Иван Александър

Пловдивски университет
„Паисий Хилендарски“
Филологически факултет
Гр. Пловдив

Курсова работа

Дисциплина: История на България – средновековие ( част II )
Тема: Политическо развитие на България при цар Иван Александър

Изготвил: Нина И
Специалност: Български език и история
Обучение: задочно
Фак.номер: 1803
Преподавател: доц. Д-р Р. Комсалова

Увод Иван Александър през 1331 г. - извършил държавен преврат и застанал на Търновския престол. Началото на управлението му било белязано с неравномерност в българската външнополитическа ориентация и разделение на болярството по отношение на българските прериотети. В тази тема ще разгледам продължителното царуване на Иван Александър, характеризиращо се със стремеж към вътрешнополитическа стабилизация и укрепване отношенията със Сърбия, с опит за териториални придобивки за сметка на Византия. Отбелязват се и значителните културни успехи на Българската държава в периода, както и немалките търговски и дипломатически отношения със западно европейски държави като Венеция и Генуа. Характеристика на политиката, може да се каже, че е с променлив успех за Българската държава. Последните години на управление водят до военни поражения и загуба на български територии.
Теза Новият български цар бил един от видните български феодали. Той представлявал онези среди на управляващите кръгове, които смятали, че трябва да се води по-активна политика, за да се възстанови престижът на страната, след несполучливата война със Сърбия и загубата на областта между Тунджа и Черно море. След заемането не престола Иван Александър пристъпва към осъществяването на тази политика. През 1331г. пролетта потегля на поход към Византия, използвайки заетостта на империята в Мала Азия, където напредвали османските турци. За кратко време българите освободили градовете в Източна Тракия между Тунджа и Черно море с изключение на Месемврия.Много от тези градове се предали доброволно, тъй като били населени с българи. Имайки в предвид, че Византия едва ли ще се примири със загубата, Иван Александър решил да подобри отношенията си със Сърбия. На престола бил синът на Стефан Душан, който, за да прикрепи властта си също желаел сближение със източните си съседи. Така се стигнало до сключване на съюз между България и Сърбия, скрепен с брак: сестрата на Иван Александър – Елена – се омъжила за Стефан Душан. Така се стабилизирало външно политическото положение на Българската държава. На север от България вече се формирало самостоятелното Влашко княжество. Докато бил ловешки деспот Иван Александър се оженил за Теодора – дъщеря на влашкия воевода Иванко Басараб, и след като заел престола в Търново продължил да поддържа приятелски отношения със северните си съседи. От брака си с Теодора той имал трима синове – Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен и една дъщеря, чието име засега не е известно. Добрите отношения били изгодни не само на Иван Александър , но и за Иванко Басараб, тъй като често водел чести войни с унгарци и татари имал нужда от съюзници. Докато външно политическото положение на българската държава се подобрявало, вътрешното и състояние не било спокойно. Срещу българския владетел се зародила болярска опозиция, начело с Белаур. През лятото на 1332 г., избухнал бунт, който обхванал областта около Видин, реките Тимок и Морава. Възползвайки се от започналите размирици в България, Андроик III, чакал удобен случай за нападение, събрал войска и започнал необявена война срещу българите, желаейки да си върне отново крепостите на юг от Стара планина. Андроик III навлязъл в българска територия и започнал да опустошава и опожарява страната. Походът бил предприет юни 1332 г., за кратко време византийците успели да станат господари на всички градове, които им бил отнел Иван Александър, с изключение на Анхиало. Зает с потушаване на бунта на Белаур, българския владетел първоначално се опитал да склони Андроик III да прекрати военните действия. По късно Иван Александър с голяма войска се придвижил на юг от Стара планина до крепостта Русокастро, наблизо се намирала войската на Андроик III. Двамата владетели започнали преговори и стигнали до споразумение: византийците да отстъпят на българите Диампол, а в замяна да получат Анхиало. На 18 юли 1332 г., преговорите били прекъснати и започнала битка, която завършила с пълно поражение на византийската войска. За кратко време византийците напуснали завзетата област и всички градовете между Тунджа и Черно море влезли отново в границите на българската държава. Византийският император се принудил да търси мир, а Иван Александър след като постигнал целта си, желаел споразумение с южните си съседи. След сключване на мирния договор между Византия и България, българският престолонаследник Михаил Асен се сгодил за Мария, дъщеря на Андроник III. Тогава едва осем годишния Михаил Асен бил провъзгласен за съуправител на своя баща. За това свидетелстват и монети, сечени от Иван Александър на които е изобразен и неговия син своя син. През 1339 г., този годеж бил оформен в брак, извършен тържествено в присъствието на двама владетели. Така отношенията между България и Византия се подобрили и настъпил мир. По същото време, докато България укрепва позициите си Сърбия продължила своето проникване в югозападните български земи. През 1334 г., в ръцете на сръбския крал паднали Охрид, Струмица, Прилеп и Радовиш, които дотогава били под властта на Византия. За управител на ново завладените краища Стефан Душан поставил протосеваст Хрельо. В негова власт влязла и областта около Рилския манастир. Към 1340 г., Хрельо се отделил от сърбите и минал на страната на византийците, които му дали титла кесар. Той започнал да управлява почти като независим владетел областта по течението на р. Струма с главен център крепостта Струмица. През 1340 г., Иван Александър се развел със съпругата си – Теодора и се оженил за еврейката – Сара, която се покръстила и получила християнското име Теодора. От този брак той има двама синове – Иван Шишман и Иван Асен и три дъщери – Кера Тамара, Кераца и Десислава. Разводът с дъщерята на Иванко Бесараб довел до охлаждане на отношенията между България и Влашко.

Влошаване на българо – византийски отношения. Юни 1341 г., Андроник III починал и престола заел сина му Йоан V Палеолог, тъй като той бил малолетен, съставено било регентство, в което влизали императрицата – майка Ана Савойска, управителят на Цариград Алексий Апокавк, видният сановник и едър земевладелец великият доместик Йоан Кантакузин и патриарх Йоан Калекас. Не след дълго отношенията между регените се влошили и се създали две враждебни групировки – едната начело с Алексий Апокавк на чиято страна застанала Ана Савойска и друга начело с Йоан Кантакузин. През есента конфликтът избухнал и започнали военни действия на територията на Източна Тракия и Македония. Още в началото борбата между тях придобила по-широка социална основа и в нея се включили жители от много села и градове. В подкрепа на Алексий Апокавк се обявили главно по-бедни и онеправдани градски слоеве, както и зависими селяни, които виждали в лицето на Йоан Кантакузин главен представител и защитник на феодалните им господари. Голям размах добило антифеодалното движение в Солун, където дошла на власт патриархията на т.н. зилоти. Притиснат от врагове, Йоан Кантакузин напуснал пределите на Византия и потърсил прибежище при сръбския крал Стефан Душан. В негови ръце останала само малка част от Източна Тракия с център Димотика, където се намирала съпругата му Ирина с най-близките му привърженици. Дейно участие в междуособицата взел Иван Александър. През есента 1341 г., българската войска проникнала на юг и стигнала до Одрин, а след това се придвижила до Димотика. Българския владетел се намесвал в събитията като съюзник в групата на Алексий Апокавк, а всъщност неговата цел била да овладее Одрин и да разшири териториалните си придобивки в Тракия. Опитът му обаче не сполучил и в началото на 1342 г., българските военни отреди се върнали обратно. През есента същата година когато Йоан Кантакузин бил вече напуснал византийската територия и сключил съюз за съвместни действия със Стефан Душан, войски на Иван Александър се явили отново в Източна Тракия. Идвали под предлог да помогнат на Ирина и да избавят жителите на Димотика от блокадата подловена от Алексей Апокавк и Ана Савойска. Иван Александър целял да се възползва от настаналия хаос и да присъедини към територията на България част от Източна Тракия. Плановете му се осуетени поради появата на турски въоръжени отреди, командвани от смирненския емир Умур, с когото по това време Йоан Кантакузин поддържал приятелски връзки и който дошъл като негов съюзник, в подкрепа на съпругата му Ирина. Българските войски се оттеглили без да влизат в бой. През 1343 г., гражданската война във Византия продължила. Постепенно Кантакузин, подкрепян от сърбите, успял да завладее Тесалия и някои градове в Македония. По-късно сръбският владетел започнал да действа самостоятелно, навлязъл в земите на отцепника Хрельо и завзел Воден, Струмица и Мелник, а през пролетта 1343 г., обсадил Сяр. Самият Хрельо бивш сръбски протосеваст, бил лишен от власт и приел монашески сан под името Харитон. Декември той загинал от убийци, изпратени вероятно от сръбския крал, който не можел да прости измяната на бившия си сановник. Настъплението на сърбите в Македония предизвикало тревога не само на цариградските управници, но и у Кантакузин, който вижда, че своя бивш съюзник става опасен. Кантакузин се обърнал за помощ към Умур, чийто отреди били навлезли в балканските земи. През есента 1343 г., Кантакузин и турските му съюзници завладели цялата западна част на Родопския масив, а 1344 г., се насочил и към Източните родопски краища. Настъплението на Кантакузиновите войски разтревожили Алексей Апокавк и неговите привърженици. Невъзможността да се справят сами, те обърнали поглед към българския владетел. Изпратено било пратеничество в Търново с молба българския цар да помогне на цариградското правителство в борбата му срещу Кантакузин и неговите турски наемници. В замяна на помощта Алексей Апокавк и Ана Савойска са задължили да направят териториални отстъпки и да предадат под властта на Иван Александър девет града и крепости в Тракия и в северните склонове на Родопите. През пролетта пределите на България били включени Пловдив, Цепина, Кричим, Перистица, Станимака, Аетос, Воден и други селища в родопска област. Така българския владетел извлякъл полза от намесата си с вътрешните работи на Византия и присъединил към пределите на държавата една българска област, при това не с войни и боеве, а чрез мирно споразумение и дипломатически преговори.
Момчил и борбата му срещу турците. В разгара на гражданската война във Византия и по време на развиващите се българо – византийски отношения, започнал да взема дейно участие в събитията родопския воевода Момчил, неговото име е свързано със съпротивата срещу върлуващите в Тракия и Македония турски наемни отряди. От разказа на византийския историк Йоан Кантакузин се вижда, че Момчил е бил българин, вероятно от родопския край. Той бродел из планините на България с дружина недовонилци, вдигнали глава срещу феодалния гнед. Преследван като разбойник и грабител, Момчил избягал във византийска територия и постъпил в армията на Андроник III Палеолог. Скоро след това, той пак събрал дружина и подхванал предишния си живот. Подгонен от византийската власт, постъпил на служба при сръбския крал Стефан Душан. Когато избухнала междуособицата във Византия Момчил първоначално стоял настрана. През 1343г., след разрива на сръбския владетел и Кантакузин, той отишъл в неговия лагер и му предложил помощта си. Кантакузин приел с готовност предложената помощ. През есента 1343 г., когато войските на Кантакузин и Умур бег заели западните родопски краища, Момчил със своята дружина бил един от най-ревностните им помощници. Кантакузин именно него поставил за управител на завзетите родопски селища. В родопската област дружината на Момчил се увеличавала и стигнала до 2000 души. Отначало воеводата изпълнявал поетите задължения, но към к