Бог и божественото в античната философия

Нистор Кирилов Нисторов
Спец.” Социална педагогика “ първи Курс зимен семестър през 2024/2025 г.
Задочна форма на обучение
ФАК. N: 217
Тема: “ Бог и божесвеното в античната философия “
В античната философия концепцията за божественото е изследвана и интерпретирана по различни начини от различни философски школи. Въпреки различията във възгледите, повечето философи признават съществуването на някакво божествено присъствие или принцип, който ръководи Вселената и нейните работи. За питагорейците божественото е представено от няколко бога, най-вече Зевс и Атина. Те вярвали, че физическата вселена е изградена от числа и че божествените същества управляват различните аспекти на космоса. В своята теория за формите Платон постулира, че материалният свят е само сянка на реалността. Истинската реалност, твърди той, се намира в царството на идеите, което е създадено от Бог. Това означава, че Бог играе решаваща роля в създаването и управлението на Вселената. За разлика от Платон, Аристотел разглежда света на идеите като част от самия физически свят. Той вярва, че Бог е неподвижен, вечен и съвършен ум, който ръководи движението и развитието на Вселената. Това показва, че Бог има активно участие в създаването и функционирането на Вселената. Въпреки че самият Сократ не записва своите вярвания, неговите ученици, особено Платон, поставят началото на дискусията за природата на божественото. В диалога "Федон" Сократ изразява вярата си в задгробния живот и безсмъртието на душата, предполагайки място за божествена намеса. В своята теология Сократ, Платон и Аристотел не достигат до Бога на християните, но откриват познавателния хоризонт, в който се разкрива религиозният опит, свързан с християнското Откровение. Те ни дават онази културна и терминологична основа, която е била необходима за създаването на християнското богословие. Затова тук е важно да подчертаем връзката на християнството с постиженията на античните философи. Техният копнеж за истинския Бог се изразява в търсенето на абсолютното битие и в създаването на изразни средства, с които може да се говори за Непознаваемия.В Ареопагитския сборник с пълно основание се твърди, че Бог, до който може да се извиси нашият разум, си остава непознаваемия, съкровения Бог. Той съществува и се разкрива с действията Си в природата. Божията същност надхвърля границите на всяка логическа дефиниция. С други думи, разумът, и в това е неговото величие, може да познае Бога, но само в Неговите външни изяви , като и това вече е израз на човешката познавателна ограниченост спрямо безкрайността на Божието битие. До тази истина достига и Платон в своите мистични прозрения. Платон е вярвал, че хората имат потенциал да станат подобни на Бог чрез стремеж към знание и разбиране на формата на доброто. Други, като стоиците, са подчертали важността на самоконтрола и вътрешната сила в постигането на хармония с божествения ред на Вселената. Стоиците, са вярвали в универсалния разум или Логос, който управлява Вселената, и са твърдели, че хората трябва да живеят в съответствие с естествения ред на нещата, за да постигнат вътрешен мир и хармония. Други, като епикурейците, са виждали Бог като отдалечен създател, който не се намесва в своите творения.. Концепцията за божественото е била обект на критика и дебат сред античните философи. Например, Сократ поставя под съмнение традиционните религиозни вярвания и насърчава хората да поставят под въпрос своите предположения относно природата на божественото. По подобен начин епикурейците поставят под съмнение съществуването на божествено същество, което се намесва в света.
За боговете нищо не знаем, нито за тях, нито за имената, които те си дават. …Понеже ние не смятаме това в нашите възможности.Не е преувеличена констатацията, че дохристиянската античност в действителност не познава единия и личностен Бог. Боговете от гръцката митология не са такива; тяхната единствена божествена черта е безсмъртието; те се раждат, воюват, размножават, сплетничат и т. н. като обикновените хора. Само в библейското послание е разкрито разбирането за Бога като единствен и непостижимо издигащ се над човека и природата. Ако в областта на философията античността прави различни стъпки в посока на осъзнаването на спецификата на божественото, то християнството стига до съвършено различно разбиране. В Платоновата философия божественото се явява като Единното, изразяващо принципа на разграниченост и очертаност. Аристотел допълва Платоновия принцип с идеята за цялостност и оформеност. Неговият божествен Ум е „форма на всички форми”. Но наред с единствения Бог античните мислители допускат съществуването и на други божества, въпреки че монотеистичната тенденция и у тримата е силно осезаема. Библейският възглед за единия Бог безкрайно се различава от дотогавашното разбиране и изключва всякаква възможност под „божествено” да се разглежда нещо друго. Библията категорично изключва всякаква форма на политеизъм и идолопоклонство .Важна е жаждата за истина и любовта към истината. Всяка истина е от Бога, ето защо за християните са ценни „зрънцата истина”, които могат да бъдат открити във всяко достатъчно сериозно философско учение. В Църквата преобладава мнението на св. Юстин Философ и Мъченик (ІІ век), че семената на Логоса Бог разпръсква навсякъде, във всички култури на най-различните времена и народи и нерядко от тези семена израстват „растения и узряват плодове”, в частност и от гръцката култура и нейната философия. Но въпреки че съхранява в себе си високото мнение за гръцката философия, св. Юстин ясно и категорично заявява, че е открил в християнството „единствената сигурна и ползотворна философия”.
Според Аристотел всяка поредица от причини или следствия не може да бъде безначална. Съществува Причина, обуславяща самата себе си и недетерминирана от нищо – Причина на всички причини.Следователно има една Същност, една изначална причина, която прави действителни всички останали начала и причини. Именно тя е основанието на всяка причинност и движение. Това е първият Двигател , начало на всяко движение и изменение, тъй като всяко изменение е определена форма на движението. Но Той, разсъждава Аристотел, е неподвижен и не подлежи на изменение. Като най-съвършена „форма“ Той е неизменен и в него няма нищо материално, защото е чиста енергия. Той е абсолютно безтелесен Дух; Той е мислене и действие, разум , съвършена мисъл, насочена към собствената си мисловна дейност.
Основанието за всички форми на движението произтича от природата на Божественото като от съвършен, всемогъщ и безкраен Дух. Дейността на този Дух се изразява само в мисленето, защото всяка друга действителност би имала за предмет обекти и цели вън от себе си. Непрестанната мислителна дейност /theoria/ Божия се състои в неизменно съзерцание на собственото блажено състояние и съвършенство, чистота и пълнота на битието. Бог въздейства на света не с това, че активно присъства в него. Абсолютно съвършен по своята природа, в качеството си на висше Благо, Бог е крайната цел на всички неща, които се стремят и движат към Него в устрема към все по-голямо съвършенство. Аристотел не е стигнал до идеята за Божествената воля, насочена към творческото преобразуване на света и промислителните действия на Божието домостроителство в любовта към сътворения свят.
Във философската система на Аристотел Бог е начало, което не задвижва света в грубия натуралистически смисъл като първичен механически тласък. Той е причина за движението като вътрешна цел, като обект на всеобщ стремеж и основна тенденция към все по-голямо съвършенство, като предмет на всеобща любов. „По този начин приведеното от Него в движение движи останалото“. Бог от вечност и винаги притежава благото и съвършенството в Себе Си. Неговата дейност обаче, която превъзхожда всяко блаженство, се състои в мислене.
В системата на философията това учение е обективен идеализъм и заедно с това богословие. Принципната основа и същност във философията на Аристотел е същата, както и при Платон. При Платон висшето битие това са обективно съществуващите форми или идеи /“видове“, „ейдоси“/. При Аристотел висшето битие-това е едната божествена, безтелесна „форма“, „чистият“, без примеси божествен Ум, мислещ собствената си мисловна дейност.
При Аристотел учението за Бога е характерно със своята философска абстрактност и откъснатост от живия религиозен опит, вследствие на което то носи в себе си отпечатъка на чисто теоретичното определяне на Божията същност. То е сложен лабиринт от логически построения с деистически уклони. Бог при Аристотел обаче не е предимно космологическа, натурофилософска хипотеза, както Умът при Анаксагор. Той е също така и гносеологическа хипотеза като идеал на чистия разум, „Понятие на всички понятия“, въпреки че е самозатворена същност, нямаща никакъв обект вън от Себе Си. „Аристотеловата идея за Бога е централно понятие в неговата метафизика, в която съвпадат началата на движещата Причина: целта /благото/ и чистата „форма“, „чистият мислещ разум“. Определението за Бога чрез спекулативното философско мислене свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Това е характерно за Аристотел. Чистото мислене се въвежда до степента на самостоятелен Абсолютен Дух, Разум или Идея, които са обожествени. В осмислянето на света обаче от
християнска гледна точка, върху основата на божественото Откровение, Бог не е идея, която може да бъде възприета или отхвърлена, нито е философска категория или понятие, които могат да отговарят на някаква обективна реалност или не, а е присъстваща, непосредствено усещана действителност, с която религиозният човек се намира в живо общение. Затова в системата на Богооткровените християнски истини Триединният Бог като Личност е не само Мислене, но и Любов и Воля.
Разработената от Аристотел система от понятия и определения за Бога придобива впоследствие световно-историческо значение. Така например тя оказва голямо влияние върху редица богословски и научно-естествени възгледи на св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, епископ Немезий Емезийски, св. Йоан Дамаскин и особено върху богословския синтез на Тома Аквински. От една страна при Аристотел е разработен чрез формално-логическото мислене и е философски обоснован монотеизъм, а от друга – са превъзмогнати, както пантеизмът на Ксенофан, така и редица митологични елементи в платоновата философия. Бог, според Аристотел, е качествено различно битие в сравнение с материалната действителност като „мислене за самото мислене“ /noisis noiteos/, т.е. като най-върховна форма на Духа, като най-висше Самосъзнание. Бог е абсолютният Разум. Той е лишеното от всяка материалност идеално битие на Божеството. „Монотеизмът на Духа е зрелият плод на гръцката наука“.
Аристотеловото схващане за божествената идеална природа на Духа обаче е чисто интелектуално, въпреки че той оказва на връзката на вселената с нейната Първопричина, разбирана като най-съвършен космически Интелект, към който се стреми целият материален свят в стремежа си към усъвършенстване, осъществявайки основната съзидателна тенденция в развитието на всичко съществуващо. Същевременно Аристотел е ярък пример на задълбочено и системно търсене на по-правилното и по-възвишено понятие за единния Бог. Той следва пътя на естествения разум, устремен към вечната светлина, към смисъла на света и на човешкия живот, към Първоизточника на всяка истина. Затова и Хегел пише: „Аристотел трябва да се смята …за един от учителите на човешкия род“.
В заключение, връзката между бога и божественото в античната философия варира в зависимост от различните школи на мисълта. Някои философи приписват активна роля на Бог в създаването и управлението на Вселената, докато други го виждат като пасивен създател, който не се намесва в своите творения. Като цяло обаче античната философия признава съществуването на някаква форма на божествено присъствие или принцип, който ръководи Вселената и нейните работи.