Българските въстания - XVI-XVII в.

Шуменски университет
„Епископ Константин Преславски”

Факултет по хуманитарни науки

Дисциплина : История на българските земи и народ през XV-XVII век

Курсова работа

Тема : Засилване на освободителното движение в края на XVI в.Българските въстания - XVI-XVII в.

Изготвил : Проверил: ………………………..............
Станислав Димитров /гл.ас. д-р Т.Симеонова/
Ф. № 1410140006
Спец. – ИГ , III курс
През втората половина на XVI в. в Османската империя започват да се проявяват признаци за нестабилност. Вечният финансов недостиг , нестабилният вътрешно-политически живот, предизвикан от несконачеми конфликти на различните групировки на управляващата знат, всеобщата корумпираност и военните неуспехи на турците са основните показатели за намаляващата мощ на империята.Морската битка при Лепанто (Навпакт) на 7.10.1571 г. дава първия знак за настъпващия упадък на империята.
Венеция , Испания , Папството , Малта и някои италиански княжества , участващи в съюз , наречен Свещената лига, се обединяват срещу османската агресия на остров Кипър, принадлежащ на венецианците. Войските на султан Селим II (1566-1574) превземат Никозия и Фамагуста, но не могат да устоят на военноморските сили на Венеция и Испания. Османската флота претърпява катастрофално поражение . Унищожени са всичките и 220 кораба . Човешките и загуби са 30 000 убити и 3000 пленени.
Битката при Лепанто имала огромно значение поради една изключително важна промяна в обществените нагласи. Тя разрушила мита за несломимата мощ на османците и премахнала психологическата бариера , която ограничавала плановете и действията на нейните противници. Заедно с това тя разкрила нова тенденция , която в историческа перспектива преобърнала позициите на християнския и мюсюлманския свят на политическата арена. Победата на Свещената лига се дължала на огнестрелното оръжие , с което била оборудвана съюзната флота. Натрупващите се научни знания , използвани преди всичко във въоръжението на европейските армии , увеличават тяхната боеспособност и постепенно им гарантират военно превъзходство.
Християнската победа активизира освободителните настроения на Балканите и с тях внася още една неясна , но постепенно налагаща се промяна.Новото в историческото битие на покорените християнски народи, включително и на българите , са въстанията. След броженията в Северен Епир и Пелопонес, чиито жители били едва ли не очевидци на османската катастрофа и сред които венецианците внедрили многочислена агентура, мълвата за християнския успех превръщала емоционалните изблици на радост и надежди в организирани опити за отхвърляне на чуждата власт.
Поражението при Лепанто намерило отзвук , макар и по-слабо , в редица райони на българските земи. В една приписка върху Евангелие от 1573 г. поп Димитър от село Горна Митрополия (Плевенско) изразил вълненията на своите сънародници от голямото събитие. Той отбелязва, че по времето , когато управлявал Селим II , християните били пръснати от турците и живеели зле.
Стремежът на българите да отхвърлят чуждото иго и техните борчески настроения от втората половина на XVI в. насетне започнали да се подхранват и от друг важен фактор – надеждите , че ще бъдат подкрепени от Русия. Московското княжество през XVI в. , след като обединило повечето руски земи, се превърнало в голяма централизирана монархия. Тя станала главен фактор в международните политически отношения в Източна Европа. Стремейки се да издигнат значението на своята държава и да укрепят самодържавието, московските владетели от втората половина на XV и през XVI в. с различни средства подчертавали, че Русия била единствен приемник на някогашната Византийска империя и че след падането на Цариград Москва станала „третият Рим“ , тоест световен център и опора на православието. В очите на поробените балкански християни авторитетът на голямата славянска сила се издигнал още повече по времето на Иван IV Грозни , който водил успешни войни със съседните мюсюлмански народи, завзел Казанското и Астраханското ханство , подчинил Ногайската орда и разбил турско-татарския поход към Астрахан през 1569 г. От втората половина на XVI в. московското правителство все по-често и по-определено влизало в ролята на защитник на православните християни в Османската империя.
Упованията сред българите и другите балкански народи в подкрепата и закрилата на Русия били твърде много насърчавани от материалните и паричните помощи , които царе , църковни йерарси и манастири отпускали под формата на милостиня на представители от православното духовенство в балканските страни. Тези помощи били предназначени за възстановяване на черкви, за подпомагане на монашеските братства или за издръжка на патриаршиите в Цариград, Ерусалим и на други места.
Поради редица причини най-често инициатори и организатори на политическите движения и опитите за освобождение сред балканските народи през посочените десетилетия били архиепископи , митрополити и други представители на висшето православно духовенство. При липса на друга просветна и по-будна прослойка те възглавявали естествено църковно-народностните общини на християнското население и били изразители на неговите настроения. Немалко значение имало и обстоятелството , че на тях турското правителство разрешавало да излизат от страната и да посещават Русия и други християнски държави , за да събират милостиня. Това им давало възможност да влизат във връзка с управляващите дворове и владетели и да говорят пред тях от името на поробените балкански народи.
Политическата дейност на някои православни йерарси от онова време, техните начинания и преговори били неделима част от освободителната борба на българите и неин своеобразен израз.Особено характерна в това отношение била църковно-политическата мисия на охридския архиепископ Гавраил. През 1572 г. , по време на въстанието в Пелопонес той поддържал писмена връзка с един от водачите на това въстание - митрополита на Монемвасия. През 1585 г. Гавраил получил съгласието на цариградския патриарх да замине за Русия за събиране на милостиня. В препоръчителното писмо , дадено му от източните патриарси, той се титулувал „архиепископ и патриарх на Първа Юстиниана – Охрид – и на цяла България , Сърбия , Албания , Молдовлахия , Угровлахия и други земи“. В същото писмо се казвало , че злодейци нанесли на архиепископа и на черквата му щети за повече от 16 000 жълтици , поради което той търсел от християнските държави помощ.
В Русия , където престоял до март 1586 г. Гавраил едва ли ще се е ограничил само в събирането на милостиня. По всяка вероятност той е повдигнал и политически въпроси. След това той се озовал в Полша , където преговарял с полския крал Стефан Батори и получил от него писмо, в което кралят се застъпвал за интересите на охридския архиепископ пред папата. Малко-покъсно той се явил в Прага , в резиденцията на император Рудолф II , и бил приет от него. Охридският архиепископ се оплаквал от големия данък , който му наложили турските власти , и молел за помощ. През август 1587 г. той пристигнал в немския град Тюбинген, където бил приет от немския професор Мартин Крузиус. През декември същата година охридският архиепископ бил приет в Рим от папа Сикст V , който усилено се занимавал с планове за формиране на нова лига за изгонване на османците от Европа. След това следите на охридския йерарх се губят.
Твърде широка църковна и политическа дейност развил през 90-те години на XVI в. и търновският митрополит Дионисий Рали , който бил потомък на византийските императорски родове на Палеолозите и Кантакузиновците. На състоялия се църковен събор в Цариград през 1590 г. на Дионисий било възложено да занесе грамотите , с които руската църква се признавала за патриаршия. Търновският митрополит бил тържествено приет от цар Феодор Иванович и новия патриарх и водил поверителен разговор с Борис Годунов – фактическия ръководител на държавата. Дионисий използвал срещите си в Москва , за да обърне внимание на руските държавници върху политическите тежнения на балканските християни против османското владичество.
Бунтовните движения в България през последното десетилетие на XVI в. достигнали връхната си точка в Първото търновско въстание, което се явява естествен завършек на борбите на българите през това време. Това въстание било най-значителният опит на българите да отхвърлят османската власт за целия период от завоеванието до края на XVI в. Въстаническата организация е стимулирана от войната между османците и Австрийската империя между 1592 и 1606 г.
На границата между двете столетия Австрия вече е централизирана многоетническа монархия, обединяваща обширни територии и разполагаща със значителни човешки и природни ресурси в сърцето на Европа и в непосредствено съседство с мюсюлманската империя. Геополитическата и позиция предопределя нейната роля на антиосмански аванпост на християнския свят. Военните и съюзници Трансилвания , Влашко и Молдова поддържат постоянно напрежение по дунавската граница на османците , което пряко въздейства на обстановката в българските земи. Създадени са грабителски отряди и от противниците на османците , и от самите тях , които непрекъснато оплячкосват селищата на местните християни.
В северните части на Балканския полуостров , включително и в българските земи , тежестта на чуждата власт чувствително нараства не само от непрекъснатите набези , но и от рязко засиления натиск на централната власт. За да заздрави военната си сила , империята увеличава размера и интензитета на наборите на момчета като кръвен данък. Към многочислените данъчни задължения са прибавени и многобройните постоянни ангарийни повинности.
При тази обстановка се подготвя първият организиран опит за въстание. Неговите водачи са архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина и дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи.
През 1597 г. Джорджич пише мемоар до австрийския ексхерцог Максимилиян , в който се съобщава за вече започналата подоготовка на въстанието. Той документира създаването на истинска революционна организация, която трябва да вдигне на оръжие хиляди българи. В нея участват русенският владика Йеремия , владиката на Шумен – Спиридон , владиката на Ловеч – Теофан , и владиката на Пловдив – Методий. Това означава , че в подготовката на въстанието са привлечени всички епископи на Търновската митрополия. Павел Джорджич информира австрийския владетел , че дванадесет търновски свещеници и осемдесет миряни от първенците и видните хора в града , заедно с архиепископа, са отишли в църквата , където са положили клетва пред Евангелието , че до смърт ще се борят за благоприятен край. В Никопол в съзаклятието , организирано от Теодор Балина , са участвали двадесет и трима духовници и четиридесет миряни. Те се задължили да предадат в срок от три дни добре укрепената крепост на християнската армия , която щяла да навлезе през Дунав.Организаторите на въстанието настоявали пред християнските владетели да изпратят професионални офицери , които да организират въстаническите дружини , и изискали знамена с ликове на австрийския владетел , като знак за неговата съпричастност в българския бунт. Австрийският владетел обещал да се намеси активно и да подпомогне действията на въстаниците с 2000 конници и 4000 пехотна войска. В последвалия ход на събитията исканията на въстаниците и обещанията на императора обаче останали без последствия.
Първото търновско въстание избухва през 1598 г. след поредното нахлуване на влашките войски , които разбиват армията на силистренския паша. Според архиепископ Дионисий Рали няколко хиляди въоръжени българи се събрали в старата си столица и публично обявили за български цар под името Шишман III един мним или реален наследник на последната царска династия. Този акт не само означавал отхвърляне на османската власт , но и показал намерението на въстаниците да възстановят българската държава. Местният османски гарнизон не бил в състояние да се справи с бунтовниците поради тяхната многочисленост, но централната власт бързо изпратила редовни военни части. Те нахлули в Търново , избили и поробили въстаниците и мирн