Важността на сънищата

ПОДХОД КЪМ НЕСЪЗНАВАНОТО
Карл Густав Юнг
Важността на
сънищата
Човек използва изречената или написана дума, за да изрази смисъла на онова, което иска да
предаде. Неговият език е изпълнен със символи, но той често използва и знаци или образи, които не са
чисто описателни. Някои са само съкращения или поредица от инициали, като ОН, ЮНИЦЕФ,
ЮНЕСКО; други са познати търговски марки, имена на патентовани лекарства, отличителни знаци или
емблеми. Макар че сами по себе си нямат смисъл, те са придобили разбираемо значение благодарение
на обичайната употреба или осъзнато намерение. Подобни неща не са символи. Те са знаци, които само
обозначават обектите, с които са свързани. Онова, което наричаме символ, е термин, наименование или
дори картина, които, макар и познати във всекидневния живот, освен своето конвенционално и явно
значение имат и специфични съдържания. Те намекват за нещо неясно, непознато или скрито от нас.
Например много критски монументи са белязани със знака на двойна тесла. Това е предмет, който
познаваме, но не знаем неговите символни значения. Друг пример е случаят с индиеца, който след
посещение в Англия казал на приятелите си у дома, че англичаните обожествяват животните, защото в
старите църкви видял орли, лъвове и волове. Той не знаел (както и много християни), че тези животни
са символи на евангелистите и идват от видението на Иезекил, и че в това, от друга страна, има
аналогия с египетският бог на слънцето Хор и четиримата му сина. Има обекти, като колелото и кръста,
които са известни в целия свят, но при известни условия те имат и символно значение. Какво точно
символизират, е все още въпрос на противоречиви спекулации.
Една дума или един образ са символни, когато съдържат нещо повече от своето явно и
непосредствено значение. Те имат по-широк „несъзнаван" аспект, който никога не е точно дефиниран
или напълно обяснен. Нито пък можем да се надяваме, че ще го дефинираме или обясним. Когато умът
изследва символа, той стига до идеи, които са извън обсега на разума. Колелото може да насочи нашите
мисли към схващането за „божествено" слънце, но тогава разумът трябва да признае своята
некомпетентност - човек не може да определи едно „божествено" съществувание. Когато с всички наши
интелектуални ограничения наричаме едно нещо „божествено", ние само му даваме име, което може да
се основава на вяра, но никога на очевидни факти.
Понеже има безброй неща отвъд границата на човешкото разбиране, ние постоянно използваме
символни термини, за да представяме идеи, които не можем да дефинираме или да разберем напълно.
Това е една от причините, поради която всички религии използват символен език или образи. Но това
осъзнато използване на символи е само аспект на един психологически факт с голяма важност: човек
произвежда символи неосъзнато и спонтанно под формата на сънища.
Не е лесно да се разбере това. Но трябва да се разбере, ако искаме да узнаем нещо повече за това,
как работи човешкият дух. Ако се замислим за момент, ще разберем, че човек никога не възприема
дадено нещо напълно и не го разбира изцяло. Той може да вижда, чува, докосва и вкусва, но колко
далеч вижда и чува, какво узнава при допир и какво усеща на вкус зависи от количеството и качеството
на неговите сетива. Това ограничава възприемането на обкръжаващия го свят. Използвайки научни
инструменти, той може частично да компенсира несъвършенството на сетивата си. Например той може
да увеличи обсега на своето зрение с бинокъл или слуха си с електрически усилвател. Но и най-
сложният апарат не може да направи повече от това, да докара отдалечени или малки обекти в обсега на
неговите очи или да усили слабите звуци. Независимо от инструментите, които използва, в даден
момент човек достига до границата на сигурността, отвъд която съзнаваното познание не може да
премине.
1

Съществуват и несъзнавани аспекти на нашето възприемане на реалността. Първият е фактът, че
дори когато нашите сетива реагират на реални явления, образи и звуци, те се прехвърлят по някакъв
начин от царството на реалността в това на духа. В духа те стават психични събития, чиято природа е
непознаваема (защото психиката не може да познава собствената си психична субстанция). Така всяко
преживяване съдържа безкраен брой непознати фактори, да не говорим за това, че всеки конкретен
обект в известни отношения винаги остава непознат, защото ние не можем да познаваме дълбокото
естество на самата материя.
Значи има събития, които не сме отбелязали осъзнато; те са останали, така да се каже, под прага на
съзнанието. Те са се случили, но са възприети подпрагово, без нашето съзнавано познание. Ние се
сещаме за тези случки само в момент на прозрение или в процес на задълбочено мислене, което по-
късно води до осъзнаване на факта, че трябва да са се случили. И макар че може първично да сме
пренебрегнали тяхното емоционално и жизнено значение, то избликва от несъзнаваното като един вид
последващо усещане.
Трима от синовете на египетския бог Хор са животни (1250 г. преди Христа). Животните и групи
по четири животни са универсални религиозни символи.
То може да се прояви например под формата на сън. По общо правило несъзнаваният аспект на
всяко събитие ни се разкрива в сънищата, където се появява не като рационална мисъл а като символен
образ. Исторически изследването на сънищата даде на психолозите първата възможност да проучват
несъзнавания аспект на съзнавани психични събития.
На основа на това доказателство психолозите приемат наличието на несъзнавана психика - макар
че много изследователи и философи отричат нейното съществуване. Те наивно възразяват, че подобно
схващане допуска съществуването на два „субекта" или (да го кажем с по-прости думи) две личности в
един и същи индивид. То допуска именно това - и съвсем правилно. И едно от проклятията на модерния
човек е, че много хора страдат от подобно раздвояване на личността. Това в никакъв случай не е
патологичен симптом - то е нормален факт, който може да бъде наблюдаван навсякъде и по всяко
време. Не става дума за невротичния човек, чиято дясна ръка не знае какво прави лявата, а за едно
състояние, симптом на една всеобща несъзнаваност, неизбежно общо наследство на цялото човечество.
Човек е развил съзнание бавно и упорито в процес, за който са били необходими безброй векове,
за да достигне до цивилизовано състояние (което датира от откриването на писмеността около 4000 г.
пр. Хр.). И тази еволюция съвсем не е завършена, защото големи области от човешкия дух все още
тънат в мрак. Това, което наричаме „психика", в никой случай не е идентично с нашето съзнание и
неговите съдържания.
Този, който отрича съществуването на несъзнаваното, всъщност приема, че нашето сегашно
знание за психиката е пълно. И очевидно това вярване е толкова погрешно, колкото и приемането, че
знаем всичко за природния свят. Нашата психика е част от природата и нейните загадки са безкрайни.
Така че ние не можем да дефинираме нито психиката, нито природата. Можем само да изразяваме
представата си за тях и да описваме колкото може по-добре как функционират. От доказателства,
натрупани в медицинските изследвания, следват сериозни логически основания за отхвърляне на
твърдения като: „Няма несъзнавано". Тези, които изричат подобни твърдения, само изразяват един
вековен „мизонеизъм" - страх от новото и непознатото.
Има исторически причини за съпротива спрямо идеята за непозната част на човешката психика.
Съзнанието е твърде скорошна придобивка на природата и все още е в „експериментално" състояние.
То е крехко, застрашено от специфични опасности и лесно ранимо. Както отбелязват антрополозите,
едно от най-честите душевни разстройства, които се наблюдават сред примитивни хора, е това, което се
нарича „загубване на душата" - което означава, както показва името, забележимо разкъсване (или по-
технически казано, разцепване) на съзнанието.
За такива хора, чието съзнание е на по-различно ниво на развитие от нашето, „душата" (или
психиката) не е едно цяло. Много примитивни народи приемат, че освен собствената човек има и една
„дива, девствена душа", и че тази „дива душа" е въплътена в някое диво животно или дърво, с които
човешкият индивид има известна психическа идентичност. Това е, което известният френски етнолог
Люсиен Леви-Брюл нарича „мистично съучастие". По-късно под натиска на остра критика той се отказа
от този термин, но аз мисля, че неговите критици не са прави. Известен психологически факт е, че
индивидът може да има подобна несъзнавана идентичност с друг човек или обект.
Сред примитивните тази идентичност приема различни форми. Ако „дивата душа" е на някакво
животно, то се разглежда като един вид брат на човека. Предполага се, че човек, чийто брат е крокодил,
например, може спокойно да плува в река, пълна с крокодили. Ако е дърво, се смята, че то притежава
2
wwwwww..ssppiirraallaattaa..nneett 6

нещо като родителски авторитет върху дадения човек. И в двата случая нараняването на тази душа се
смята за нараняване на самия човек.
В някои племена се приема, че човек има много души -това вярване изразява усещането на някои
примитивни индивиди, че всеки от тях се състои от няколко свързани, но „Дисоциация" означава
разцепление в психиката, причиняващо невроза. Знаменит литературен пример за това състояние е д-р
Джекил и м-р Хайд (1886) от шотландския писател Р. Л. Стивънсън. В историята „разцеплението" на
Джекил приема формата на физическа промяна вместо (както е в реалността) на вътрешна, психична
промяна. На снимката е д-р Хайд (от филм от 1932 година) - „другата половина" на Джекил.
обособени части. Това означава, че индивидуалната психика все още не е здраво свързана;
напротив, тя е застрашена от лесно разцепление под яростната атака на необуздани емоции.
Тази ситуация ни е известна от изследванията на антрополозите, но тя не е толкова чужда и на
нашата напреднала цивилизация. Ние също можем да страдаме от разцепление и да губим своята
идентичност. Можем да бъдем завладявани и променяни от настроения или да ставаме неразумни и
неспособни да си припомним важни факти за себе си или за другите, така че хората започват да питат:
„Какво ти става, по дяволите?" Ние говорим, че можем „да се контролираме", но самоконтролът е рядко
и забележително качество. Можем да мислим, че се контролираме, но някой приятел лесно би могъл да
ни разкаже за нас неща, които ние не знаем.
Няма съмнение, че даже и в това, което наричаме висока степен на цивилизация, човешкото
съзнание все още не е постигнало необходимата степен на континуитет. То все още е уязвимо и склонно
към фрагментация. Тази способност, да се отделя част от човешкия дух, е наистина една ценна
характеристика. Тя ни дава възможност да се концентрираме върху едно нещо за определено време,
изключвайки всичко друго, което претендира за нашето внимание. Но има огромна разлика между
осъзнатото решение за концентрация в една посока и потискането на част от собствената психика, и
състоянието, в което това става спонтанно, без разбиране или съгласие и дори противно на собствените
намерения. Първото е едно културно постижение, а второто - примитивното „загубване на душата" и
дори патологичната причина за невроза.
Така че даже и в наше време единството на съзнанието е все още нещо съмнително - то може
много лесно да се разруши. Способността да се контролират емоциите може да е много желано от една,
но съмнително от друга гледна точка постижение, защото лишава социалното общуване от
разнообразие, цвят и топлота.
На тази основа трябва да разгледаме значението на сънищата - тези крехки, убягващи,
непостоянни, неясни и несигурни фантазии. За да обясня гледната си точка, бих искал да опиша как се е
развивала тя през годините и как стигнах до заключението, че сънищата са най-честите и универсално
достъпни извори за изследване на символизиращата способност на човека.
Зигмунд Фройд беше пионерът, който пръв се опита да изследва емпирично несъзнаваната основа
на съзнанието. Той изхождаше