Възникване и развитие на психологическото познание

Основни цели:
 Студентите да бъдат запознати с развитието на психологическите теории и включената методология към тях;
 Да разграничават основното предметно съдържание на психологическите идеи в рамките на философията и зараждането на психологията
Ключови думи: теории, история на психологията, експериментална и интроспективна психология
Изясняването на понятието «психика» е отворен проблем за съвременната психология. Възможностите за неговото изучаване са свързани с изследването на отношението му към другите фундаментални психологически категории, като «познание», «познаване» и «съзнание». Не би могло да се отмине и развитието на неговата разработка в историята на науката, от което най-добре проличава как се изменят възгледите за същността на психиката през различните научни епохи и се очертават основанията за съвременното разбиране на психиката.
Психологията има своите корени във философията, митологията, медицината,физиологията, физиката и астрономията и т.н. Те са повлияли върху историята й по сложен и често индиректен път. В началото на ХХ в. първият немски психолог Херман Ебингхауз отбелязва, че „психологията има дълго минало, но кратка история“. „Дългото минало“, в което философските корени на психологията повдигат въпросите и размислите за природата на Вселената и човека, обхваща хилядолетия. „Кратката история“ на психологията като независима научна дисциплина, в която системно се прилагат емпирични методи за натрупване на познания за хората и тяхното поведение обаче се простира само от средата на ХIX в. до днес.
Прието е, че историческото развитие на психологическото познание се обособява в четири самостоятелни и относително независими една от друга сфери - житейска, религиозна, философска и научна.
Хронологически първо възниква житейско-практическо психологическо познание. Смята се, че то се проявява още с появата на първите хора. Защото те, за да оцелеят в борбата със свирепите стихии на природата и много по-силните от тях животински видове, е трябвало да обединяват своите усилия. Осъществяването на тази интеграция предполага взаимно опознаване, общуване и взаимодействие. Известно е, обаче, че хората от най-дълбока древност също са си съперничели, противопоставяли са се един на друг и са участвали в различни конфликти помежду си.
Проявата на различни очаквания, нагласи, емоции, надежди и пр. в групите влияят върху самочувствието, психичното състояние и критичността на мисленето на участниците в тях. Силата на това въздействие се разбира още в праисторически времена от различни шамани, лечители, жреци и политически дейци, които интуитивно използват успешно груповите въздействия върху психиката на хората. Житейско-практическото познание се усвоява от хората, когато са още в най-ранна възраст чрез механизмите на подражанието. Това познание се отличава с примитивизъм и интуитивност. Понякога обаче то е много ефективно и рационално за реалната човешка практика. Историческите му корени могат да се търсят в различните групови изяви на хората като: танци, обреди, ритуали, спортни състезания и театрални представления още от началото на човешката цивилизация. Участвайки в тях чрез механизмите на общуването - информиране, психично заразяване, внушение, убеждение и подражание - те усвояват натрупания опит от предходните поколения и разширяват достиженията на своето познание, без да се възползват от специализирани институции и литература. Колоритни примери за интуитивно използване и постигане на позитивен ефект чрез груповите форми на работа върху психиката на отделните участници в тях и за преднаучния период на груповата психотерапия се разкриват в специализираната по проблема литература (маркиз дьо Сад и Ф.А. де Месмер).
Религиозното психологическо познание също има своята дълга история. То е свързано с появата на митовете и легендите за различните божества и техните сподвижници, апостоли, пророци и пр. Така на базата на историите за реално съществуващи или въображаеми личности или образи за тях се създава религиозното психологическо познание. То намира своя концентриран израз в специализираната богословска литература, притчите, сказанията, песнопенията, обичаите и ритуалите. Религиозното социалнопсихологическо познание е
Първа тема.
Възникване и развитие на психологическото познание.
служело, служи и ще служи за образци и модели за поведение на хората. Широко известни са посланията: "Не лъжи!", "Не кради!", "Не прелюбодействай!", "Не убивай!" и др. В религиозните общности се е разбирало значението на междуличностните взаимодействия в групата като фактор за психично заразяване, внушение и убеждение, възникващи по време на различните церемонии и ритуали. Например в средните векове монасите отправят молитвите си към Бога групово и се обединяват в различни религиозни ордени и общности, за да пречистват по-добре душите си. "В средновековна България, проследявайки богомилството, с учудване установяваме, че някои религиозни ритуали при богомилите, като например груповата изповед или организацията на техните еклезии, са до голяма степен праисторически начала на някои съвременни груповопсихотерапевтични форми на комуните и на т.нар. терапевтични общества" (А.Алексиев 1988, с. 100).
Третата разновидност на социалнопсихологическото познание се формира и развива в рамките на философията. Тя възниква по време на робовладелското общество в древните цивилизации на Египет, Индия, Китай и Гърция. Поради непрекъснатия обмен на материални и духовни ценности между тях и поради все още недостатъчното им познаване е трудно категорично да се посочи коя от тези култури има приоритет в изграждането на философското психологическо познание. Безспорно обаче най-силно е влиянието върху съвременната социална психология на средиземноморската цивилизация, създадена в Гърция и Рим.
В зависимост от отговора на основния философски въпрос: "Кое е първично - материята или съзнанието?" се разграничават две основни групи представители на философията - материалисти и идеалисти. Първите определят материалното начало за приоритетно (Демокрит, Хераклит, Епикур и др.), а вторите (Платон, Плотин, Августин и др.) смятат, че първична е душата.
Според Демокрит душата е материална и се изгражда от малки, кръгли и подвижни атоми, които са разпръснати по всички части на човешкото тяло. Тя преустановява съществуването си с настъпването на смъртта на човека. Според Демокрит душата на човека не може да съществува извън тялото му.
След като ранните философи се опитват да обяснят света и по този начин да го опознаят, възниква въпросът „Как може да го познаваме?“, и философите се обръщат към валидността на познанието и разграничаването на натрупаното чрез сетивата познание и това, натрупано чрез разума. По-голямата част от известното за Сократ /427-347 г.пр.н.е./ идва от диалозите, написани от ученика му Платон. Чрез използване на умели въпроси /“Сократовски метод“/ той кара учениците си да поставят под съмнение най-основните си идеи и да използват разума си, за да разкрият истината и притиворечията. Сред неговите убеждения най-влиятелно в по-късното развитие на философията и психологията е становището му, че макар да е безсмислено да се изследва Космоса, е възможно да се натрупа познание за Аза чрез разума и по този начин да се открие задължението на човека да води добродетелен живот. „Познай себе си“ е основна тема на неговото учение.
В трудовете на Платон /427 – 347 г. пр. н. е./ могат да се намерят многобройни идеи, които дълбоко са повлияли върху развитието на философията. Той формулира разграничението между психиката и тялото, разграничавайки идеите, разкриващи ума, и нещата, разкривани от сетивата. Идеите могат да бъдат съвършени, но конкретните им репрезентации са вечно променящи се и несъвършени. Според Платон съществува свят на идеите, на който разкритият от сетивата „реален“ свят е само несъвършено копие. Платон пише за „душата“ и нейната сила, както и за значението на индивидуалните различия за пригаждането на способностите на хората към техните задължения в идеалната държава.
Най-великият ученик на Платон е Аристотел / 384-322 г. пр.н.е./. Някои го смятат и за първият психолог, защото е първият, който разработва систематична психология и организира някои от трудовете си в трактати върху психологични въпроси.
Аристотеловият De anima /За душата/ е първият системен трактат върху психологията. В него той представя гледището си за отношението между разума и материята, което се различава от това на Платон. Според Аристотел това е въпрос на отношение между съдържание и форма, като двете не могат да съществуват едно без друго. Аристотел дискутира сетивата и техните функции и класифицира външните сетива в това, което вече се е превърнало в традиционен начин на тяхното разграничаване: зрение, слух, обоняние, вкус и осезание.
Трактатът на Аристотел De Memoria et Reminiscentia / За паметта и спомените / оказва огромно влияние върху развитието на психологията. Най-влиятелното понятие по-късно става известно като асоциация, която чрез свързването на идеите така ,както се преживяват, подпомага по-късното им възпроизвеждане като спомени. Аристотел учи,че асоциацията е процес, който се ръководи от закони, основани или на съседство /събития преживяни съвместно, ще се възпроизведат съвместно/ или на сходството / контраста между тях. Понятието асоциация осигурило ядрото на много теории на ученето през ХХ в.,
въпреки че се различават по това, какво се асоциира – идеи, представи, физически движения и реакции или други аспекти на поведението.
Позовавайки се на човешките типове взаимоотношения, описани от драматурзите, Теофраст типизира психичните особености на хората. Той пръв употребява понятието характер и подчертава значението на взаимоотношенията между хората за тяхното индивидуално развитие. Най-известният древногръцки лекар Хипократ изказва идеята за съществуването на четири типа хора (сангвиници, холерици, меланхолици и флегматици), различаващи се според него по съотношението на течността, която преобладава в техния организъм. Пропорцията на различните течности той обозначава с понятието "красис". По-популярно обаче става названието "темперамент", което му дава римският лекар Гален. В съчиненията на още редица древни мислители като Сенека, Цицерон, Квинтилиан и др. се споменава за позитивното влияние на разговорите в групите върху душевното здраве на участващите в тях лица. Социалнопсихологическото познание се развива и в трудовете на редица философи от Средновековието, Възраждането, Просвещението и епохата на индустриализацията. Джон Лок смята, че източник на познанието на човека е неговият индивидуален опит. Психиката на новороденото дете според него е една "чиста дъска", върху която опитът записва своето съдържание". Заради разбиранията си Дж. Лок е обявен за баща на "емпиричната психология". Върху развитието на соци