Дендизъм

Дендизъм
Първите признаци на един култ към изключителното са били видими при дендизма. Дендито се ражда в английското общество от времето на Регентството през първите десетилетия на 19в. с Джордж Бръмър. Бръмър не е нито художник, нито философ, който разсъждава върху красотата и изкуството. При него любовта към Красотата и към изключителността се проявява като поведение (имайки предвид двоякия смисъл на термина – колкото облекло, толкова и житейска практика). Елегантността, която се отъждествява с простотата (стигаща до чудатост), се съединява с вкуса към парадоксално остроумие и жестове на предизвикателство. Като извисен пример за аристократична скука и презрение към общоприетите чувства разказват как лорд Бръмъл, яздейки по хълма със своя иконом, видял от високо две езера и попитал своя прислужник: „Кое от двете предпочитам?” Както казва по-късно Вилие дьо Л’Ил-Адам, „Как да живеем? За това нека мислят слугите ни вместо нас”. Но по времето на Реставрацията и при монархията на Луи Филип дендизмът (върху вълната на една широко разпространена англомания) прониква във Франция, завладява светски личности, известни поети и романисти,като накрая намира своите теоретици в лицето на Шарл Бодлер и Жул-Амеде Барбе д’Орвилйи.
Към края на века дендизмът се връща по необичаен начин в Англия, където – сега вече станал подражание на френските моди – бива практикуван от Оскър Уайлд и от художника Обри Биърдсли. Докато някои творци от 19в. разбират идеала на Изкуство за изкуството като изключителен, търпелив, занаятчийски култ към едно произведение, на което посвещават своя живот, за да осъществят красотата на един предмет, дендитата (както и творците, които се смятат също за денди) разбират този идеал като култ към своя публичен живот, който се „изработва”, моделира се като художествено произведение, за да се направи от него тържествуващ пример за Красота. Не животът е посветен на изкуството, а изкуството е приложено към живота.(мисля че тук някъде е и идеята за Азис, как той прилага изкуството към живота :D)Животът като изкуство. Като феномен на нравите, дендизмът показва собствените си противоречия. Той не въстава срещу буржоазното общество с неговите ценности (като култа към парите и към техниката), тъй като остава за това общество, в крайна сметка, маргинална изява, определено, нито революционна, нито аристократична (приемана като ексцентричен орнамент). Понякога дендизмът се изразява като опозиция спрямо общоприетите предразсъдъци и обичаи; ето защо за някои дендита изглежда значим изборът на хомосексуалността, която по онова време е била напълно неприемлива и осъдителна според наказателните закони (прочут остава болезнения процес срещу Оскар Уайлд).

Съвършеният денди
Шарл Бодлер
„Художник на съвременния живот” (1863)
Идеята на човека за прекрасното слага отпечатък върху целия му външен вид: смачква или колосва дрехата, придава мекота или рязкост на жестовете и дори с течение на времето неуловимо се прокрадва в чертите на лицето. Накрая човек заприличва на физическия си идеал (…) няма друго занимание освен гонитбата на щастието; отгледания в лукс човек, свикнал от младежките си години другите да му се подчиняват, човекът най-сетне без друга професия освен елегантността, винаги, във всички епохи ще се отличава с особена, съвсем своеобразна физиономия. Дендизмът е кажи-речи институция, необикновена като дуела. (…) Тези същества имат само едно обществено положение: култивират идеята за прекрасното в собствената си личност, задоволяват увлеченията си, мислят и чувстват. (…) Но дендито не си поставя специално за цел любовта. (…) Един денди не се стреми към парите като към нещо съществено; би се задоволил и с редовно отпускан кредит: оставя тази груба страст на простосмъртните. Дендизмът не е дори, както мнозина повърхностни хора са склонни да мислят, неумерена слабост към външния вид и изящността. За съвършения денди тези неша са само символ на аристократичното превъзходство на духа му. За това за него, стремящ се преди всичко да се открои от другите, съвършенството в тоалета се свежда до абсолютна простота, която всъщност е най-добрия начин да се отдели от другите. Какво представлява всъщност … тази неписана институция, оформила толкова високомерна каста? На първо място, пламенна потребност да бъдеш оригинален, като спазваш външните граници на условностите. Един вид култ към самия себе си, по-силен от търсенето на щастие в ближния, например у жената; по-силен от всичко, което наричаме илюзии. Удоволствие да предизвикваш удивление и горделиво задоволство, че самият ти никога не си удивен.

Тук на 335 стр. има още текст под снимката, но са ми много бледи и не мога да го разчета.

3. Плътта, смъртта, дяволът
При Д’Анунцио дендизмът приема героични форми (Красотата на дръзката постъпка), докато при други, особено във френското декадентство, се очертава като традиционалистки и реакционен католицизъм, проява н бунт срещу модерния свят. Но това връщане към религиозните извори не е реставрация на моралните ценности и философски принципи, а поддаване на очарованието на пищни и странни литургии, на покварения и възбуждащ вкус на късно-римската поезия, на разкоша на византийското християнство, на чудесата във варварската бижутерия от началото на Средновековието.Опадъчната религиозност приема от религиозния феномен само ритуалните аспекти , предимно загадъчните, и предава болезнено чувствена версия на мистическата традиция.Но религиозността a rebours (обратно, наопаки) на декадентните поема и по друг път , пътя на сатанизма.Оттук идва не само възбуждащото привличане от свръестествени явления,преотркиването на магическата и окултната традиция,една кабалистика,която няма нищо общо с истинската юдейска традиция,екзалтираното внимание към демоничното в изкуството и живота( пример в това отношение е „la-bas”на Юисманс),но също и истинското практикуване на магия и сатанински заклинания,както и почитането на аномалии на чувствата например садизъм или мазохизъм,обръщането към Порока,очарованието,предизвикано от извратени, зловещи,жестоки фигури-една естетика на Злото.
За да характеризира елементите на сластолюбието , некрофилията,интереса към личности,които пристъпват всяко нравствено правило към болестта,греха,към насладата,търсена в болката,Марио Прац озаглавява една своя прочута книга ”Плътта,смъртта и дявола”.

Вкусът към зловещото
Шарл Бодлер
„Утешителни максими за любовта”(1860-1863)
За някои по-любопитни и по-разглезени духове, насладите от грозотата идват от още по-загадъчно чувство, каквото е жаждата по неизвестното и вкусът към ужасното. Това е чувството, чието семе всеки един от нас носи по някакъв начин вътре в себе си, чувството, което кара поетите да влизат в анатомични амфитеатри или в клиники, а жените подтиква да присъстват на публични екзекуции.
Естетика на злото
Оскар Уайлд
„Портретът на Дориан Грей” (1891)
В някои моменти той разглеждаше злото просто като средство да осъществи своята идея за Красота.

Аномалия на чувствата
Артюр Рембо
„Писмо до Пол Демени” (1871)
Поетът трябва да стане пророк чрез едно дълго, необятно и премислено разбъркване на всички чувства. Всички форми на любов, на страдание, на лудост той търси в себе си изпива сам всички отрови, за да запази единствено най-същественото. Онова неизразимо мъчение, за което той има нужда от всичката вяра, от цялата свръхчовешка сила, го прави големия болник, големия престъпник, големия прокълнат, - но също и великия Мъдрец!, - защото стига до Незнайното. Стига до Незнайното и когато, ужасен, свършва с това, че губи яснотата на своите видения, той ги вижда!