Документи и архиви от османотурския период в българската история

ПУ „ Паисий Хилендарски“ Филологически факултет

Курсова работа

Тема: Документи и архиви от османотурския период в българската история
Дисциплина: Архивистика
Изготвил: Нина
Фак. № 18
Специалност: Български език и история / задочно / 3-ти курс

Пловдив 2020
Увод В тази тема документи и архиви от османотурския период в българската история ще проследим създаването и съхранението на документите през период на тежко съжителство на османотурци и българи по нашите земи. Благодарение на запазените архиви, днес узнаваме за битието на населението по това време и техните управници, за съжаление други били унищожени от нехайство от страна на административното дело и лоши условия при които се съхранявали.
Теза Завладяването на България от турците в края на XIV в. обрекло българския народ на петвековно иго. Прекъснал се самостоятелния политически живот на българската държава. Времето на петвековното иго е най-тежкия период от историята на България, период на неравна борба на народа в защита на своя живот, на своя език, на своята национална култура, за премахване на чуждото господство. След пет века турско владичество българският народ се оказал един от най-изостаналите в икономическо и политическо отношение в Европа. Установила се чужда държавна система. Държавата на османските турци била военнофеодална държава. Начело стоял султанът, той управлявал държавата чрез Султанския държавен съвет (Дивана), бейлербейовете, бейовете и цяла система от учреждения и сановници. Светската и духовната власт при османците в духа на ислямските традиции също се олицетворяват от султана, като върховен религиозен водач на всички мюсюлмани. Според нормите на Корана и Шериата, той притежава абсолютна власт. Османците възприемат ислямската религия и писмеността от арабите, затова в повечето документи, създадени в резултат от дейността на османските държавни институции, са на турски език, но с арабско писмо, адаптирано към фонетичните му особености. В отделни случаи официалните писма, изпращани до техни васали или суверенни чуждестранни владетели, се пишели на арабски, персийски или дори на гръцки, италиански, унгарски и др. Текстът в различните административни документи се изписва като едно изречение – без разредка между отделните думи и без препинателни знаци, но в хоризонтални редове и от ляво на дясно. Краят на всеки ред опира в последната дума от горния ред. Големината на оставяните „почетни пространства“ зависи от ранга на съответния адресант или адресат. Специално в документите, изпращани от султанската канцелария, текстът започва от средата на листа, като преди него задължително се изписва „ султанската тугра“ – личният знак на всеки султан под формата на монограм, но със значение на държавен герб върху официалните документи. Визуално туграта наподобява краснописна плетеница от собственото име на властващия султан, името на баща му и девиза „ Винаги победител“ (Музафер дайма). Наличието на тугра е задължително за официалните документи. Самото и поставяне се извършва от специален служител в Султанския съвет. Това е т.нар. нишанджии или тугракеш, който е пазител на султанския печат и на сборниците със султанските закони. Липса на тугра в даден документ означава, че той всъщност е препис или само проект за документ. Също от средата на листа започва текстът при писма, разменени между равни по ранг служители. При кореспонденция от по-висш до по-низш служител – началото му е над средата на дадения лист, а в противоположния случай – празното почетно пространство заема около 2/3 от него. Много от документите, издавани от името на султана или други висши служители, съгласно установената канцеларска практика, се разписвали от специално упълномощени за целта длъжностни лица. Освен подписи като основни реквизити, официалните документи задължително притежават и печати – мокри, восъчни (от червен или черен восък), както и сухи печати. По форма те са различни – кръгли, елипсовидни или многоъгълни, както и по големина. Печатите се поставят до или непосредствено под подписите. Възможно е да са на гърба на документите – на мястото, където прозира подписът от лицевата страна на листа. Използваните печати са административни или лични. Основният писмовен материал в многобройните османски канцеларии е хартията, която се доставя главно от Венеция. Преди употребата й тя се покривала със специална смес – ахар, по този начин тя не само се заздравявала, но й се придавал и допълнителен гланц, за да не се разтича мастилото при писане. Обичайните листове хартия, използвани за документи, най-често са дълги и тесни, като ширината им варира от 11 до 33 см., а дължината – до три пъти по-голяма. Някои документи, предназначени за тържествени случаи или изпращани на чуждестранни владетели, са със значително по-големи размери – ширина до 1 м. и дължина 3, а понякога и повече. Документите в отделните преписки се залепват един към друг. След това се навиват на руло, започвайки от долния край. Отделните рула се сплескват, след което се поставяли в копринени кесии.
От дейността на турската администрация в българските земи се създавали много и най-разнообразни документи, които в по-голямата си част се отнасяли до българското население. По-основни и важни документи са били ферманите, бератите и фетвите. Ферманите се издавали по конкретен повод до органи на властта и до юридически и частни лица по различни въпроси. С тях се потвърждавали или давали нови права и привилегии на съответните адресати. Бератите били дипломи и документи – заповеди, издавани за назначаване на отделни лица на определени длъжности, за определяне размера на заплатите им, за даване на ленни владения на спахии и т.н. Фетвите представлявали отговори на въпроси във връзка с приложението на действащото право, давани от върховния представител на мюсюлманската църква. Тези отговори получавали характер на закон, на правни норми, които трябвало да бъдат спазвани при появата на подобни случаи. Важно място сред централните турски учреждения заемало Дефтерхането. В неговите многобройни канцеларии се съставяли и съхранявали много важни за държавно политическия живот документи. При завладяването на нови земи османската администрация провеждала описване на хората, земите и всички приходоизточници в тях. Регистрите с резултатите от тези описвания се съхранявали в Дефтерхането. Тук се водили регистрите за спахиите и леновете. В тях се описвали местонахождението и доходите на отделните ленове, а в специалните подбрани описи на тимарите – муфасал дефтери, се описвали поименно и всички селяни, причислени към лена на даден спахия. Към канцелариите на Дефтерхането се водили приходните и разходните дефтери на империята, в които се записвали постъпленията в държавната каса. В отделни дефтери се вписвали сметките за разходите. Многобройни били съдебните документи, издавани от кадиите. Кадиите имали голяма съдебна власт и разглеждали най-разнообразни въпроси, които засягали не само отношенията между мохамеданското население, но и между турци и българи. Основните книги, водени от кадиите, били т.нар. сиджили, където се вписвали както съдебни решения на самите кадии, така и получените от централните органи разпореждания. В тях се срещат решения за продаване или наемани на имоти, за назначаване на настойници, за помиряване на страни и др. наричани худжети. В кадийските регистри се вписвали пристигналите нареждания за събиране на данъци от казата, за изкарване на населението да работи ангария, за залавяне на бунтовници и разбойници. Много документи по най-различни поводи и въпроси се издавали от местните органи на държавната власт. Такива са били тедбирите – разпоредби за събиране на храни, коне и коли за приготвяне квартири за войските; документи за определяне цените на хранителните продукти, разните актове, списъци, описи, писма. Населението отправяло до държавните органи по различни поводи махзари – колективни молби; арзухали – молби от частни лица и др. Работата в канцелариите се водела твърде примитивно. Обикновено архивата се пазела в торби, окачени над главите на писарите. Не винаги можела да се намери дадена преписка, случвало се и някои прошения да бъдат скривани или загубвани поради нехайство на чиновниците. В хода на административната реформа, проведена от великия везир Мустафа Решид паша на 28 септември 1846 г., той издава заповед за учредяването на държавно архивно учреждение – Хазине-и Еврак. Към него трябвало да се организира и библиотека, в която да бъдат събрани всички стари и ценни ръкописи по история, география, карти и др. За целта започва строежът на нова сграда, специално предназначена за бъдещия държавен архив и библиотека. Изпълнението на проекта е възложено на италианския архитект Фоссати. С течение на времето към останалите централни институции също се концентрират значителни документални комплекси: Архив при Генералната дирекция на вакъфите, в които били събрани т. нар. вакъфнамета; Архив на шериатските сиджили; Архив на генералната дирекция на тапиите и кадастрите, намиращ се в Анкара. Първоначално новосъздаденият държавен архив е със статут на Дирекция към Високата порта, скоро тя е преобразувана на Министерство на Хазине-и Еврак. Към нея се създава и временна комисия, в състава на която са включени директорите на съответните канцеларии към Високата порта. Задачата и е да подготви правилник, регламентиращ по-нататъшния подбор за държавно съхраняване на ценните документи, намиращи се в отделните учрежденски архиви. През разглеждания период се полагат грижи и за опазването на исторически формиралите се сбирки от документи към местните институции. За целта са построени редица нови сгради: в Битоля, в Русе, в Анкара, във Велико Търново, близо до конака е била издигната по поръка на турците от българския майстор Никола Фичев голяма сграда за хранилище на архивите и в съседство с нея – сграда за чиновниците. Една част от тези архиви турците изнесли от България при отстъплението си по време на Освободителната руско-турска война през 1877-1878 г., друга част пропаднала при бягството им по време на военните действия. Много турски архиви били унищожени по същото време от българското население като израз на натрупаната омраза към поробителите. За запазването на много архивни документи и ръкописи, изоставени на произвола, взели мерки руските граждански власти. Втора голяма група документи от периода на робството, отразяващи живота и борбите на поробения български народ, били материалите, натрупани в резултат от дейността на някои български институции. Макар и при завладяването на страната турските завоеватели да премахнали цялата държавна организация на средновековна България, българското население успяло да запази известни свои институции, които постепенно започнали да играят все по-съществена роля. Такива институции са били местните български общини, които се запазили, макар и със значително ограничени и изменени функции. Наред с общините като важни български институции – средища на духовния живот на