Възпитателни традиции в Българското образование

БУРГАСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

ЦЕНТЪР ПО ХУМАНИТАРНИ НАУКИ

Дисциплина:
ИСТОРИЯ НА ПЕДАГОГИКАТА И БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

КУРСОВА РАБОТА
ТЕМА:

„ВЪЗПИТАТЕЛНИ ТРАДИЦИИ В БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ”

Име на студента: Симона Димитрова
фак. №: 24421094
специалност: ПНУП, I курс
форма на обучение: задочно

Преподавател: проф. д-р Пепа Митева

УВОД
По време на Първото и Второ българско царство българската просвета и писменост имат своите падения и разцвет, съществували под натиск на завоеватели те оцелели и просъществували. Писмеността се развивала предимно в манастирите и църквите. По времето на Византийското присъствие по земите на България в църквите се проповядвало на гръцки. Въпреки това по време на Втората Българска държава нещата се променят и в църквите се върнал българския език. Но след падането на България под Османско владичество голяма част от манастирите и църквите са разрушени. Това води до застой, дори и до упадък на българската писменост и култура. Интелектуалният елит на страната е унищожен, загасват и най- големите книжовни огнища съсредоточени в Рилски манастир, Драгалевски манастир, Кокалянски манастир, които създават българската средновековна култура.
България е велика страна с велики владетели и също толкова велик народ. Това величие остава отпечатък в политическата, икономическата карта на Европа, в писмеността и културата на Балканите. Но темата на този материал е свързана с писмеността и културата дошли от нашите земи, родили се под нашето небе.
ТЕЗА
През 1876г излиза на бял свят „История на българите” с автор Константин Иречек, с основна тема историята на България. Самият той в кореспонденцията си с първият председател на Българското книжовно дружество казва: „Моята цел е да осветя в своята книга безпристрастно и съгласно със сегашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена, поради неблагоприятните за него обстоятелства, съвършено забравен… ”
България е една от най- старите държави на континента. Населявана от различни племена, които водели номадски начин на живот без уседналост, просъществувала до днес, данни за писменост и култура откриваме след създаването и утвърждаването на България на картата на Европа. По времето на траките, славяните и прабългарите, писмеността и книжовността са недостатъчно развити, защото целта на племената е била оцеляване и варварство. Образованието било предимно военно и го получавали децата на аристократите, останалите научавали нужното от родителите си, писменост нямали, за това песни, митове и легенди се предавали устно, и голяма част изчезнали заедно с езиците им. За културата по това време свидетелстват разкритията по- късно, които са съкровища и инструменти за бита. Едва след като се установяват границите и владетелите на българите, започва да има уседналост на населението и развитие на държавата във всички аспекти.
Владетелите сядали на трона на Българската държава, работели в полза на населението. Освен за завладяване на територии и отбраняване на границите ни, кан Крум създал първите закони на България. По този начин той обединил всички племена, като за всички имало еднакви правила и задължения. С времето границите на държавата се променяли, населението претърпявало своите промени завладявано или освобождавано от един или друг владетел, продължавало да води един и същ начин на живот, но писмеността и културата на населението населяващо територията на България оставало все така примитивно и неразбирано от народа. През цялото време на четмо и писмо се учели избрани хора от народа, хора аристократи и приближени до тях. След като Борис се възкачил на трона осъзнал нуждата от приемането на християнската вяра, за дипломатическите цели и мирни договори, които подписвал като владетел. Не само българските владетели се борели за власт и надмощие, поради тази причина Император Михаил III предусетил нуждата от проповядване на славянски език на новопокръстените българи и дал задача на Кирил и Методий да създадат славянска азбука, и да преведат черковните книги на този език, за да може да бъде разбрана новата вяра от българите. И така през 855г е създадена Глаголица, за да бъде в помощ на българското население, а през 864г са покръстени и българите. В следващите години следват преписи на богослужебни книги и преводите им от гръцки на славянски език, разпространението, както и обучението на хората на четмо и писмо на славянският език. По времето на царуването на Симеон Велики се раждат и остават в историята имена като Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски. Това са хора който развиват и помагат за утвърждаването на славянската писменост, това е време в което България се смята за културен духовен център. Самият Симеон оставя след себе си творби под псевдонимът Черноризец Храбър, като единствената оцеляла до наши дни е „За буквите”. В манастирите и църквите се обучават децата на четмо и писмо, предимно черковни книги, учат се да преписват тези книги. Тук се създава и Кирилицата, кръстена на създателя си Кирил, до днешни времена е действаща азбука, наричана Българска. На славянски език са пренесени и преписани множество от книжата (създадени и преведени в България), в Русия и Сърбия с което се дава и началото на тяхната книжовност.
След време на могъщество и разцвет България пада под византийска власт. Книжовността и духовенството замират, в църквите и училищата започва да се преподава на гръцки език, някои духовни и книжовни центрове спират да съществуват, българският език вече не е официален.
След 150 годишно отсъствие от картата на Европа, България се завръща с втора Българска държава. Останала в историята с множество битки и владетели, България оставя на историята втори златен век, на чело с Цар Иван Александър. Обучението продължава да се провежда в църкви и манастири, учениците се учат на четмо и писмо по черковни книги, като учениците са предимно деца на богати родители. През този период се развиват занаятчийството, строителството, изкуствата, строят се множество църкви и манастири, които се украсяват богато. Не след дълго идва краят и на Второто Българско царство с настъпването на османците на Балканския полуостров.
Българската книжовност и писменост по- времето на Първата и Втората Българска държава се ограничават до превеждането, преписването и написването на църковни книги, жития и съчинения. Създават се школи – Охридската и Преславската книжовни школи, в които Климент Охридски и Наум Преславски преподават на две нива- учат неграмотните на четене и писане и второто- вече грамотните преподават в долния клас. През годините на възход на Българската култура, тя върви ръка за ръка с църквата, няма образование извън рамките на църквата, тя определя схващанията за добродетели и управлява образованието и възпитанието. Между X- XVв основен образователен център е църквата, след това започва масово образоване на народа и създаване на училищна система. Духовници са учители, преподава се в църквата или манастирите, като по този начин църквата контролира обучението и начина на възприемане на света от учениците. Това са времена лишени от поезия, творби и разкази идващи от душата.
По време на Оманското владичество книжовният живот продължава да се съсредоточава в манастирите. Въпреки, че били разрушени, по- голямата част от тях, започнали да се възстановяват благодарение на дарители от народа. По това време огнището на българщината се гори в българското семейство, в българския дом, там се е поддържа и развива идеята и огъня за свобода на българското отечество.
Възстановяването на манастирите става благодарение на народа. Разнасяйки се мълвата, че даден манастир се изгражда наново, започват да се набавят средства и материали от народа, защото построеното ще бъде за народа. Във възстановените манастири се пазят книжа на български език, правят се преводи и преписи на църковни книги,пишат се жития на българи отстоявали своята вяра, продължава макар и бавно развитието на българската просвета. Докато българските манастири и църкви се възстановяват от народа и за народа, българщината продължава да живее и да се развива и извън границите на държавата. Емигрирали книжовници продължават делото си в Молдова, Сърбия, Украйна, Влашко. Там те продължават да преписват и превеждат, продължават да творят и създават български отпечатък. Средата на XV век след пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски в Рилската света обител започват да идват поклонници със дарове за възстановяването на Рилския манастир. Тук Владислав Граматик пише разказ за пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски, монах Гаврил създава сборник със Златоустови слова. По това време се възстановяват и манастирите от Софийската света гора, където се развива и дейността на много книжовници и зографи по време на робския период. Това са основните центрове на българската култура по това време.
Основната роля на манастирите по време на Османското владичество била да опази книжовното и материално богатство на България изразено в книжа и предмети в църквите, да продължи писмената традиция, да се възстановят прекъснатите връзки с Русия, Сърбия и Византия. Подготвят се грамотни хора, учили в Русия и Сърбия, които разпространяват българското четмо и писмо на близо и далеч.
Съсредоточавайки учението в манастирите през XV- XVI век, просветата се възстановява по- бавно. Там се учи от църковните книги, изучава се черковно пеене. Учители били монасите, класните стаи били килии, материалите за учене- примитивни. Не във всеки манастир имало килийно училище. Въпреки елементарните познания давани в тези училища, те успяват да запазят българския дух и култура живи, въпреки чуждото владичество. Обучението в манастирите има за цел да обучи певци и клисари, а отличилите стават свещеници.
Османската империя е в упадък от средата на 18 век, когато започват да се създават все повече църковни училища. Поради недостига на учители започнало да се практикува взаимообучение- по- големите и по- образовани юноши обучавали по- малките ученици от по- долните класове. Обучението продължавало 3-4 години в зависимост от усвоения материал- за всеки индивидуално. Книгите от които се обучават децата са предимно църковни- „Апостол”, „Часослов” и др. Занятията са целодневни, режимът и дисциплината- строги. Провинилите се наказват строго, като дърпането на ухото е най- малкото, което може да им се случи.
В тежките условия на робство и подтисничество българското възраждане закъснява. В Европа този процес е започнал, докато в България нивото е все още на Средновековна писменост и култура. Ренесансовите идеи навлизат в България през съседна Гърция, за това спомага и гръцката патриаршия, която е представител на поробения християнски народ пред турските власти. Сърбия също има основна роля за българското Възраждане. Откриването на школи в които се обучават българи има положително влияние за българската просвета.
Дълго време църквата управлява културния и просветния живот на българина. Нуждите на хората са диктувани от нуждите на църквата, а църквата не е имала нужда от образован народ. Поставянето на църквата и семейството в центъра на живота, дава възможността на властта да управлява по- лесно. Но падането на България под Османска власт променят мирогледа на народа, тогава църквата е изместена от Отечеството и идеята за освобождаването му. За създаването на всички организации на територията на страната са необходими не само хора, но и образовани люде, който да водят революционните дела. Това е искрата, която дава тласъка на образованието по българските земи. Жаждата за свобода и живот, карат българина да отвари душата и очите си за книгите.
Тук е момента да споменем и някои велики личности оставили своя отпечатък в българската писменост, култура и история
Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска” се смятат за основоположници на българското възраждане. Високомерието и нападките от страна на гръцките монаси срещу нашата история кара Паисий да проучи ръкописи от атонските библиотеки, в които намира доказателства за величието на родината му и написва Истори