Литературната история като провокация - Яус

ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ КАТО ПРОВОКАЦИЯ
КЪМ ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО*
I
Макар и не незаслужено, в наши дни историята на литературата
вс<Ггювече и повече придобива лоша слава. През последните 150
години историята на тази достопочтена дисциплина без съмнение
върви по пътя на постоянния упадък. Всичките й върхови постиже­
ния са рожба на XIX век. По времето на Гервинус и Шерер, на Де
Санктис и Лансон написването на история на дадена национална
литература се смята за дело, което увенвава цялостното творчество
на филолога! Патриарсите на тази дисциплина съзират най-висшата
си цел в представянето на идеята за! национална индивидуалност в
процеса на нейното самоосъзнаване посредством историята на по­
етичните произведения. Днес тези високи стремления са само дале­
чен спомен. Традиционната форма на литературната история води
жалко съществувание в духовния живот на нашето съвремие. Лите­
ратурната история е съхранена в достойните за отмяна изисквания
на държавните изпитни разпоредби, но вече почти липсва като задъл­
жителен елемент на гимназиалното обучение в Германия. Иначе в
най-добрия случай литературни истории могат да се намерят все"
още в библиотеките на образованите бюргери, които пък ги раз­
гръщат главно при решаването на някои литературни главоблъска-
ници, и то поради липса на по-подходящия за случая литературен
речник1.
Литературната история е на път да изчезне и от университетски­
те разписи на лекциите. Отдавна вече не е тайна, че филолозите от
моето поколение се гордеят именно с извършената от тях подмяна
* и(сгаШг|$е5с111сЬ1е а1$ РгоуокаНоп йет Ь1(ега(иг\У155еп8сЬаГ(. - 1п: Н. К. } а и $ $.
ЬИсга1иг8езсЬ|сЬ1е а1$ Ргсм>ка1!оп, ЗиЬгкатр Уег1ав, РгапкГиг1, 1970.
* 27

на традиционното общо или по епохи представяне на националната
им литература с лекции, в които постановката на въпросите е про­
блемно историческа или систематична. Научната продукция предла­
га следната картина: колективни начинания от рода на наръчници,
енциклопедии и интерпретаторски поредици като последна разно­
видност на така наречените „книговезки синтези" изместват мина­
ващите за несериозни и самонадеяни литературни истории. Показа­
телно е, че такива псевдоисторически сборници рядко се дължат на
инициативата на някой учен, а почти винаги са идея на енергични
издатели. Сериозно провежданото изследване намира, тъкмо напро­
тив, своето отражение в студиите на специализираните списания и
предпоставя по-строга мярка на литературно-научните методи на
стилистиката, реториката, текстовата филология, семантиката, по­
етиката, морфологията, историята на думите, мотивите и жанрове­
те. ^Действително и днес специализираните списания за филология
все още са пълни до голяма степен с разработки, които се задово­
ляват с литературноисторическия ракурс. Техните автори обаче ей
изложени на двустранна критика. От гледна точка на съседните
дисциплини постановките им биват квалифицирани откровено или
прикрито като псевдопроблеми, а резултатите им се отхвърлят като
чисто антикварно знание. Критиката на литературната теория едва
ли е по-снизходителна. Тя упреква класическата литературна исто­
рия в това, че само привидно се старае да бъде форма на историог­
рафията, а в действителност се движи извън рамките на историчес­
кото измерение, като при това пропуска изискваното от предмета й
- литературата като едно от изкуствата - обосноваване на естети­
ческата оценка2. Тази критика впоследствие ще бъде пояснена.
. Литературната история в нейната най-обичайна форма се старае
да избегне чисто летописното изброяване на фактите, като подреж­
да материала си по общи тенденции, жанрове и „други" и след това
пристъпва към обсъждането на отделните произведения в хроноло­
гичен ред под тези рубрики. Биографиите на авторите и възхвалата
на цялостното им творчество тук се явяват според мотото^ „ и от
време на време един бял слон"*, подобно на случайно попаднали
екскурси^В други случаи пък литературната история подрежда
материала си в една линия според хронологията на големите автори
* Цитат от прочутото стихотворение на Рилке „Въртележката". - Бел. ирев.
28

по схемата „живот и творчество", а по-незначителните автори тряб­
ва да отстъпят (те биват смествани в междинните пространства);?
при този подход обаче и развитието на жанровете неизбежно бивЗ
раздробено. Втората форма е съобразена по-скоро с канона на кла­
сическата древност; първата откриваме по-често в новите литерату­
ри, които трябва да се преборят с онази нарастваща в наши дни
трудност автори и произведения да се подбират от едно почти нео­
бозримо множество.
Такова описание на литературата обаче, което следва вече утвърден
канон и просто подрежда в хронологичен ред живота и творчеството
на писателите, представлява - както още Гервинус отбелязва - „не
история, то не е дори и нейният скелет "\ Посъщия начин нито
един историк не би сметнал за историческо представянето по жан­
рове, което, регистрирайки различията между произведенията, про­
следява автономни форми в развитието на лириката, драмата и ро­
мана и просто поставя необяснените паралели в литературното раз­
витие в рамката на някакво заимствано най-,често от историята общо
наблюдение върху духа на времето и политическите тенденции на
епохата. От друга страна е рядкост, а е и почти неприлично исто­
рикът на литературата да дава оценка за качеството на произведения
от отминали епохи. Той предпочита да се осланя на обективистичния
идеал на историографията, чиято задача е само да опише как всъщност
с било. Неговото естетическо въздържание има сериозни основания.
Защото качеството и рангът на едно литературно произведение не
произлизат нито от биографичните или историческите условия на
създаването му, нито пък само от мястото му в по-сетнешното
жанрово развитие, а от трудно уловимите критерии за въздействие,
рсцепция и късна слава. И когато обвързаният с обективистичния
идеал историк на литературата се ограничи с представянето на една
твършена картина на миналото, когато предостави оценката за
литературата на своята все още неприключила епоха на компетен­
тния по този въпрос критик и продължи да се придържа към сигур­
ния канон на „майсторските произведения", той изостава в своята
историческа дистанцираност от най-новото развитие на литература­
та с едно до две поколения. Той участва в актуалните спорове по
повод на литературните явления на настоящето в най-добрия случай
като пасивен читател и по този начин при оформянето на оценката
си се превръща в паразитен консуматор на една критика, която
29

тайничко презира като „ненаучна". Тогава какво място е отредено
днес на историческото изследване на литературата, което - нека
припомним класическото определение на Фридрих Шилер за инте­
реса към историята - съдържа толкова малко поука за „мислещия
наблюдател ", не дава никакви образци за подражание на „ енергич­
ния светски човек", нито пък важни обяснения на „философа ", а на
читателя обещава всичко друго, но не и „ извор иЪ благородно раз­
влечение'")* }
II
/ Обикновено цитатите призовават нечий авторитет с цел да бъде
обоснована дадена стъпка в хода на научната рефлексия. Те могат
обаче и да напомнят някое старо заключение, за да покажат, че
станалият вече класически отговор не е достатъчен, че сам той
отново се е превърнал в исторически и изисква от нас обновено
поставяне на проблема и ново решение. Шилеровият отговор на
въпроса „Що е универсална история и 6 каква цел я изучаваме?"
(така е озаглавено встъпителното му слово в Йена на 26.У1789 г.),
е не само показателен за схващанията за историята на немския
идеализъм, но и подпомага критичния поглед върху историята на
нашата дисциплина. Защото тя показва очакването, в условията на
което литературната история на XIX век се опитва в съревнование
с общата историография да изпълни завета на идеалистическата
философия на историята. Тя същевременно позволява да се види
защо познавателният идеал на историческата школа неизбежно води
до криза и предизвиква упадъка на литературната история.'.
Гервинус може да бъде главният ни свидетел. Той е авторът не
само на първото научно представяне на една „История на поетична­
та национална литература на немците (1835 - 1842)", но и на първа­
та (и единствена) историка (Н181опк)* на един филолог5. Неговите
„Основни чертй*на историката" превръщат основната мисъл в съчи­
нението на Вилхелм фон Хумболт „За задачата на историографа"
(1821) в теория, с помощта на която на друго място Гервинус обо*
сновава голямата задача на историята на художествената литерату­
ра. Литературният историк се превръща в историограф едва когато*
* Учение за методите иа историографията. - Бел. съст.
30

изследвайки предмета си, открие „основната идея", „която пронизва
именно избраната от него примерна поредица от случки, проявява
се в тях и ги поставя във връзка със световните събития"6. Такава
водеща идея за Шилер е все още общият телеологичен принцип,
който ни позволява да разберем световноисторическия прогрес на
човечеството. При Хумболт тя се явява в обособените проявления
на „идеята за национална индивидуалност"7. И когато след това
Гервинус усвоява този „ идеален начин за обяснение " на историята,
той незабелязано поставя Хумболтовата „историческа идея"8 в служба
на националната идеология: една история на немската национална
литература требва да покаже как „разумната посока, в която гърци­
те са повели човечеството и която отколе е била близка на немците
поради техните особености, е отново избрана със свободно съзна­
ние от последните"'1Универсалната идея на просвещенската фило­
софия на историята се разпада в множествеността на историята на
националните индивидуалности и накрая се ограничава до литера­
турния мит, че тъкмо немците са призвани да бъдат истинските
наследници на гърците - в името на онези идеи, „които единствено
немците в своята чистота са в състояние да осъществят" 10.
Онагледеният с примера на Гервинус процес представлява не
само едно типично движение в духовната история на XIX век. Той
съдържа и методологическа импликация, която се отнася както до
литературната история, така и до всяка историография в момент,
когато историческата школа подкопава доброто име на телеологич-
ния модел на идеалистическата философия на историята.^лед като
се отхвърля като неисторичен проектът на философията нТГистори-
ята ходът на събитията да се^ разглежда от гледна точка на целта,