Всекидневието на българите

ЙОРДАН АНДРЕЕВ
УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО
„СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
СОФИЯ ф 1992

© И ор д ан Андреев
1992 Г -
с/о Jusautor, Sofia

ПРЕДГОВОР
Когато се пише за всекидневието на един народ
през средновековието, възможностите са най-общо две: "
или да се тръгне към прецизирането на всеки детайл
с необходимите, но; уви, банални обяснения, или да се
предпочете синтезът, при който фактите и явленията
са вплетени на фона на една система: Предпочетохме ,
втората възможност, ръководени от убеждението, че-
така книгата ще стане по-четйвна, без това да се от­
рази на научната й достоверност.
Трудностите при разработването на темата са от
различно естество — най-вече заради пословичната
бедност на изворовите свидетелства. Те са най-мало-
речиви, когато става дума за делниците и празниците-
на обикновените хора. Стилът на повествование на
средновековните хронисти е известен: те се вдъхновя­
ват предимно от героиката на епохата и горделиво
спестяват подробностите, които касаят ежедневието на
хората. А тъкмо в делниците пулсира истинската исто­
рия, там се проявява най-вече характерът на един на­
род, от тях наднича неговата душевност’ и там тряб­
ва да търсим истинските стойности на човешкия жи­
вот. И още нещо. Върховете на всяка история, вклю ­
чително и на българската, имат като фундамент тък­
мо онова, което се създава във всекидневието: къс по
къс и частица по частица. Сивата верига на делници­
те има още едно забележително достойнство: в нея
прозират очертанията на бъдещото величие и се дола­
вят сетнините на очаквания погром.
/
5

Предпочетохме да не претрупваме изложението с
излиш ен справочен материал, затова възприехме
„плуващите" цитати. Откриването им от специалисти­
те не е никак трудно, но иначе биха затруднили обик­
новения читател: А в библиографията сме посочили
само онези заглавия, които,имат пряко отношение към
темата. .
" Навремето проф. П. Мутафчиев беше отбелязал с
известна, горчивина печалния факт, че средновековна­
та ни история, такава каквато е написана, представ­
ля ва един пбменик от имена и събития, едно тържест­
вено шесТвие на царе, папи и патриарси. Справедли­
ва е и констатацията му, че написана по този начин,
това е история, доста незадоволителна, на българска­
та държава, но не и история на, българския нароа. За
съжаление нещата не са се променили съществено и в
последно време. Н адявам е-се тази книга да прибави
един важен и необходим щрих към съдбата на нашия
народ през средновековието.

БЪЛГАРИЯ, ЗЕМЯ НА БЛАЖЕНИ
(Григорий Антиох—византийски автор от XII в.)
През XII—XIV в. „многобройният народ на бълга­
рите“ продължавал, да населява трайно земите на Ми­
зия, Тракия и Македония. Западният; летописец Вил-
.хелм Тирски (XII в ) знае, че „България се простира
от Дунав до Цариград и от същата река до Адриати­
ческо море; на дължина има тридесет дни път, а на ши­
рина десет и повече1 дни“. Явно Става дума за етниче­
ските граници на българското племе, тъй като тогава
тези неми влизали все още в границите на Византий­
ската империя. Обединяването на всички земи, населе­
ни с българи, под скиптъра на търновския самодържец—
до това накратко се свеждал политическият идеал на
държавната ни доктрина през XII—XIV в.
Май-щастлив от владетелите ни бил цар Иван
Асен II, под чиято десница се повинували всички бъл­
гарски предели: от Белград до Одрин и Егейско море,
и от Карвунската земя (Добруджа) "до Драч и Адриа­
тика. Но скоро след смъртта му държавното и народ­
ностью единство на българите било сериозно подкопа­
но — с това за кой ли път се потвърждава максима­
та, че делото и на най-ве’ликия държавник никога не
може да се смята за завършено.
В края на XIV в държавното и народности© по­
нятие България са категории, които далеч не се покри­
ват. Хронистът Ханс Шилтбергер с учудване конста­
тира факта за съществуването на ,/гри Българин“:
първата със столица Видин, втората със столица Тър­
ново и третата със столица Калиакра — става дума за
Добруджанското княжество. В тези „три Българин“
се оглежда политическото безсилие на феодалната ни
държава, неспособна да се противопостави на чужди­
те нашествия, да укроти прекомерните царски амби-

ции, да смири ниските болярски страсти5 и; да- превъз--
могне вътрешнополитическия разврат. Сред тези трж
столици единствено Търново имал моралното; право да:
се брои за наследник на „великата бащина слава“, но
това само навявало спомена за едно .безвъзвратно за­
губено политическо наследство.
• През XII—XIV в. българите назовавали земите на
север от Стара планина с термина „Загоре“ . Тракия
пък те най-често наричали „Македония“, а понякога и:
„Романия“. А днешна Македония била известна под
имет|0 „България“, понякога като „Долната земя“, а.
даже и като „Долната земя Охридска“.
От запад на изток българските земи . били проря-
зани от една огромна планинска верига, която ромеи­
те наричали „Хем“, славяните „Веригата“, а прабъл­
гарите „Балкан“. Върху неговите сурови и горделиви:
хребети, се издигали, множество крепости „повечето илн
почти всички построени върху стръмни скали и висо­
чини, които стигали до небето“. Ромеите били убедени,,
че зад Балкана се простирал безкраен лабиринт от не­
проходими места и бездънни пропасти. Историците им
уверяват читателите си, че в „тази земя- чужда, планинг-,
ска и враждебна злини след злини връхлитат“, а.
„теснините и пропастите се редуват с гори и храста­
лаци, след това - идват, усои и мочурища“, а „планина-1
та била“ , извънредно богата с води, много-гориста щ
обградена отвсякъде„■ с непроходими стръмнини“. Те-
твърдят, че Балканът ставал особено суров „когато-
слънцето се наклони и поеме зимния си път — тогава5
реките се сковавали от студ. и тъй кйто тамошният кли­
мат е изобщо .северен и студен, снегът покривал лице­
то и а земята и изпълвал, пропастите“. Не случайно-
един византийски историк, изнежен от прелестите на
Пропонтида, уверява читателите си, че в „страната
на българите има непрекъснато дъждовни облаци5,
дъжд след дъжд и сняг след сняг“. Откъм „ветрови­
тия север“ непрекъснато връхлитали бури — според
твърдението на един от хронистите на III кръстоносен-
поход при преминаването на българските планини ри­
царите страдали от „толкова гъсти мъгли, че можели да-
ги пипнат с ръка и да ги отстранят от себе си донякъде
чрез движение“. Истината била, разбира се, друга,—
рёз средновековието Балканът не. бил непроходим „стигаг

човек да пътува в подходящо време, по места, през кои­
то може да се мине направо и където има достатъч-
но вода за пиене и трева за впрегатния добитък“.
През XI—XII в. в цяла Европа се- наблюдава зна­
чително затопляне на времето. Някъде в началото-
на XIII столетие завочнало поредното . застудяване,
което чувствително влошило климатичните условия:
Разликата в средната температура между топлия и
следващия по-хладеи период била около 2 градуса.
Вероятно това ще е причината, която през XI—XII в.
довела до масовото заселване на високите планински
терени в България. Овладяването на тези планински
масиви станало не' само в резултат от благоприятните
климатични условия, но и вследствие на варварските: '
нашествия от север. С взаимоотношенията на тези два- ■
фактора трябва' да обясним и запустяването на поле­
тата в Мизия. Според уверенията на византийската
историчка Ана Комнина през XI в. тази земя била под­
ходяща единствено за лов на диви животни. За сметка
на обезлюдява нето на Мизия по Стара планина се поя­
вили многобройни градчета и крепости, в които трай­
но уседнал българският елемент.
Труд но е да се оцени мястото на Балкана в нацио­
нал ната ни история,-но няма съмнение, че през сред­
ните векове на „задоблачния Хем“ се пада съдбоносен
дял в опазването на българската народност: подобно
на вечна и могъща стража Балканът заставал; като
непреодолима преграда пред всеки нашественик. Как­
то сполучливо е отбелязал П. Мутафчиев, вечните ни
противници, ромеите, многократно са имали възмож­
ността да се убедят, че „за да покорят българите, е
трябвало да бъде победен и самият Балкан“. Не слу- ,
чайно тъкмо посред Балкана (в „Подгорието“) изгря-
ла звездата на Търново, великолепната столица на .
българите през ХП--Х1У в. — „най-укрепеният и най-
красивият от всички градове при Хемус, обкръжен от
здрави стени, пресечен от малка река и изграден на
върха на планината“. Обявяването му за столичен
град не бива да се отдава само на щастливия Случай
или пък да се свързва с неуспешния опит на Петър и: .
Асен да превземат „първопрестолния“ Велики Прес­
лав. Много и сериозни били съображенията, които пре­
допределили първенствуващотр му място? сред- остана-
9>

■..ли те български градове. „Първобунтовният“ Търнов
станал огнището на освободителните борби на бълга­
рите в края на XII в. Пак там се намирали'родовите
имения на Асеневци, които пък били свързани с една
тънка, но много здрава нишка с преславския владетел­
ски дом — не случайно първите Асеневци броели пре­
славските царе Симеон и Петър за свои „прародители
и предшественици“.
Изключителното местоположение на „чудния град
Търнов“ н заляганията на мнозина от владетелите ни
скоро го превърнали в пръв град на цяла България.
Всепризнати били „голямото му величие, твърдостта
на стените му, красотата и самото му местоположение,
извънредно труден за превземане, големите богатства и
многобройно население“. Бляскави, а често и възторжени
са епитетите, които украсяват името на българската сто­
лица — не случайно през втората половина на XIV в.
цариградският патриарх Калист го величае като „вто­
ри словом и делом след Константинопол“. Сравнение­
то му с гордата и бляскава столица на ромеите идва
да ни убеди във великолепието на „богоспасяемия и
богохраним град“ Търново и да подчертае „великата
му . слава както в царските, така и в църковните не­
щ а“. Не случайно от края на XIII в. пред шмето на
българската столица задължително стои Представката
„Царигрзд“ (т. е. „Цариград Търнов“), с която се
преследва внушението, че подобно на „втория Рим“
(т. е. Цариград) Търново си завоювал правото да се
брои за „трети Рим“ на онези православни народи,
които имали за държавен и богослужебен език сла­
вянския.-
На север от Балкана се простирала равнината З а ­
горе, обетованата земя на българите — „тлъста и туч-
на, която дава мед и мляко според писанието“. Спо­
ред простонародната етимология в древността тя по