Емил от Льонеберя , авт. Астрид Линдгрен

АстридЛиндгрен
ЕмилотЛьонеберя
ЕмилотЛьонеберя
НаКарл-Юхан
ЕмилотЛьонеберя —таканаричахаедномомче,коетоживеешевсело
Льонеберя.Тойбешепалавоиупоритохлапе,далечнетолковадобъркатовас.
Въпрекичеизглеждашедобричък,честнадума.Когатонекрещеше.Имашекръгли
синиочи.Всичкозаедноизглеждашенякакмногодобродушноичовекбипомислил,
чеЕмилесъщинскоангелче.Нотовабибилонай-голяматазаблуда.Тойбешенапет
годиниисиленкатобичеиживеешевстопанствотоКатхултвселоЛьонеберяв
областтаСмоланд.И,разбирасе,говорешенасмоландсконаречиенашиятмалчуган,
нотованебешенеговагрешка.ТакасиговорятвСмоланд.Когатоискашешапката
си,тойнеказвашекактовие:„Искамсишапката.“Вместотоваказваше:„Искъмя
шапкътъ.“Анеговата„шапкъ“бешенещокатофуражка,счернакозиркаисиньо
дъно —достагрозна.Бешемуякупилтаткому,когатоотидеведнъжвграда.Емил
многосезарадванашапкатаивечерта,когатощешедасилегне,каза: —Искъмя
шапкътъ!Майкамуреши,чеЕмилнебивадаотнесешапкатавлеглотоипонечидая
сложивърхуполицатавпреддверието,ноЕмилсеразкрещя,таоглушицяла
Льонеберя: —Искъмяшапкътъ!
ИтакаЕмилспасшапканаглаватавсяканощвпродължениенатриседмици.То,
чеможеше —можеше.Макарчедостамуубиваше.НоглавнотобешеЕмилда
наложисвоето —тойнатовадържеше.Поникакъвначиннебивашемайкамуда
наложисвоето.Веднъж,наКоледа,тясеопитаданакараЕмилдаядезадушензелен
фасул,защотозеленчуцитесатолковаполезни,ноЕмилказане.
—ДанесмяташНИКОГАданеядешзеленчуци? —попитамайкаму.
—Какне —речеЕмил. —НоИСТИНСКИзеленчуци.
Следкоетотихомълкомотидезаделхатаизапочнадаягризка.Нобързому
омръзна,защотобоцкашевустата.
ТакъвинатбешеЕмил.Искашетойдасеразпореждасмамаитатко,сцялото
стопанствоКатхулт,анай-добреисцялаЛьонеберя,самочежителитенаЛьонеберя
небяхасъгласнистова.
—ГоркитеСвенсоновиотКатхулт,какъвпакостникесинътим! —казвахате. —От
негонищонямадаизлезе.
ТакасимислехажителитенаЛьонеберя,да!АкознаехакаквощеизлезеотЕмил,
сигурнонямашедаговоряттъй!Самодазнаеха,чекатопораснещестане
председателнаобщинскиясъвет!Виесигурноощенезнаетекаквоетовадаси
председателнаобщинскиясъвет,нотоенещомногоизискано,уверявамвиието
товастанаЕмилстечениенавремето.
Носеганекасепридържамекъмонова,коетосеслучикогатоЕмилбешемалъки
живеешевстопанствотоКатхултвселоЛьонеберявобласттаСмоландзаедносъс
своятатко,койтосеказвашеАнтонСвенсон,смайкаси,коятосеказвашеАлма
Свенсон,исъссестрасиИда.ВКатхултимахаиратайнаимеАлфредислугиня
нареченаЛина.Защотопооновавреме,когатоЕмилбешемалък,ощеимашеслугини
иратаивЛьонеберяинавсякъде.Ратаитеоряха,грижехасезаконетеиволовете,
докарвахасенотоисадяхакартофи,аслугинитедояхакравитеимиеха,итъркаха,и
пееханадецата.

СегавечезнаетекойживеешевКатхулт —таткоАнтон,мамаАлма,малкатаИда,
АлфредиЛина.Аосвентовадваконя,чифтволове,осемкрави,трипрасета,десет
овце,петнайсеткокошки,единпетел,еднакоткаиеднокуче.Анай-сетне —иЕмил.
Катхултбешехубавомалкостопанствосчервенобоядисанакъща,коятосе
издигашенаеднохълмчесредябълковидърветаилюляци.Анаоколосепростираха
ниви,ливади,пасищаиедноезероиеднаголяма,голямагора.
Всичкоможешедаемирно,тихоиспокойновКатхулт —стигадагонямашетам
Емил.
—Товамомчесамопакостиправи —казвашеЛина. —Пъкакосамияттойне
правипакост,вечнонещощемусеслучи.Никоганесъмвиждалатаковахлапе.
НомайкатанаЕмилгозащищаваше.
—Неечактолковастрашен —казвашетя. —ДнессамоведнъжощипаИдаи
разлясметанатазакафето —товаевсичко…ада,вярно —иподгоникоткатаоколо
курника!Нокактоидае,струвамисе,чезапочвадасеукротяваидаставапо-
добричък.
Ивсъщностнеможедасекаже,чеЕмилбешелош.ТоймногообичашекактоИда,
такаикотката.НопростобешепринудендаощипеИда,иначенямашедамудаде
своятафилийкасъссладко,акоткатаподгонисъвсемприятелски,самозадавиди
далиможедатичатолковабързокатокотка.Обачекоткатанеможешедаразбере
това,нали!
Туйсеслучинаседмимарт —тогаваЕмилбешетолковадобричъкисамодето
веднъжощипаИдаиразлясметанатазакафетоигоникотката.Носегащенаучишза
някоидругидни,когатосеслучихаповеченеща —билото,защототойправеше
пакости,кактоказвашеЛина,илизащотопростотакасеслучваше,тъйкатосЕмил
вечнонещосеслучваше.Бихмемоглидазапочнемс:
ВТОРНИК,22МАЙ,
КОГАТОЕМИЛНАПЪХАГЛАВАТАСИВСУПНИКА
НатозиденвКатхултимашесупасмесозаобяд.Линабесипаласупатав
супникасизрисуванитецветяивсичкиседяхаоколокухненскатамасаиядяха
супа —особеноЕмил.Тоймногообичашесупаитосечуваше.
—Нужнолиедасърбаштака? —попитагомайкаму.
—Иначенямадамиесладко —отвърнаЕмиливсъщностгоказасъвсем
другояче,носеганямадамуобръщамевниманиенасмоландскотонаречие.
Всичкиядохаколкотоможахаинакраясупникътсеизпразни.Останасамоедна
мъничка,мъничкаглътканадъното.НотазиглътчицаЕмилсияискаше,а
единствениятначиндаседобередонеябеше,данапъхацялатасиглававсупникаи
дасръбнеглътката.Емилтакаинаправи,адругитечухакаксърбатамвътре.Нослед
товаЕмилпонечидаизмъкнеглаватасиоттамипредставетеси,тяНЕМОЖАДА
ИЗЛЕЗЕ!Бешезаседнала!ТогаваЕмилсеизплаши,скочиотмястотосиизастана
средкухнятасъссупниканахлупенвърхуглаватакатоголямкалпак.Тойму
закривашеиочите,иушите.Емилгозадърпаисеразвика.Линасъщосеразтревожи.
—Хубавиятнисупник! —завайкасетя. —Хубавиятнисупниксцветята,сегав
каквощесипвамесупата?
ЩомкатоглаватанаЕмилбешевсупника,тамнеможешедасесипвасупа,
естествено —товапонейбешеясно,въпрекиченеможешедапроумеедостадруги
неща.
НомайкатанаЕмилмислешеповечезасамияЕмил.
—Амисега,какщеизмъкнеммомчето?Трябвадасчупимсупникасдилафа!
—Тинесисумаси —възпротивисетаткотонаЕмил. —Татойструвацели

четирикрони!
—Дайтесегааздаопитам —речеАлфред,койтобешесиленисръченратай.Той
хванадветедръжкинасупникаисвсичкасилаговдигнаправонагоре —нозащоли?
Емилсъщополетянагоре.Защотонаистиназдраватабешезаседналвътре.Асега
висешевъввъздухаириташе,задаслезнепакнапода.
—Престани…пусниме…престани,тиказах! —крещешетой.ИАлфредгопусна.
Всичкимногосенатъжиха.СтояхаизкухнятаоколоЕмилисиблъскаха
главите —таткоАнтон,мамаАлма,малкатаИда,АлфредиЛина.Никойнеможешеда
измислисигуренначиндаизмъкнатЕмилотсупника.
—Гледайте,Емилплаче —обадисемалкатаИдаипосочиспръстчедвеголеми
сълзи,коитосепроцедихаизподръбанасупникаибавносетъркулнаханадолупо
шиятанаЕмил.
—Изобщонеплача —викнаЕмил. —Товаесупа.
Гласътмузвучешенаперено,кактообикновено,носигурнонемуебиломного
веселосглавата,заседналавсупника…амиакоНИКОГАвеченеможешедасе
освободи?ГоркиятЕмил,когащешедасисложипак„шапкътъ“?
НамайкатанаЕмилйдожалязамалкотомомченце.Тяотновопосегнакъм
дилафа,задасчуписупника,нотаткотоказа:
—Поникакъвначин!Супникътструвачетирикрони.Тогавапо-добредаотидем
придокторавМарианелунд.Тойсигурнощеуспеедагосвали.Освентовавзима
самопотрикрониитакащеспестимеднакрона.
МайкатанаЕмилреши,чеидеятаедобра.Човекнеможевсекидендаспести
цялакрона.Аколкохубавинещаможехадасекупятснея —можебизамалкатаИда,
коятотрябвашедасиостаневкъщи,докатоЕмилщешедасевозивъвфайтончето.
ИзведнъжвсичкивКатхултсеразбързаха.ТрябвашедаиздокаратЕмил,даго
умиятидамуоблекатнай-хубавитедрехи.Нонеможехадагосрешат,нитодаму
изтъркатушите,макарчебешемногоналежащо.Майкамудорисеопитадапъхне
показалецасиподръбанасупника,задапоизтриеушитенаЕмил,нотовазамалко
незавършизле,защотоитязаседнавсупника.
—Да-да,такивамитиработи —обадисемалкатаИда,ататкоАнтонмногосе
ядоса,въпрекичеобикновенобешекротъкчовек.
—Ощенякойдаискадазаседневсупника?! —развикасетой. —Хайде,
побързайте,чепонедавпрегнаголяматакаруцазасеноидаоткарамвсичкиот
КатхултпридокторавМарианелунд.
НомайкатанаЕмилдръпнасилноиизмъкнапръстаси.
—Щетисеразминемиенетонаушите,Емиле —казатяизапочнададухапръста
си.ТогаваподръбанасупникасевидяеднадоволнаусмивкаиЕмилрече:
—Товаепърватаистинскаполза,коятоимамоттозисупник!
НоАлфредвечедокараконясфайтончетопредглавнатастълбаиЕмилизлезе,
задасекачи.Изглеждашемногоспретнатсраираниясипразниченкостюм,черните
ботинкиисупника —е,супникътнаистинамупридавашемалконеобичаенвид,но
налибешекрасивиизписансцветя,тапочтиприличашенамодерналятнашапка.
Имашесамоединнедостатък —чепрекаленомногозакривашеочитенаЕмил.
Ието,чебяхаготовидапотеглятзаМарианелунд.
—ДасегрижитедобрезаИда,докатониняма! —извикамайкатанаЕмил.Тя
седешенапреднатаседалкадотаткотонаЕмил.НазаднатаседалкабеседналЕмил
съссупника.Адонеголежеше„шапкътъ“му.Налитрябвашедасложинещона
главатаси,когатосеприбират.Добре,чесесетинавреме!
—Какводаприготвязавечеря? —изкрещяЛинатъкмокатопотегляшеколата.
—Каквотонамериш —провикнасемайкатанаЕмил. —Сегамислязапо-важни
неща!
—Супасмесо,тогава —казаЛина.Новсъщиямигзърнанещошарено,което

изчезназадзавоянапътяисиспомникакстоятнещата.Обърнасетъжнокъм
АлфредималкатаИда:
—Щетрябвадасезадоволимскървавицаисланина —речетя.
ЕмилняколкопътибеходилвМарианелунд.Многообичашедаседивисокона
впрягаидаследикаксевиепътят,даоглеждастопанствата,покрайкоитоминаваха,
идецата,коитоживеехавтезистопанства,икучетата,коитолаехакрайоградите,и
конетеикравите,коитопасяхаполивадите.Носеганемубешетолковавесело.Този
пътседешесъссупника,нахлупеннадочите,ивиждашесамомалкачастицаот
ботинкитеси,коитосъглеждашепрезтеснияпроцепподръбанасупника.През
цялотовреметрябвашедапитататкоси:„Сегакъдесме?Отминахмеливече
палачинковатакъща?Скоролищестигнемдосвинчоватакъща?“
Емилизмисляшеименанавсичкистопанствакрайпътя.Палачинковатакъщасе
наричашетака,защотоведнъж,когатоЕмилминавашеоттам,дветедебелидечицаот
стопанствотостояхадооградатаиядяхапалачинки.Асвинчоватакъщаполучи
иметосиотедновеселопрасе,коетоЕмилпонякогачешешепогърба.
НосегаЕмилседешемрачен,гледашеботинкитесииневиждашенито
палачинки,нитовеселипрасенца,танямазащодасечудим,чесамоврънкаше:
—Сегакъдесме?НямалискородапристигнемвМарианелунд?
Чакалнятанадокторабешепретъпкана,когатоЕмилвлезесъссвоясупник.
Всичкиведнагамногогосъжалиха.Теразбраха,четоваесъщинсконещастие.Само
единдребензълдядкасеразсмяколкотомугласдържеше,сякашбешенещомного
веселодазаседнешвсупник.
—Хо-хо-хо! —хилешеседядката. —Данесатиизмръзналиушите,момче?
—Не —отговориЕмил.
—Тъйли!Амитогавазащосинахлупилтозикалпак? —попитадядката.
—Заданемиизмръзнатушите! —отвърнаЕмил.Итойможешедабъдедуховит,
макардабешемалък.
ПослепуснахаЕмилпридоктора,адокторътникакнемусесмя.Самоказа:
—Добърден,добърден!Каквотърсиштитамвътре?
Емилнеможешедав