Увод в историческото познание

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев
Калчо К. Калчев
ISBN 978-954-524-557-2
Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”
Велико Търново 2007
Увод в историческото
познание
1

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев
УВОД
Настоящото учебно помагало по увод в историческото знание е
предназначено за студенти-първокурсници във Великотърновския
университет. Тематичният кръг от проблеми е съобразен с основната
насоченост на въпросите, разработени в учебника на проф. дфн
Желязко Стоянов (СУ”Св. Климент Охридски”) в издаваното
няколкократно пособие под това заглавие и в труда му „Идеите за
историята”. Освен тях сме застъпили и непредставени от този автор
теми, които намираме за необходими в базисната подготовка на
студентите преди да навлязат в необятното море на историознанието
след първи курс и които имат силни валентни връзки с политологията.
След запознаване с програмно-тематичната насоченост на увод-а и в
други ВУЗ-ове, четена и от други колеги, стигнахме до заключение, че
именно кръгът от разглеждани проблеми от страна на проф. Стоянов е
оптимално най-приемлив като наша база. Стремежът ни е бил да
подобрим тяхната интерпретация по посока на една по-голяма близост
до базисната средношколска историческа образованост, по посока на
една по-голяма „по-силност”, както би се изразил д-р П. Берон (1800 –
1871). Порядъкът на изложението обаче е малко по-различен – преди
излагане на идеите за историята до XIX в. спираме внимание на възлови
теоретични проблеми, придобили по-голяма актуалност от края на XIX
в. насам и накрая засягаме теми с по-силно актуално значение, които
очертават връзката на историознанието с политологията. Игнорираме
възгледите за историознанието през XX в. в отделни страни, тъй като
съвкупността от тематични въпроси по тази проблематика може да е
предмет не на тази дисциплина.
Успоредно с това си даваме сметка и за потребността от
приемлива проблемност и енигматичност дори за най-добрите студенти
– повечето от тях не са възпитаници на НГДЕК (Националната гимназия
за древни езици и култура) и само малцина са завършили хуманитарни
гимназии в страната... След запознаване и с учебникова литература в
нашето средно училище стигнахме до убеждение, че именно тук
изложеният тематичен кръг от проблеми би надстроил вече
формираната база и би подпомогнал студентите в придобиване на
допълнителни знания по предвидените за изучаване други учебни
дисциплини в бакалавърската, а частично и в магистърската степен.
Учебникът има синкретичен характер, тъй като в него с
специалистът ще открие съобразяване с изследователските усилия
достижения на изследователи като Г. Бояджиев, К. Георгиев, Здр.
Иванов, Н. Ирибаджаков, К. Василев, А. Пантев, Люб. Христов, Янков и
други. В последната категория включваме, разбира се небългарски
учени както от Русия и Украйна, така и от Западна Европа и САЩ, за
чиито трудове имаме представа още отпреди – „Историци за историята”
(1988) и „Идеи в културология” Т.1-2, (1990, 1993)... Редом с това не е
трудно да се доловят и някои несъгласия и разминавания с тези на
наши предшественици -историци и философи.
Посочваната към темите литература е преди всичко
2

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев
препоръчвана, а и частично използвана от нас.
Авторът
3

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев
Т1 – ИСТОРИЯТА КАТО НАУКА ЗА РАЗВИТИЕТО НА
ОБЩЕСТВОТО И ЧОВЕКА
Някога в древна Гърция за изкуствата отговарял бог Аполон – син
на Зевс и Латона. Помагали му девет, служителки – музите, дъщери на
Зевс и на богинята на паметта Мнелюзина . Сред тях била и Клио –
вдъхновителка на изкуството ИСТОРИЯ ... Някой тутакси би възразил,
че допускаме груба грешка какво изкуство е историята? Но друг би
опонирал: „Защо пък не! – Тогава не е имало науки” – Всъщност научно
знание вече се е зародило и се е синтезирало във философията – тази
всеобемаща наука. Тя се наемала да разкрие истината за света изобщо.
Докато онова, което не е свят, а се създава от човека, се наричало
изкуство. Такова било и първото значение на думата П О Е Т – някой,
който прави нещо (от глаг. форма π о ι ω = правя, създавам, творя,
съчинявам)...
Зевс и Мнемозина дали живот още и на Калиопа – музата на
епоса и красноречието, на Терпсихора – музата на танца, на Мелпомена
– музата на трагедията и пр. [Останалите сестри са Евтерпа – на
музиката. Талия – на комедията, Ерато, Полихимния и др.]. Калиопа
била най-възрастна от сестрите музи. Изглежда, че в близко
сътрудничество с вечно замислената и с одухотворено лице младша
сестра Клио (представяна най-често изправена или приседнала, с
папирус в ръка), и тя ще да е обзела духа на Омир, защото той именно
е останал като първожрец на древноелинския епос. Докато първенец –
„баща на историята” – доста по-късно от Омир Става Херодот. Вън от
всяко съмнение е, че и неговият дух ще да е бил „обладан” от Клио, но
не без съучастие на Калиопа. И Омир, и Херодот Говорели за минали
лица и събития, но единият отразявал миналото в стихове, а другият – в
проза. А и количеството истина за това минало не било еднакво. Но
иначе и двамата творели история.
Творели е точната дума, макар да приемаме, че ИСТОРИЯТА се
твори с действие – обществено или личностно, което някой по-късно
Шева в историческа творба. ( В действителност обаче не самото
действие е история от най-дълбока древност до сега хората казват;
„Сега ще ти разкажа (прочета, напиша и пр.) една история”, а никой не
се изразява: „Сега ще направя една история”). Значи самата дума
история означава разказ – творба, чието вещество са думите
(изговорени или записани)... От всички приведени дотук съждения на
Вера Мутафчиева като че ли започва да става ясно какво търсела
Клио сред музите, а ИСТОРИЯТА сред изкуствата; историята е човешко
творчество за миналото, изразено чрез силата на словото, а не просто
произшествие, случка... И първотозначение на термина i s t о г i а на
древногръцки е разказ. А миналите обективно протекли действия,
които най-често дефинираме като история всъщност са историческо
битие {съ-бития, „изграждащи” историческите процеси и пр.). Те са
сърцевина на онтологическата (онтология = учение за битието !)
проблематика на философията на историята. Паралелно с нея и с по-
голяма значимост за нас, е гносеологическата (гносеолошя ~ теория на
4

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев
познанието) проблематика на историческите знания, занимаваща се със
специфика на историческото познание, с функциите на историята, със
същността на историческата истина и пр. Но това осмисляне на
историята като наука е невъзможно без осмисляне на историята като
процес (като res gestae = дела). А без осмисляне няма познание.
Като човешко творчество и познавателен процес историята се
заражда – първо – от потребността да се препредава поминъчно-
производствения опит на човека), и – второ – от страха, предизвикал
вяра в богове и надежда в отвъдния живот; страхът, че ще има смърт,
веднъж завинаги. Човекът – единственото разумно млекопитаещо – му
се е противопоставял както могъл. Между другото и с разкази за
„отишли си хора, за отшумели събития...
Така, докато от една страна, отпуснал ръце, разумният човек
(Homo sapiens ) се надявал, че и след смъртта има живот – (вероятен,
но не съвсем сигурен!), от друга – действувал за безсмъртието си
отсам, сред бъдещите живи. Съзнанието, че след смъртните остава
спомена за тях, за да съхрани и делата им, било велик човешки
съюзник в борбата срещу смъртта. Затова не би била хипербола
тезата, че веднага след религиозното чувство се ражда
историческото . Човек първо създава митовете – описание на боговете
и сложните им взаимоотношения, като неговото, човешко, присъствие в
тях е много слабо. (Тези митове векове наред се предават I
ороакуоично, устно). След това създава епоса – това са разказите,
повестите и пр. за предхождащи епика герои. При епоса „тържествува”
Калиопа... В историкознанието има период, наречен Омиров – така се
казва времето, за което то „узнава” от епоса и за което не поема научна
гаранция. Другояче казано, историческата наука не се обзалага, че
събитията, където са намесени богове, нимфи и великани са
исторически достоверни . Но не ги и отхвърля тотално... Ето защо
преди около 135г.синът на един немски пастор с широка обща култура
и парично богатство (но без специално историческо образование) на
име Хайнрих Шлиман (1822-1890 г.) поема след стиховете на Омировия
епос, разкопава хълма Хисарльк на малоазийския бряг на Дарданелите
(1869) и... доказва хипотезата именно там трябва да е Омировата Троя.
Той намира двореца на Приам, Скейската порта и дори накита на
хубавата Елена: всичко лежало под купища овъглени греди и дебел
слой пепел... Гръмнало по света името на Шлиман. С доста по-слаб гръм
човечеството чествало Омир, смятан дотогава за добър поет, не и за
историк. Излиза, че векове наред различаването на епика от историка
е проблематично. Историческото битие в миналото е просто генератор
за литературно творчество,. Но ако тези обобщения са валидни за
генезиса на историознанието, не стоят ли по-различно нещата за
науката история от XIX в. насам? Нали той е уж век на историята!
Защото...В съвременния си вид историята е комплексна наука,
която в сътрудничество с други научни дисциплини, изучава развитието
на човека на човешките общности в цялата им конкретност и
многообразие, като опознаването е на миналото, но с цел да се разбере
настоящето и... осмислят перспективите в бъдното. Тази особеност ще
да е имал предвид големият английски физик, философ и общественик
5

УВОД В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ – Калчо К. Калчев
Джон Бернал (1901-1971) Чуждестранен член на БАН), когато заявява,
че «историята е начин за разбиране на съвременното общество и за
създаване на обществото на :бъдещето”. Като една от обществените
науки тя отразява важна страна на човешкото общество и на
индивидуалната човешка личност – потребността от самоопознаване,
синтезирана в максимата на Сократ „Гноти се автон” („Познай себе
си!”). С доста пo-силни изрази изказва съжденията я за предмета на
историята и за задачата на добрия историк големият френски учен
Марк Блок...
Именно като една от хуманитарните и обществени науки тя
разполага с изключително широки знания за живота на обществото във
времена, които вече ги няма. Не е случайно, че в повечето
образователни системи в света, запознаването с обществения живот
започва с изучаване история още в началната степен на училището. А
съвременният човек не е Робинзон и се нуждае от повече знания за
обществото, но те могат да бъдат солидни и задълбочени, само ако не е
игнорирана историята. Великият руски революционер-демократ от XIX
в. Н. Г. Чернишебски (1828-1889 г.) пише: „Може да не знаеш, да не
чувстваш влечение към изучаване на математиката, на гръцкия и
латински езици, към химията, може да не познаваш хиляди науки и все
пак да бъдеш образован... Но да не обичаш историята може само
умствено неразвит човек”... За огромната роля на историческите знания
са писали видни мислители от различни епохи. към тях отнасяме М. Т.
Цицерон (106-43 г. пр. н.е.), флорентинския държавник и историк Н.
Макиавели (1469-1527), Г. В. Хегел (1770-1831), О. дьо Балзак (1799-
1850), Ан. Франс (1844-1924), Т. Ман (1875-1941) и др. Според Цицерон
„историята – това е свидетел на епохата, лъч на правдата ... живот на
паметта”. (От този най-бележит древноримски политик до нас е
достигнало прозрението, че първият закон на историята е „ нещо
невярно” и че – на второ място – не трябва да се премълчава нищо
вярно)... А според Томас Ман „миналото – това е кладенец с бездънна
дълбочина”. Видният руски историк от последните десетилетия на XIX –
началото на XX в. В. Ключевски твърди пък, че „историята не е
учителка, а наставница... |Тя не учи..., а наказва”. Един от големите
френски историци на XX в., създател на школа ,,Анали”, Марк Блок
(1886-1944), разстрелян от Гестапо през Съпротивата, отбелязва:
„Историята е обшир