Вековете на Османското робство - авт. Пламен Павлов

ВЕКОВЕТЕ НА ОСМАНСКОТО РОБСТВО
П Л А М Е Н П А В Л О В
КОЛЕКЦИЯ 1000 НЕЩА, КОИТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕМ ЗА БЪЛГАРИЯ2
ИЗДАТЕЛСТВО СВЕТОВНА БИБЛИОТЕКА
СОФИЯ

ВЕКОВЕТЕ НА ОСМАНСКОТО РОБСТВО
П Л А М Е Н П А В Л О В

100 неща, които трябва да знаем за историята на България – вековете на османското робство
ЧУЖДАТА ВЛАСТ 6
В ТЪРСЕНЕ НА ХРИСТИЯНСКО ЕДИНСТВО 8
В СЯНКАТА НА АЗИАТСКАТА ДЕСПОТИЯ 10
ГРАДЪТ И СЕЛОТО 12
ВЯРА И НЕРАВНОПРАВИЕ 14
ЗЕМЯ И НАРОДНОСТ 16
ЦЪРКВАТА 18
ОГНИЩА НА ВЯРАТА И ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ 20
БЪЛГАРИТЕ И ХРИСТИЯНСКА ЕВРОПА 22
НАРОД НЕПОКОРЕН 24
ОПИТИ ЗА ВЪЗКРЕСЯВАНЕ НА ПОГИНАЛОТО ЦАРСТВО 26
ВЪСТАНИЯ, БУНТОВНИЦИ, ПРЕСЕЛЕНИЯ... 28
НА ПРЕДЕЛА НА ДВЕ ЕПОХИ 30
ВОЙНИ И ПРЕСЕЛЕНИЯ ПРЕЗ ХVIII – НАЧАЛОТО НА ХIХ в. 32
РАННОТО ВЪЗРАЖДАНЕ 34
БЪЛГАРИТЕ И ОСВОБОДИТЕЛНИТЕ БОРБИ НА БАЛКАНИТЕ 36
БОРБА ЗА ОБРАЗОВАНА И САМОСТОЯТЕЛНА НАЦИЯ 38
„БЪЛГАРИ, СТОЙТЕ СИ МИРНО...“ 40
БУНТОВНИЦИТЕ ОТ СЕВЕРОЗАПАДА И БРАИЛА 42
КРИМСКАТА ВОЙНА И НЕЙНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ 44
ДУХЪТ НА МОДЕРНИТЕ ВРЕМЕНА 46
БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН 48
„СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!“ 50
ХЪШОВЕ, ЧЕТИ, КОМИТИ... 52
„ТОЗ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА...“ 54
ТРИУМФЪТ НА ЦЪРКОВНО-НАРОДНАТА БОРБА 56
ПОДЕМЪТ НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ИДЕЯ 58
„РЕВОЛЮЦИЯ МОРАЛНА И С ОРЪЖИЕ...“ 60
РАЗРАСТВАНЕ НА ВЪТРЕШНАТА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ 62
РЕВОЛЮЦИННОТО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ 1873–1875 г. 64
„ПИЯНСТВОТО НА ЕДИН НАРОД...“ 66
АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ (1876 г.) 68
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В ДРУГИТЕ РЕВОЛЮЦИОННИ ОКРЪЗИ 70
ОТБЛЯСЪЦИТЕ НА АПРИЛ 1876... 72
БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС НА ЕВРОПЕЙСКАТА СЦЕНА 74
ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА 76
СВОБОДАТА И НЕЙНАТА ТЕЖКА ЦЕНА 78
СЪДЪРЖАНИЕ

ЗА КНИГАТА4/5 ЗА КНИГАТА
ПРЕДГОВОР

100 неща, които трябва да знаем за историята на България – вековете на османското робство
ЧУЖДАТА ВЛАСТ
Па­да­не­то на Бъл­га­рия под ос­ман­с­ка власт пре­къс­ва нейното е с­тес­т­ве­но­ поли­ти­че с­ко, сто­пан­с­ко и
кул­тур­но раз­ви­тие. Българите са изо­ли­ра­ни от грандиозните на­уч­ни, тех­но­ло­ги­че с­ки­ и ге­ог­раф­с­ки­
откри­тия, довели до революционни промени в За падна Европа.
НАЛАГАНЕ НА ОСМАНСКАТА ВЛАСТ
При османското завоевание бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во тър­пи из­к­лючи­тел­но теж­
ки за­гу­би – не само като конкретен израз, а и в дългосрочна перспектива.
България, огнището на многовековна култура, изпада в по­зи­ци­я­та на изос­та­ва­ща
страна в рам­ки­те на ед­на ти­ра­нич­на рет­рог­рад­на им­пе­рия. Уни­що­же­ни, аси­ми­ли­
ра­ни или мар­ги­на­ли­зи­ра­ни са во­де­щи обществени си­ли – арис­ток­ра­ци­я­та, ин­те­ли­
ген­ци­я­та, раж­да­що­то се градско със­ло­вие... Още в хода на завоеванието българите
понасят чувствителен демографски удар – хиляди загиват, други емигрират или
стават „човешка стока“ по робските тържища на Средиземноморието (Крит, Кипър, Малта и др.). Като наказателна мярка новата власт преселва групи българи далече
от родните им места – типичен е примерът със столицата Търново още през 1394 г.
Теорията за „демографския колапс“ (според някои оценки при завоеванието са
унищожени близо 40 на сто от тогавашните българи!) обаче не се потвърждава от
историческите извори. Въпреки несъмнено тежките загуби българите остават до
­
миниращ елемент в своите изконни земи – Добруджа, Мизия, Тракия и Македония,
в съседните страни съществуват или се създават нови български общности.
Османската империя се изгражда като поредния вариант на ислямска деспо ­
тия, опираща се на пол итическото наследство на Иконийския (Селджукския)
султанат от Мала Азия, черпейки и от наследството на по-старите ислямски
империи, включително Арабския халифат и наследилите го държави в Близкия
изток и Персия. Чувства се и известна приемственост със заварените традиции на покорените християнски държави Византия, България, Сърбия и др. Векове
наред в империята доминират тоталната централизация, милитаризацията на
управлението и обществения живот при безалтернативното господство на рели
­
гиозната доктрина на исляма. Икономическа основа на султанския абсолютизъм
е държавната собственост върху земята, която гарантира действието на военните
и административните органи и структури.
ПОСЛЕДНИ ОТБЛЯСЪЦИ НА СРЕДНОВЕКОВНАТА ДЪРЖАВНОСТ
Падането на столицата Търново (17 юли 1393 г.) не е фактическият край на
средновековната българската държавност. Още две години Иван Шишман
владее остатъците от своето царство със столица Никопол, ликвидирано след не­
говата гибел (3 юни 1395 г.). На свой ред Видинското царство не загива с пленява­
ПОЛУАВТОНОМНИТЕ ГРАДОВЕ
Отделни градове и земи запазват полуавто-
номен статут до втората половина на ХV в.
Мъгляви сведения споменават Ловеч (тук ле-
гендата сочи за последен владетел болярина
Станко Кусам до 1474 г.), Свищов, някои „вилае-
ти“ в Македония – селата на госпожа Деспина
(долното течение на Струма, управлявани от
Мара Бранкович), Богдан (между Солун и Сяр),
Оливер (долното течение на Вардар), Вълкашин
и Димо войвода (между Преспа и Корча), владе-
нието на княз Фружин и синовете му (в райо-
на на Пирот) в средата на ХV в. Споменатият
през 1469 г. жупан Богдан в Никопол изпъква ка-
то авторитетна личност в един важен бъл-
гарски град, попаднал под османска власт още
през далечната 1395 г. Тези примери показват,
че поне до средата на ХV в. съществуват ре-
ални предпоставки за продължение на държав-
ността, които обаче постепенно са ликвиди-
рани от триумфиращата чужда власт.
ФРУЖИН
Фружин продължава борбата с османците и
през следващите години заедно с унгарския
военачалник Пипо Спано (Филипо деи Сколари,
италианец по произход) атакува и временно
овладява Видин, Дръстър и други градове по
Дунав. Той е унгарски пратеник в Албания през
1435 г., по-късно се готви за похода на Владис-
лав Ягело и Янош Хунияди (1443-1444), но учас-
тието му не е сигурно. Сведения от османски
данъчен регистър за Нишкия санджак (1454 г.)
сочат християнски „княз“ с име Фружин в зе-
мите между Свърлиг и Пирот (днес в Сърбия).
Идентификацията му не е категорично дока-
зана, но ако това е „господин Фружин“, има-
ме още едно свидетелство за локална проява на една, макар и силно ограничена, локална бъл­
гарска власт в средата на ХV в.
◄
Патриарх Евтимий – худ. Васил Стоилов

▲
Еничарин и спахия
– худ. Александър
Въчков
►
Въстанието на Кон-
стантин и Фружин
– битка с турците
под стените на Ви-
дин – худ. Владимир
Димитров
▼
Морска карта от 1519 г., на която са изоб­
разени и българските земи – Парижка наци-
онална библиотека
нето на цар Иван Срацимир. В някаква утежнена форма старата власт се запазва и
в земите на загиналия през 1395 г. Константин Деянов, управлявани години след
това от неговия помохамеданчен син Юсуф. Сходна е ситуацията и с управляваното
от Игит паша Скопие. След катастрофата при Анкара (1402 г.) султан Сюлейман
връща на Византия някои земи, включително населения най-вече с българи „деспо­
тат Загора“ (едно от имената на България през ХII–ХV в.) с център Несебър. Тази
българска земя пада под османска власт заедно с Константинопол (1453 г.), като
през 1424–1427 г. е под управлението на Константин Палеолог Драгаш, (последния
византийски император (1448–1453 г.), внук на споменатия Константин Деянов.
КОНСТАНТИН И ФРУЖИН
Най-ярките личности, олицетворяващи българската държавност в края на
ХIV и началото на ХV в., са братовчедите Константин (син на цар Иван
Срацимир) и Фружин (син на цар Иван Шишман). Запазените т.нар. поменици на
българските царе и царици неизменно завършват с „Константина царя“ и „Фру­
жина царя“ – свидетелство как са възприемани двамата знатни българи от своите сънародници в продължение на векове. Отдавна се е наложило мнението, че през
1408 г. (според някои учени още през 1403–1404 г.) е избухнало т.нар. въстание на
Константин и Фружин. Не е изключено обаче тези действия да са част от полити
­
ческата линия на съхранен български държавен живот дори и след драматичните
събития през 1393, 1395 и 1396 г.
Известията за Константин, макар и откъслечни, недвусмислено го представят ка­
то „цар“ и „прославен император на България“. Съществуват данни, които показват,
че е възможно след отстраняването на цар Иван Срацимир Видинското царство да
е продължило своето съществуване като васална територия начело с Константин.
След поражението на султан Баязид при Анкара (1402 г.) и последвалата криза в
османската държава цар Константин признава върховенството на унгарския крал
Сигизмунд и се включва в антиосманските действия. В тях участва и „господарят
на Загора“ Фружин, действащ от унгарска територия. През 1408 г. конфликтът със
султан Сюлейман води до боеве около Темско (до Пирот), след чието превземане
Костантин отново е османски васал. След последвалия конфликт с Муса (“Кесед­
жия“ в българския фолклор), отстранил брат си Сюлейман през 1411 г., българите
влизат в съюз с Мехмед I. След победата си над Муса новият султан сключва мир
с християнските си съседи, включително с българите (1413 г.). Трудно е да се каже
каква е по-нататъшната съдба на Видин, но е възможно царството да е съществу­
вало до 1422 г., до предприетия от султан Мурад II твърд курс към християнските
съседи. На 17 септември 1422 г. Константин умира като емигрант в Белград.
ЧУЖДАТА ВЛАСТ 6/7 ЧУЖДАТА ВЛАСТ

100 неща, които трябва да знаем за историята на България – вековете на османското робство
Катедралата „Сан-
та Мария Новела“
във Флоренция
▲
Патриарх Йосиф ІІ
– фреска от Беноцо
Гуцоли в Ка-
пела Маджи
– Флоренция
►
Фамилен герб на
Янош Хуняди
▼
Рицар и хусит – худ. Алексан
-
дър Въчков
ПАТРИАРХ ЙОСИФ II Този изтъкнат духовен водач на Византия и на православния свят в епохата на
османското завоевание е извънбрачен син на цар Иван Шишман. Роден в сто­
лицата Търново към 1365 г., като юноша е изпратен в манастир на Атон. Поради цар­
ския си род и несъмнени качества през 1393 г. е ръкоположен за митрополит на Ефес
(Мала Азия), а през 1416 г. е избран за вселенски патриарх в Константинопол.
Патриарх Йосиф II е обрисуван от своите съвременници като мъдър и благо­
роден човек. Сред неговите ученици и последователи изпъкват още неколцина
българи: Игнатий (митрополит на Търново), Дамян (митрополит на Молдова),
Теоктист (по-късно също владика на Молдова), може би Исидор (митрополит
на Москва, след 1439 г. папски кардинал и католически патриарх на Константи­
нопол) и др. Йосиф II в голяма степен изглажда противоречията в православния
лагер по въпроса за унията със Западната църква и буди заслужено уважение
у католическите прелати. Заедно с император Йоан VIII Палеолог патриархът
българин води православните делегации по време на Фераро-Флорент