Зад високата порта - авт. Д. Шишманов

1
Зад Високата порта

Автор: Димитър Шишманов. С. 1994 г.

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Книги»
Научен ръководител: доц. д-р А. Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2011
http://electronic-library.org/books/Book%200029.html

Книгата има широк хронологичен обхват — от първите турски султани до
младотурския преврат и краха на Османската империя през 20–те години на XX в. Описани са
събития и личности, като за литературна основа са използвани предимно непубликувани
османски, турски и европейски източници, свидетелства: спомени и разкази на съвременници и
участници в съдбоносни процеси — турски командири, административни началници, също
военни заповеди, турски архиви.
Това е документален разказ за любопитни факти, пикантни истории, свързани с
дворците и харемите като институции и в битността им на гнезда за интриги, заговори,
убийства и преврати. Пресъздава се атмосферата на времето, когато се е творяла
историята, проявявал се е манталитетът и политическите нрави на султани, везири и паши.
Разкриват се дипломатическите ходове за запазване целостта на държавата.
Особен интерес за българския читател представлява картинният разказ за важни
моменти от българската история: за отношението на султанското правителство към
борбите на българите за църковна независимост и национално освобождение, за
четническото движение, репортажи в турския печат, историческа и художествена
литература за Априлското въстание и Ботевата чета, за Илинденско-Преображенското
въстание, атентатите, Балканската война и обезбългаряването на Източна и Западна
Тракия през 1913 г.

Встъпителни думи

Никой не удостоява с внимание една посивяла от времето сграда в стария Истанбул,
между Златния рог, Босфора и Мраморно море, недалече от прочутата византийска църква
«Света София» и султанския дворец «Топ-капъ сарай». А цели столетия името на тази сграда е
било в обръщение в европейския политически и дипломатически речник. В сегашния си вид тя
не блести с импозантност. Мраморният й вход-портал не е толкова висок, за да носи името
Бабиали. Това име иде от арабски и означава «висока врата». То има символично значение. В
ранното средновековие държавните дела и жалбите на населението в някои източни страни се
решавали или разглеждали пред вратата на шатрата или двореца на височайшия владетел.
От началото на XVII в. Високата порта била резиденция на садразама, или великия везир,
както се наричал министър-председателят на Османската империя. По-късно в нея се
помещавали и Министерският съвет, и главните министерства. На тогавашния политически и
дипломатически език с Високата порта означавали правителството на Османската империя.
Терминът Висока порта се наложил официално най-вече в началото на XIX в. и през периода на
Танзимата (реформите), когато ролята на правителството значително нараснала. Но и през този

2
период абсолютният монарх — султанът-падишах, имал решаваща дума. Чрез правителството
той държал в безправие и национална робия милиони хора от над 20 народности в една държава
— анахронизъм за цивилизована Европа. Част от Европа влизала в границите на тази държава.
За кратки периоди — времето на първата конституция от 1876 г., което продължило по-малко
от година, и най-вече след младотурския преврат през 1908 г., периода на втората конституция,
продължил 10 години, султанският абсолютизъм бил до известна степен отслабен. Но през този
втори период младотурският триумвират Енвер паша — Талят паша — Джемал паша установил
не по-малко репресивен режим зад паравана на конституционната парламентарна монархия.
Султанският дворец и Високата порта били двата центъра на върховната власт в
Османската империя. Тук се вземали решенията за обявяване на войни, за потушаване на
национални бунтове и въстания, за насилствена ислямизация и потурчване на християнското
население, за ограбване на раята, а и на мюсюлманите чрез разорителни данъци. Тук са вземани
и решенията, налагани с външен натиск и от националноосвободителните движения за
реформи.
Султанските дворци и Високата порта били гнезда на интриги и заговори за дворцови,
държавни и правителствени преврати. Когато правителството било оглавявано от по-просветен
велик везир с известна самостоятелност в мисленето и действията или велик везир, който се
осмелявал да казва истината на султана за положението в държавата и за живота на поданиците
му, конфликтът бил неизбежен. Жертви на такива конфликти ставали велики везири, везири
(министри), но и султани и престолонаследници.
При такава атмосфера в султанската столица Истанбул, наричан от българите Цариград,
били решавани съдбините на много народи, в това число и на българския.
За тази атмосфера и за събитията в султанските дворци, във Високата порта и зад нея ще
бъде разказано в тази книга с поглед към българското минало, по-специално през XIX и
началото на XX в. Това е периодът, когато българското име е често произнасяно във Високата
порта и в дипломатическите канцеларии на европейските велики сили. Това е времето, когато
трима султани са детронирани, един от тях самоубил се или убит, няколко велики везири
свалени, някои убити при драматични обстоятелства и събития не без пряка или косвена връзка
с българския въпрос. А на Балканите българският народ е бил най-многочислен, българската
етническа територия — най-обширна.
Съвременниците на събитията, за които ще бъде разказано, са оставили изобилие от
свидетелства. Въз основа на тези свидетелства е написан настоящият публицистичен
документален исторически очерк, в който няма нищо измислено. Тъй като някои от фактите и
събитията може да се сторят на читателя невероятни, ще отбележа, че сведенията за тях са
извлечени от османско- турски държавни архиви и документи, записани от османски
летописци, цитирани, проучени и потвърдени от авторитетни съвременни турски и европейски
историци.
Оправдано е да се напише книга, ако с нея ще бъде казано повече от това, което е вече
казано или ще бъде казано по друг начин. Българската и османско-турската история са тясно
преплетени. Едната не може да се разбере, без да се познава другата. Наред с добре известните
факти и събития от българското минало, така както го знаем ние, българите, стремял съм се да
покажа как те са били гледани и от другата страна. За целта съм се позовавал предимно на
османско-турски източници и свидетелства, (някои малко познати, други непознати на
читателя), както и на турския печат от онова време. Издирвал съм ги и съм ги записвал през
кореспондентските си години в Цариград и Париж. С любопитните факти, които разказвам или
цитирам, съм се стремял да предам атмосферата, в която са се развивали събитията, да покажа

3
политическите нрави и да разкрия манталитета на историческите личности наред с ролята,
която са играли.
Позоваването на Санстефанския, Берлинския и други международни договори,
разглеждането на Априлското и Илинденско-Преображенското въстание не означава някакъв
израз на териториални претенции на България. Макар България да е единствената държава на
Балканите, която граничи от всички страни със себе си, тъй като отвъд нейните граници са все
земи, откъснати от живото й тяло, българското правителство заявява, че не предявява
териториални претенции към която и да е съседна държава.
Смятам за навременно написването на тази книга, когато на политическата сцена се
появяват отговорни политици, които безотговорно твърдят, че в България не е имало турско
робство, а «османско присъствие», че върхът на българската национална революция —
Априлското въстание, не бил друго освен «махленска свада», а руските генерали, които
разгромиха турската армия и донесоха свободата на България, били некадърници. И то във
време на опасно разделение на българите и ширещ се национален нихилизъм, когато в
Родопите наново се разгръща кампания за турцизиране, а на юг от нас се издигат призиви за
възстановяване на Османската империя.
Събитията на Балканите през последното десетилетие на XX в.: разпадането на
Югославия, войната за Босна и Херцеговина, излизането наново на сцената на македонския
въпрос, надигналата се националистическа вълна и манифестирането на ориенталските
балкански политически нрави, имат корена си в историческото минало, което разглеждам.
Това минало не може да бъде забравено от българите — никой народ не забравя историята
си. Последица и продължение на това минало е тяхното настояще. До голяма степен то
предопределя и бъдещето им.

Султанът-падишах

Високата порта била символ на правителството на Османската империя, но върховен
разпоредител бил султанът, наричан още падишах. Абсолютен монарх, той имал право над
живота, честта и имота на всеки поданик, включително на великите везири, везири и паши.
Тези висши държавни административни и военни ръководители султанът назначавал и
уволнявал по своя прищявка и усмотрение, освен в случаите, когато му били налагани с
дворцови, правителствени и военни преврати.
От основаването на османската държава през 1299 г. до детронирането на последния
султан през 1922 г. на султанския трон се изредили 36 султани. Първите от тях с огън и меч
завладели обширни чужди земи и създали една от най-големите държави — световна сила. Тя
се простирала на три континента — Азия, Африка и Европа, от Либия, Абисиния и Арабия до
Адриатика, Виена и Каспийско море.
Султанът съсредоточавал в ръцете си върховната държавна власт. От 1517 г. той бил и
върховен духовен вожд на мюсюлманите в света — халиф, представител на пророка. Неговата
власт се смятала за желана от бога. И великите везири, и везирите се наричали негови слуги.
Когато се явявали пред него, те правели дълбоки поклони до земята и целували крайчеца на
дрехата или краката му. С всички средства се насаждало страхопочитание към личността му.
Единственото ограничение на неограничената му власт бил шериатът — ислямският законник,
основаващ се на Корана. Султанът бил длъжен да се ръководи от този законник, тълкуван от
първия му помощник по религиозните дела — шейхюлисляма. Но султанът проявявал и
законодателна дейност по граждански въпроси, за да бъде запълвана празнотата в шериата със

4
закони, които се налагали от реалния живот. И при тази дейност трябвало да се спазва едно
главно условие: да се съблюдават повеленията на шериата. Това обаче не всякога било
възможно.
Под натиска на бунтуващите се в империята национално потиснати народи, честите
вълнения и бунтове на мюсюлманите, при вмешателството и на европейските големи държави,
от XIX в. султаните започнали да издават фермани (декрети) за рефо