Йордан Митев, Филип Узунов. Политическа история на Западна Европа и САЩ (1918-19

I
ЙОРДАН МИТЕВ
ФИЛИП УЗУНОВ
ПОЛИТИЧЕСКА
ИСТОРИЯ
НА ЗАПАДНА ЕВРОПА
И САЩ
(1918-1945)
"л

© Йордан Митев, автор, 1994
© Филип Узунов, автор, 1994
© Димитър Димитров, художник, 1994
© Издателство "Абагар", 1994
ISBN 954-427-149-Х

ЙОРДАН МИТЕВ
ФИЛИП УЗУНОВ
ПОЛИТИЧЕСКА
ИСТОРИЯ
НА ЗАПАДНА ЕВРОПА
И САЩ
(1918-1945)
Рецензент
проф. Андрей Пантев
Велико Търново 1994

Настоящото изследване анализира държавно-политическо
то и стопанско развитие на западноевропейските държави и
САЩ в междувоенния период. Първата световна война марки
ра края на "либералната ера" с нейните индивидуалистична ети
ка, лична гражданска и икономическа свобода и "минимална
държава". Настъпва времето на държавно организираните ма
сови общества; обществата на масовото производство и масо
вото потребление, но и на масовите армии и "мегасмъртта".
Завършеното индустриално развитие формира предпоставките
за появата на системните антилиберални алтернативи — фа
шисткия корпоративизъм и болшевишкия колективизъм. Три
умфът на тоталитарните феномени предопределя едно ново съ
държание и перспектива на историческото развитие.
Авторите са преподаватели във Великотърновския универ
ситет "Св.св. Кирил и Методий". Йордан Митев е доцент в ка
тедра "Нова и най-обща история". Филип Узунов е асистент в
катедра "Политология". Съавторският способ за създаване на
учебник в случая е прецизиран с оглед професионално най-удач
ния подбор при разработването на отделните тематични цик
ли.

ПРЕДГОВОР
Предназначението на учебника е да послужи като средство
в академичното преподаване и изучаване на модерната евро
пейска и американска история в периода 1918 — 1945 г. В тема
тичен обхват той не е оптимален за целия курс по Най-нова об
ща история, но третира ключови проблеми в съвременното
европейско и американско политическо, институционно и сто
панско развитие. В перспектива учебникът ще се окаже удачно
композиран при програмираното тематично-географско струк
туриране в отделни академични дисциплини на съвременната
история на Западна Европа, Северна Америка и страните от
Азия, Африка и Латинска Америка.
Авторите на учебника съзнателно не са търсили унифика
ция при разработването на отделните глави. Всеки от тях си е
запазил правото на подход, метод на изследване и начин на из
каз. Йордан Митев преимуществено е изготвил темите за на
ционалните истории на отделните континентални държави и
Великобритания, като участието на Филип Узунов е акцентно
в частта за международните отношения и външната политика,
военностратегическата и политикодипломатическа история на
Втората световна война. Главите Международни отношения и
външна политика 1918 — 1932 г. и САЩ 1919—1939 г. са писа
ни в съавторство.
* * *
Първата световна война е своеобразен водораздел в исто
рията на модерния свят, стимулиращ възникването на тенден
ции и явления, политически структури и стопански модели, ня
мащи аналог в довоенното обществено развитие. Универсално
следствие от "Голямата война" в политическата организация
на обществата е огромното нарастване ролята на държавата,
на нейните контролиращи, регламентиращи и репресивни фун
кции. Процесът на естествена, структурна и функционална
трансформация на държавната организация е повлиян както от
5

нуждите на военноикономическата мобилизация, така и от со
циалните потребности на бурното индустриално развитие.
Военният империализъм и монополистическата стопанска
регламентация разрушават държавата на "лесе фер" и поставят
на нейно място утилитарно-интервенционистката държава. В
този исторически контекст въпреки импулсите на консерватив
на реставрация, "новият курс" на Франклин Рузвелт поставя на
чалото на т.нар. държава на благоденствието. Държава с пред
назначение не само в областта на политическия ред, откъдето
произтича нейната суверенност, но и национална структура, ръ
ководеща икономическия живот и разпределението на ресурси
в социалната сфера.
Следвоенните антилиберални тенденции, разбирани и като
политически нагласи и ориентации, и като интелектуален кли
мат, концентрират реална власт в държавните системи, пред
поставяйки възможности за широкомащабно "социално инже
нерство". В най-драстичен и свиреп вид този способ на
социално управление се осъществява в тоталитарните държа
ви — нов и труднообясним феномен в съвременното държав
но-политическо развитие. Модерната история до 20-те години
на XX век не познава подобна акумулация на политическа, иде
ологическа и репресивна власт. Новата роля, структура и фун
кции на тоталитарната държава е същностна, качествена про
мяна, водеща до създаването на държава от "нов тип", до нова
история и социология на държавата.
Що се отнася до цялостния тоталитарен феномен, той е стра
ничен продукт на едно завършено индустриално развитие,
предполагащо общество на идеологически мотивиран масов
политически активизъм. Класовата теория на Ленин и расова
та доктрина на Хитлер са онези политически "мегамитове", ко
ито мобилизират и ангажират огромни човешки маси с опре
делени политически цели и по същество предопределят едно
ново историческо развитие.
Най-новата история е ера не само на Държавата, но и на
национализма. Първата световна война става каталитичен ек
вивалент на Френската революция. Тя разрушава "легитимис-
тка Европа" на многонационалните династически империи и
дава политически хоризонт на национализма, иредентизма и
етническата ксенофобия. За разлика от национализма на бур
жоазните революции, който се вписва в общия демократичен
поток и е предимно антиаристократичен, антидйнастичен и ан-
тиклерикален, национализмът в междувоенна Европа е импер
6

ски, шовинистичен и ксенофобски. Той формулира национал
ни цели и външнополитически етос, базирани върху основата
на т.нар. реалполитик. Обяснявайки нейната инстинктивна при
рода и корени, основоположникът на американския "полити
чески реализъм" Р.Нибур пише: "Във всяка социална група, ин
дивид или държава съществуват експанзионистически
отклонения, коренящи се в инстинкта за самосъхранение и чес
то излизащи извън предела на този инстинкт. Така волята за
живот се превръща във воля за власт... За възприемчивото съз
нание обществото винаги ще наподобява джунгла, каквото то
в действителност е." В интерпретацията на Нибур "реалполи-
тиката" е въплъщение на егоистичния, морално-етически рела-
тивизъм в областта на външната политика.
Версайският мир не донася на Европа и света (за разлика
от Виенския конгрес през 1815 г.) действен баланс на силите, от
една страна, поради необходимостта от съобразяване с прин
ципа на националния суверенитет и прокарването на нови гра
ници на мястото на Германската, Австро-унгарската и Руска
та империи и, от друга, поради натиска на френската
общественост за възмездие срещу Германия. Устойчива чрез
доминация структура на международни отношения съществу
ва докъм началото на 30-те години. Политическият и военен
упадък на Третата република, английската политика на "уми-
ротворяване" и американският изолационализъм предопреде
лят съществуването на геополитически пространства, където
Версайско-Вашингтонската система не може да бъде защитена
с военна сила. Японският далекоизточен експанзионизъм пър
ви оползотворява този силов вакуум, нанасяйки непоправим
удар върху миротворческия престиж на Англия, Франция и
САЩ. Във външната политика загубата на престиж означава и
загуба на власт. В този смисъл либералните демокрации прес
тават постепенно да бъдат силови гаранти на версайското по
литическо статукво.
Японският експанзионистически ревизионизъм осигурява
свободата на действие на другите големи ревизионистически
сили — Германия и Италия. В средата на 30-те години Герма
ния гради успеха на външната си политика не върху официал
ните отношения и договори, а върху релативистката политика
на свобода на действие. През 1939—1940 г. комунистическа Ру
сия експлоатира в пълна степен този принцип, запазвайки най-
много алтернативи за успешно външнополитическо и военно
действие.
7

Етатично-колективистичните промени в политическата,
икономическата и социалната организации на модерните об
щества и базираните върху империализма, релативизма и ба
ланса на силите външни отношения между националните дър
жави са двете най-важни, емблематични същности в
историческото развитие на Европа и света между двете светов
ни войни. Те формулират нови изследователски пространства,
обект на изследване на хронологически еманципираната и пред
метно интердисциплинарна, академична дисциплина Най-нова
обща история.
От авторите

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ И
ВЪНШНА ПОЛИТИКА (1919-1932)
ПАРИЖКА МИРНА КОНФЕРЕНЦИЯ 1919 г.
През есента на 1918 г. по фронтовете на Първата световна
война войските на Антантата преминават в общо и решително
настъпление. Съюзниците на Германия започват да капитули
рат един след друг (България на 29 септември 1918 г., Турция
на 30 октомври 1918 г. и Австро-Унгария на 3 ноември 1918 г.).
В края на месец септември генерал-фелдмаршал Ерик фон Лу-
дендорф информира членовете на германското правителство
"че състоянието на армията изисква незабавно примирие". На
4 октомври канцлерът Макс Баденски открива преговорите за
примирие с американците на базата на "14-те точки" на Уил-
сън от януари 1918 г.
"Четиринадесетте точки" на президента Уилсън е етично
формулираната програма на американския либерален интер
национализъм. Тя е проектирана да се превърне в справедлив
принцип на следвоенното мирно урегулиране. Чрез т.нар. ко
ментари на полковник Хаус, направени в края на октомври
1918 г., са ревизирани част от предимствата на Централните си
ли и програмата придобива явно изразен антигермански и ан-
тируски характер.
Германците не са информирани своевременно за тази
промяна в мирната политика на съюзниците и на 11 ноември
1918 г. в Компиен статссекретарят на Министерството на вън
шните работи Ерцбергер подписва съглашението за примирие.
Според условията на примирието в течение на 15 дни Герма
ния трябва да евакуира своите войски от Франция, Белгия,
Люксембург, Елзас и Лорен, да освободи левия бряг на Рейн,
да предаде на съюзниците 5000 оръдия, 2500 картечници, 1700
самолета, 5000 локомотива, 150 000 вагона, 5000 камиона, 100
подводни лодки, 6 линейни кораби и 10 броненосеца. Герма
ния е длъжна да изведе своите войски от Австро-Унгария, Тур
ция, Румъния и Русия.
На 18 януари 1919 г. в Париж се открива конференция за из
работването на мирните договори с Германия и другите побе
дени страни. В конференцията участвуват 27 държави, воюва
щи на страната на Антантата, разделени в четири категории. В
9

първата влизат воюващите велики сили, "които имат интереси
от общ характер" — САЩ, Великобритания, Франция, Италия
и Япония. Фактически от делегатите на тези държави, предста
вени в органите на конференцията — Съвета на десетте, Съве
та на петте и Съвета на четирите, се вземат най-важните реше
ния. Германия и другите победени държави не са допуснати в
работата на конференцията.
Парижката мирна конференция продължава пет месеца и е
един от най-представителните и в същото време неудачни фо
руми в модерната дипломатическа история. Нерационалната
организация на конференцията, липсата на съгласувана прог
рама и противоречията в националните стратегии за мирно
уреждане провалят вземането на ефективни и дълготрайни ре
шения. Френската непримиримост към Германия, проектира
на по посока на федерализиране, и стремежът към превръща
нето й в стопанска и съпротивителна второстепенност среща
решителна англо-американска съпротива. В този случай анг
лийската и американската делегации се ръководят от различни
мотиви.
При британците доминира "великолепната подсъзнателна
традиция" на баланс на силите, осъществена в ситуацията на
запазена относително силна и стабилна в политическо и ико
номическо отношение Германия — гарант срещу френското
континентално могъщество и интервенционистките аспирации
на болшевиките. Английската позиция по отношение на анти-
германския, френски максимализъм е оповестена в т.нар. доку
мент от Фонтенбло от 25 март 1919 г. (Документът представ
лява мемора