Диагностика на отклоненията в психическото развитие

Иван Карагьозов

ДИАГНОСТИКА НА ОТКЛОНЕНИЯТА В
ПСИХИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ

Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий"

Велико Търново, 1993

УВОД

Въпросите на психолого-педагогическата оценка на личността винаги са привличали вниманието на специа- листите от различни области на хуманитарните науки. От изучаването и познаването на индивидуалните и груповите психологически особености на човека се нуждае както психологията, така и педагогиката, системата за трудово- професионална подготовка, ежедневната практика и много други сфери на социалния живот. С изследването на тези особености се занимава психодиагностиката, използвайки разработения от нея специален апарат.
Психодиагностиката може да се разглежда като синтезирана научно-приложна дейност за измерване и установяване на психичните качества и свойства на индивида. Тя има значителен обсег на приложение и съвсем не се изчерпва методологически и методически само с психо- метрията и тестологията. Клиничните методи, педаго- гическият експеримент, изследването на ученето и специалните способности, специалните проучвания и редица други методи са част от арсенала на психодиагностиката. Синтезът на тези методи и целесъобразният им избор зависят от задачите на диагностичната процедура, от типологичните особености на изучаваните лица, от експ ери м е н тал н ит е у с л ов ия и въ змо ж но с т и т е на изследователя.
Теорията и практиката на педагогиката, психологията и дефектологията не биха могли да постигнат ефективно своите цели, ако психологическата диагностика не навлезе широко в тяхната практика. Това налага изучаването на методологията, методите и насоките в психолого- педагогическото изучаване и диагностициране на децата и
подрастващите, както и усвояването на реални умения за
тяхното приложение. Това ще помогне на педагога да се
ориентира както в научните аспекти на тази проблематика,
така и в нейните приложни аспекти.
В определена, макар и малка степен, настоящата книга
ще отговори на посочените потребности и ще позволи на учителя да направи своите първи стъпки в сферата на
изучаването и диагно стицирането на особеностите в
м j^u4^offnM)ntog)a^eijfnuelHa своите ученици.

От автора

ГЛАВА I.
СЪЩНОСТ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ДИАГНОСТИКА

В съвременната психология терминът "психодиаг- ностика" се обяснява съдържателно в няколко основни аспекта: като целенасочено изследване на личността за разкриване на нейните съществени особености, като психологическо измерване или тестиране и като психо- логическа практика (диагностична консултация). От гледна точка на самото понятие "диагностика" (diagnosis), означаващо разпознаване, целта на психодиагностиката се определя от необходимостта за откриване и р а з п о з н а - в а н е на различните отклонения от нормалното социално функциониране на индивида. В този смисъл психо- диагностиката представлява п р о ц е с на о ц е н я -
в а н е на р а з в и т и е т о и с ъ с т о я н и е т о на личността .
Често психодиагностиката е основна цел на инди-
видуалното или груповото психологическо изследване. От една страна, то се насочва кам разкриване на общите закономерности на индивидуалното развитие и фиксира етапите, особеностите и съдържанието на този процес. Така се формират представите и познанията за нормите или нормативните стойности на психическото развитие, които са характерни за дадена популация.
От друга страна, психодиагностиката позволява да се анализират отношенията между параметрите на кон- кретната личност и к р и т е р и и т е , които лежат в основата на нормативната оценка на способностите, знанията и уменията и познавателните процеси, характерни за естествената практическа дейност на индивидите. По то зи начин диагностичн о то из следв ан е позв олява откриването на степента, в която индивидуалните възможности отговарят на социалнопсихическите норми и изисквания (учебни, професионални, битови и др.).

Съществено е значението на психодиагностиката при разпознаването и диференцирането на състоянията, които обуславят редица форми на социална дезадаптация и дисфункция на индивида. В много случаи тук се откриват патологични явления (психопатии или психопатоподобни явления), характерологични деформации (акцентуации на характера), парциални или частични нарушения на важни психически функции или личностни промени, предизвикани от неадекватна на изискванията социализация на личността. Именно разкриването на отклоненията във функцио- нирането на индивида и тяхната типологизация заема централно място в диагностиката на различните аномалии в развитието и патологични психически състояния, а това способства за формирането на диференцираща диагностика с най-широко практическо приложение. Разпознаването на посочените явления изисква разработката на методи и средства за изследване на аномалните индивиди, както и на методи за анализ и обобщение на получените резултати. Широкото навлизане на психодиагностиката в психологията, психиатрията и дефектологията позволява създаването на единна система за диагностично изследване на аномалиите. Едновременно с това синтезът на знанията от тези области разкрива все повече критерии за осъществяване на диференциална диагностика, т. е. за диагностика на аномалиите и отклоненията със сходна симптоматика или клинична картина.

1.Основни методи на психодиагностиката

В съвременната психология са известни различни класификации на методите за психодиагностика. Много често те са систематизирани или в зависимост от целта на своето приложение, или от научно-практическата област, в която се прилагат, а често тяхната същност и диагностични възможности са предмет на идеологически спорове и

дискриминация. Ето защо ще бъде достатъчно да се посочи една обобщена от А. Кокошкарова (1984) класификация, в която тези методи са представени в две основни групи:
А) Експериментални методи, като:
— въпросници;
— проективни методи;
— социално-психологически и групови методи.
Б) Клинични методи
В практиката и най-често в клиниката (за нуждите на психиатрията и дефектологията) се използва комбинация от двата типа методи, както и редица други, като машинни методи, обективни измервания и др. В психологическата практика все повече се налагат предимно експериментал- ните методи.
Посочената диференциация на диагностичните средства несъмнено изисква по-подробен анализ на тяхната същност и съдържание, както и оценката за тяхната пригодност в различни ситуации и процедури.
Е к с п е р и м е н т а л н и т е методи позволяват изследването на поведенски модели и реакции наличността в различни, изкуствено създадени, променящи се произволно условия. Отличителните черти на този тип методи са тяхната повторяемост, количественокачествена интерпретация и стандартност на процедурата. Ето защо преобладаващата част от тях се отнася към пси хометричните методи , представени като тестове (задачи, проби). Резултатите от експерименталното психометрично изследване често имат условен или сравнителен характер — те сочат мястото на гестираното лице в скалата на резултатите, получени от изследването на големи извадки или популации. В този смисъл те са нормативни, опитно установени граници на параметрите, типични за голяма група проучени лица, поставени в еднакви условия на функциониране. Отно- сителността на получените индивидуални резултати, от една страна, се обективизира от величината на извадките и от статистическия анализ на получените резултати, а от друга страна, съществуват възможности за превръщане на

относителните оценки (суровите балове) в абсолютни числа или значения. Това означава, че добре разработените експериментални методи позволяват да се получат достоверни и значими за целите на диагностиката резултати.
Психометричните методи се използват в психодиаг- ностиката главно за установяване на релацията "Лицето А е по-Х (по-малко Х) от лицето Б". В тези случаи се използват два основни начина за оценяване на съоветните лица — чрез анализ на съжденията и чре з анализ на пости ж е - н и я т а , изразени чрез броя на вярно решените задачи в серията от тестове. Обикновено в психометричното изследване с диагностична цел се включват няколко серии тестове или други психометрични методи.
В ъ п р о с н и ц и т е представляват стандартни бланки с въпроси под формата на програмирано интервю. Изследваните лица отговарят на всеки от въпросите по един от няколкото възможни начина("Да", "Не", "Не зная"), като често някои от въпросниците предполагат два, три, пет и т. н. типа отговори, които са скалирани. Айтемите (въпросите) варират в различните методики от 20 (например тестът Rotter за изследване локализацията на контрола) до
550 и повече (при Minnesota Multiphasic Personality Invetori). Най-често въпросниците изискват два алтернативни отговора, доколкото наличието на повече варианти смущава някои от изследваните.
Както личи от казаното дотук, въпросниците се използват за анализ на п р е ц е н к и т е за с е б е си на тестираните лица и поради това се отнасят към т. нар. с у- б е к т и в н и методи за диагностично проучване. Това създава известни трудности и ограничава използването им, доколкото изискват преди всичко готовност от страна на изследваното лице да дава верни отговори, възможности за правилно разбиране на въпросите и за избор на достатъчно обективна самопреценка. Тези ограничения налагат включването във въпросниците на "проверяващи" скали, чрез които се откриват нагласи за преднамерена симулация, лъжа, социална желателност или патологично обусловена неадекватност на отговорите.

Въпреки субективния характер на изследването чрез въпросници, неговите резултати се обективизират от няколко съществени фактора.Този тип методи са стандартизирани, а резултатите — обосновани от надеждни и стабилни оценъчни критерии, насочени към измерването на един или повече психологически конструкти. Известни са монофазови и полифазови въпросници в зависимост от това колко и какви личностни фактори, психологически черти и състояния или патологични симптоми могат да се "измерват" с даден тест. В последно време въпросниците, които най-често се използват, притежават множество скали, чависещи от броя на изследваните фактори. Висока обективност притежават онези въпросници и изобщо тестове, които са д о с т о в е р н и ( надеждни ) , с т а б и л н и ис висока в а л и д н о с т .
Показателят о б е к т и в н о с т на всеки от експерименталните методи се определя от следните няколко негови качества:
— п р о ц е д у р н а обективност, която предполага
еднаквост и стандартно протичане на всяка процедура при изследването на неограничено голям брой лица (еднаквост при инструктажа, инструментариума, времетраенето, обстановката, експериментиращото лице и др.);
— о б е к т и в н о с т на о б р а б о т к а т а на резултатите чрез точно спазване на условията за оценка (еднаквост на оценъчните критерии), анализ и обобщение на данните