Византия и византийският свят - авт. Пламен Павлов

1
Изданието се посвещава на XXII международен конгрес
за византийски изследвания „Византия без граници“,
София, 2011 г.
© Василка Кирилова Тъпкова-Заимова, Димитър Йорданов Димитров, Пламен Христов Павлов, 2011 г.
© Петко Енчев Минчев – художник на корицата и графичен дизайн, 2011 г.
© Издателство „Просвета – София“ АД, всички права запазени.
ISBN 978–954–01–2427–8

ПРЕДГОВОР
Тази книга има за задача да представи византийската цивилизация в най-широкия аспект
на това понятие – от „раждането“ на Източната Римска („Ромейската“ или Виз​антийската)
империя, през нейното многолико, изпълнено с възходи, обрати и катаклизми съществуване, до
самата ѝ гибел и място в историята и културата на човечеството. Изграждането на подобна
панорама включва проследяването в по-синтезиран или подробен план на географско-
климатичните условия, политическата история, държавната идеология, църквата,
стопанството, материалната и духовната култура, влиянието, което империята оказва върху
близки и по-далечни общества и народи през Средновековието. Не са подминати важни
въпроси като формирането на византийския свят, ролята на различни компоненти, сред които
класическото наследство, римско-елинистическите модели на държавност, християнството
като институция и светоглед. Византийс​кият феномен не е разгледан изолирано, а в
съзвучие с окръжаващата го политическа и културна действителност, с нейната динамика и
специфика през различните периоди от историята на средновековна Европа, Близкия и
Средния изток, Средиземноморието.
Читателите имат възможност да се запознаят със съседните на империята държави и народи,
с които тя, в мир или във война, осъществява определен, понякога твърде интензивен,
търговски и културен обмен. Специално внимание е обърнато на балканските страни, чието
съществуване през Средновековието и в по-ново време трудно би могло да се разглежда извън
византийския контекст. Много страници са отделени на близкоизточните съседи на Ромейската
империя – Персия и ислямският свят. Отдадено е дължимото на народите от евразийските
степи, с които Византия и нейните съседи контактуват през цялата средновековна епоха.
Читателят ще получи и достатъчно справочна информация за отделни представители на
византийската писмена култура и техните най-важни съчинения.
„Византия и византийският свят“ е предназначена за студенти, специалисти в различни
области на хуманитаристиката, учители, ученици, любители на историята. Тази книга, в която
авторите са се стремили да съчетаят историческия разказ и енциклопедичното по тип
изложение, е отворена към най-широката читателска аудитория. Към всички, които са
изкушени да научат повече за хилядолетната византийската цивилизация, оставила значителни
следи по българските земи, върху една огромна територия в ареала на Средиземноморието,
Балканите, Източна Европа, Близкия изток. Приятно четене!
От авторите

I глава
ВИЗАНТИЙСКИЯТ СВЯТ
КОНТИНУИТЕТ И ДИСКОНТИНУИТЕТ: ФОРМИРАНЕ НА
ВИЗАНТИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
Като изхождат от общоприетата постановка, че Византия е в известен смисъл
наследница на старата Римска империя, много съвременни специалисти си поставят въпроса,
докъде и доколко се простира това „наследство“, или как се изразява концепцията за
континуитета. Становищата по този въпрос са много и те се свързват главно: а) с уточнение
на самите понятия континуитет и дисконтинуитет; б) с установяване в кои области от
обществения живот може да се търси или не континуитет; в) с определяне на епохите, през
които развитието на византийската общност се доближава или отдалечава от античното
наследство, при условие че такова наследство се приема за съществуващо.
Френският културолог Ф. Бродел смята, че географската среда е важна, защото тя определя
взаимодействието между природата и човека. Географското пространство се отъждествява
донякъде със социалното пространство. Оттам ученият определя какво е колективен
манталитет, който се оформя в продължение на целия исторически живот като основа, върху
която се оформя и континуитетът (понятието е разгледано общо, а не само по отношение на
византийската действителност).
Може да се посочат голям брой дефиниции, давани донякъде разнопосочно от отделните
специалисти. Между тях споменаваме: 1. За континуитет: наследство, рецепция, продължение,
модификация, интеграция, синтез, симбиоза; 2. За дисконтинуитет: прекъсване, разрив,
промяна, хиатус, прелом, частично продължение.
Има автори, които ограничават търсенето на континуитет само в областта на духовния
живот – в литературата и изкуството. Други го откриват и в икономиката, в структурите на
управлението и държавния живот, дори в Църквата.
Защитниците на наличието на континуитет го проследяват или само в ранното
средновековие, или го определят като съзнателно доближаване на обществената мисъл до
литературните и до артистичните изяви, до наследството, завещано от гръко-римската
античност. Много автори говорят за „тъмни векове“ – за периода след „варварските“, по-
специално славянските нашествия, и смятат, че тогава съществува явно изразено „прекъсване“
между новата действителност и ценностите, завещани от античността.
За да се даде представа за мненията по тези дискусионни въпроси, следва да се посочат някои
по-важни становища на съвременната византология.
Критичен преглед на част от изказаните мнения прави А. Каждан. Той установява, че
различията в мненията произлизат донякъде от различните прилагани критерии. По същата
причина друг автор – В. Вавжинек, изказва мнение, че липсата на терминологично единство се

дължи не само на различните гледни точки, а и на противоречията в самата епоха (ранното
средновековие).
Между авторите, които най-категорично отричат континуитета, е британският византолог С.
Манго. В няколко свои изследвания той набляга на сложните демографски процеси през VII в.,
извличайки на преден план социалните и културните промени, които настъпват в
ранновизантийското общество и го правят различно от античния модел, който – особено в
литературата – дава съвсем повърхностно отражение като в „криво огледало“.
Френският византолог А. Дюселие е на мнение, че християнският модел приема като чужд
модела на класическата култура в една среда, където преобладава псевдонауката. Той отчита
значението на византийското културно наследство за развитието на православния свят, както и
за формирането на нови западни модели при създаването на ренесансовата култура.
Защитниците на континуитета в неговата цялост търсят обосновката му главно в различните
отрасли на културата. Немският историк Х.-Г. Бeк e на мнение, че културните процеси,
развити през античността, продължават през цялото хилядолетие, в което съществува
Византийската империя. Сред неговите проучвания на тези въпроси се откроява книгата
„Византийското хилядолетие“.
Концепцията на Х. Хунгер е, че се създава една „нова среда“ – Константинопол, където
християнството изпълнява първостепенна роля в църковната организация, в юридическата
система и развитието на философията, т.е. във всички страни от интелектуалния живот, които
формират манталитета. С други думи, античното наследство е своеобразен мост, който
свързва византийското средновековие с античното наследство.
Определението на Г. Вайс за континуитет в социален план е, че този континуитет е
постоянна връзка в социалното развитие, докато дисконтинуитетът е прекъсване в това
развитие. Понеже промените в обществените структури се извършват в края на III и през IV
в., това означава, че Византия ги е приела като трайно установени от античността. Кл. Весел,
автор на книгата „Култура на Византия“, смята, че „наднационалният характер на тази
култура се дължи на гъвкавостта, с която Византия е асимилирала елементите на гръко-
римската култура и е привлякла освен това и участието на други общности в сферата на
собственото си развитие“.
Френският византолог А. Гию прибавя и библейската традиция към античното културно
наследство.
Съветската марксическа постановка е представена обобщено в книгата „Советское
византиноведение за 50 лет“. Там са разгледани становищата на М. Я. Созюмов за
преминаването на някои антични градове в „готов вид“ във византийската действителност и на
З. В. Удальцова за степенуването на античното наследство по зони, където то се проявява в
по-голяма или по-малка степен до създаването на Византийската империя. Ще добавим
мнението на Г. Л. Курбатов, който развива тезата за социалното ретроспективно мислене на
ранносредновековната византийска аристокрация.
ГЕОГРАФСКИ РАМКИ И ПРИРОДНИ УСЛОВИЯ
Границите на Византийската империя са обширни поне през ранния период на

съществуването ѝ. Тя обхваща необятни земи в Мала Азия, на Балканския полуостров – до р.
Дунав, Егейско и Адриатическо море. През този период в нейните предели влизат Сирия,
Палестина, Египет, Киренайка, част от Месопотамия и Армения, отделни райони от
полуостров Арабия, островите Кипър, Крит и др., Черноморското крайбрежие, от което важен
дял заема Кримският полуостров, както и част от Кавказ. От планините на Армения и Грузия
границата достига до Иран, през степите на Месопотамия пресича реките Тигър и Ефрат,
навлиза в пустинята, населена със северноарабски племена, и достига на юг до района на гр.
Палмира. Оттам, през пустинята на Арабия и гр. Акаба продължава до Червено море. На
югоизток Византийската империя граничи с т.нар. Щастлива Арабия (Йемен), населявана от
южноарабски племена. От Африканското крайбрежие на Червено море и Етиопия границата
стига до Горен Нил и Либийската пустиня. Изчислено е, че през ранните векове на своето
съществуване, когато включва територии и на Апенинския и Пиренейския полуостров,
Византия покрива площ от над един милион кв. км.
Релефът на голяма част от вътрешните земи на империята е разнообразен. Планински
масиви има в Пелопонес, земите около Хемус, Мала Азия, Сирия, Палестина. Равнинните
пространства – Дунавската равнина, Панонската степ (докато Панония е зависима от
империята), Южнотракийската равнина, полустепните-полупустинни пространства във
вътрешността на източните райони, хълмистите области в Централна Мала Азия – не са
особено обширни. Големи равнини има в Южен Египет и Киренайка.
Природните ресурси на някои области са значителни. Глината, която се използва за строеж и
керамични изделия, се среща на големи пластове на много места. Горите в Далмация доставят
дървен материал за строежа на кораби. Особено ценен е дървеният материал, който се
получава от ливанския кедър. Камък и мрамор се добиват в Гърция и Кипър, мед – в Арабия,
олово – в Пергамон и Халкидика, цинк –