Йоан Екзарх "Шестоднев"

Шестоднев
Йоан Екзарх (X в.)

Превод от старобългарски, послеслов и коментар Николай Цв. Кочев
(Наука и Изкуство, София 1981)
Българско философско наследство. Под общата редакция на проф. Михаил Бъчваров
Облечка, корица и заглавна страница

„Шестодневът” на Йоан Екзарх Български (светоглед и етика) (М. Бъчваров, Б. Пейчев)

Воздадим же должную хвалу сему
бессмертному мужу не за одну
отличную ревность в обработывании
еще младенствовавшего языка
словенского, но и за обширные его
познания.
К. Калайдович

Българската философска култура познава редица опити за създаване на цялостен светоглед на
обществото, за обосноваване на един или друг критерий за морално усъвършенствуване на
човека и за изграждане на система от етични ценности.
Ние и досега не знаем дали българското общество от основаването на държавата (681) до
приемането на християнството (865) е породило мислители, които да са правили опити за
създаване на светоглед и теоретична система от морални ценности. От досега достъпните извори
не са известни обобщения и на съществуващата митологична или религиозна езическа традиция.
Естествено тук не става дума за определени мисли, сентенции и идеи в сферата на духовното
творчество, които като цяло или като отломки да са достигнали до нас. Става дума за система, за
теоретична постройка на светоотношение и абстрактно възприемане на действителността, за
разкриване същността на човека и за неговото битие в бъдещето. Отделни мисли и сентенции от
философско-етичен характер или с мирогледна насоченост се срещат в първобългарските
надписи. Ние се възхищаваме от дълбоките мисли в хан Омуртаговите надписи — първият
аксиологичен подход към създадените от българите ценности, от законодателството на хан Крум,
което има характер и на етична ориентация, и др. Но те не са нито с претенцията, нито с
предназначението да създават цялостен светоглед и да придобият характер на философия и
етика.
Българската философска култура има своето основание през средновековието в творчеството на
Константин Философ (Кирил) и в произведенията на дейците от Преславската и Охридската школа.
А това е станало възможно главно и преди всичко с приемането на християнството и
утвърждаването на славянската азбука и старобългарския език като официален през втората
половина на IX в. в България. Константин Философ с основание се смята за реалния начинател на
историята на старобългарската философска мисъл, защото той предлага и първата дефиниция на
философията. Тя вече е анализирана многократно и независимо от определени разлики в

интерпретацията всички изследователи са единодуши, че тя съдържа изходните онтологични,
гносеологични и етически принципи, които се разгръщат в старобългарската философия през
средновековието.
Константин-Кирил Философ дава следната дефиниция на философията: „Познаване на божиите и
човешките неща, което учи доколко човекът може да се доближи до бога и как чрез делата си да
стане образ и подобие на оногова, който го е създал.” *1+
Творчеството на дейците на Преславската и Охридската школа в един или друг вид съдържа духа и
насоката на схващанията на Константин Философ. То разкрива стремеж за теоретично осветляване
на явленията на природата, обществото, мисленето и културата върху основата на християнството.
И Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър, цар Симеон и много други като
преводачи, съставители и оригинални мислители анализират една или друга страна на
обществения живот, културата, литературата и богословието. Те съдействуват за изграждането на
нова българска култура на основата на новия, християнския мироглед. Но сред всички тях Йоан
Екзарх е първият, който направи опит да създаде и създаде цялостен светоглед. *2+ Превел
критично и съставил „Небеса”, написал редица слова и проповеди, Йоан Екзарх Български
увенчава своето теоретично, научно и просветно дело с голямото си творение „Шестоднев”.Тъкмо
„Шестоднев” е върхът на неговото творчество и истинско въплъщение на гениалния му замисъл да
създаде светогледна система за българите, а оттук и за православното славянство. Този опит е
изключителен в историята на българската философска култура. Тъкмо с това, че е обобщаващо
творение, се обяснява фактът на широкото разпространение на „Шестоднева” и популярността на
неговия автор, в славянския свят. „Шестодневът” обосновава идеала за човешкото съвършенство и
щастие върху принципите на разума и логично вплита в себе си нравствения идеал на епохата.
Йоан Екзарх има историческото предназначение да бъде философ, учен и моралист на епохата, т.
е. да създаде мирогледа на своя народ и да утвърди етичните принципи за човешкото
самоусъвършенствуване и взаимоотношенията между хората. Той е един от първите
културосъздатели в своята страна и като продължител на делото на Константин Философ и
Методий е творец на славянската цивилизация и на славянския християнски мироглед. На делото
на Йоан Екзарх трябва да се гледа двуаспектно. Първо, от гледище на огромния му принос в
развитието на целокупната българска средновековна култура, и, второ, от гледище на мястото и
ролята му в развитието на славянската и европейската цивилизация.
Значителният интерес на българистите и на световната славистика към писанията на Йоан Екзарх,
изследванията на неговото наследство и публикуването на произведенията му от 150 години
насам изтъкват вече непреходнот му значение като общославянски мислител.
Засиленият интерес на чуждестранните българисти и слависти след Втората световна война към
наследството на Екзарх говорят за неговото значително място във формирането на културата на
цялото европейско средновековие.
Всяко самонадценяване на минали или сегашни постижения на народа или на отделни негови
дейци разкрива чувството за малоценност или тенденциозност и това води до ненаучната идея за

изключителност, за особена мисия и т. н. Затова безпристрастните оценки в това отношение на
авторитетни чужди учени, които изследват славянската култура и европейската цивилизация, са
особено ценни. Един от безспорните авторитети в тази област е видният съветски учен академик
Д. С. Лихачов. В специална студия, озаглавена „Размисли за националното своеобразие и
европейското значение на старобългарската литература” (поместена в труда му „Големият свят на
руската литература”, С., 1976), той върху основата на обилен фактически материал прави редица
обобщения от фундаментален характер за българската литература и култура през
средновековието. Тези обобщения имат всеобща валидност за духовно-културните ценности в
старобългарския свят и тяхното значение в развитието на общославянската култура и
европейската цивилизация.
Д. С. Лихачов доказва, че своеобразието на старобългарската литература, а изобщо и на
старобългарската култура е обусловено от особеностите на историческия процес и неговите
нужди. Те тъкмо формират както народностния характер и своеобразие на литературата, така и
начина на отразяване на събитията и „типа система”, каквато е литературата. Но заедно с това
характерна черта на този тип система — литературата — и по-специално на старобългарската
литература от самото начало на нейното възникване е отразяването на „общочовешките нужди”.
„Старобългарската литература — подчертава акад. Лихачов — . . . още с първите си стъпки става
литература, която решава наред с чисто българските и основните въпроси на човешкия живот и
мироглед и с това приобщава българския народ към общоевропейската култура. Старобългарската
литература веднага става зряла литература, „възрастна” литература, философски задълбочена и
сложна, попила вековния опит на многонационалната византийска литература, в създаването на
която на времето си са изиграли роля и славяните.” *3+
Следователно в единството на народностните проблеми и общочовешките теми е своеобразието
на старобългарската литература. Това характерно своеобразие се съчетава с монументалността на
нейните форми и стил. *4+ Разкритите характерни черти и своеобразието на старобългарската
литература се обвързват органично с пионерската роля и функция на старобългарската култура
всред славянската цивилизация. Старобългарската литература придобива функцията на обща
литература за всички южни и източни славяни. „Българска по произход, тя е общославянска по
своята широта и общоевропейска по възприетите традиции. . . . Широтата и отвореният характер
на старобългарската култура допринасят за възприемането к в другите славянски страни.
Старобългарската култура заляга в основата на културата на другите православни славяни и някои
неславянски страни. И в това се състои нейното огромно общославянско и общоевропейско
значение.” *5+ Една от най-важните функции на старобългарската култура акад. Лихачов вижда в
това, че тя играе ролята и на посредник, „чрез който всички други южнославянски и
източнославянски литератури се запознават с литературните произведения на Византия” *6+. Но
заедно с това Д. С. Лихачов съвършено справедливо и убедително изтъква: „Ролята на България
съвсем не се свежда само до ролята на „първоначален подтик” в развитието на култура-
посредница. Нейното творческо участие в развитието на литература-посредница е било винаги
много активно, постоянно, а понякога неотменно основополагащо.” *7+

Както доказва Д. Лихачов, в културно-литературната традиция на средновековието няма
претенции за неповторимост, пълно своеобразие, самобитност и личностно начало, претенция за
единичност.
Всичко изтъкнато от акад. Лихачов за българската литература има валидност и значение за
българската средновековна философска култура, за философското наследства на Йоан Екзарх
Български, който заема основополагаща място във формирането и развитието на българската
философска култура преди всичко със своето произведение „Шестоднев”. „Шестодневът на Йоан
Екзарх Български — това е една от най-поетичните книги в света. И какво от това, че тази гигантска
книга (книга на гиганти) е родена от друга, не по-малко гигантска книга — „Шестоднев” на
Василий Великий. Никой не се срамува от това, че е приемник. Йоан не се срамува да продължи
Василий. И двамата са „велики”.” *8+
Нашата задача тук е главно да разкрием значението на труда на Йоан Екзарх Български във
формирането и развитието на средновековната българска философска култура, да
характеризираме неговите философски възгледи. Въпросите, които са свързани с езиковедската,
литературната, историографската страна на „Шестоднев”, са били и са обект на вниманието на
специалисти от други области. Като се опираме на новобългарския текст на „Шестоднев”, който е
в ръцете на масовия читател, ние желаем да направим тълкуване и оценка на онтологичните,
гносеологичните, етическите и други теоретични концепции на Екзарх.
Самото издание на „Шестоднев” ще бъде реална основа за редица нови философски,
исторически, естественонаучни и други интерпретации.
Кой фактор определя философския характер на „Шестоднев” от Йоан Екзарх? На този въпрос може
да се отговори само ако конкретно излезем от особеностите на историческия момент, при който
възниква произведението, и вземем под внимание нуждите на българската култура, на които е
било призовано да откликне то.
След приемането на християнството в България, което по своето историческо съдържание е
революционно събитие, се поставя неотложният въпрос за коренно преустройство в начина, по
който дотогавашният човек си е обяснявал света и мястото си в него. Трябвало да се скъса
изведнъж и решително с традиционния светоглед от старо време, с езическите вярвания и
представи и да се заместят те завинаги с християнските. За това изискване на историческата
ситуация свидетелствува убедително един сравнително рядко използуван исторически източник
— разказът под заглавие „Чудото с българина” *9+, в който се казва следното: „Отче игумене
Петре, аз съм от новопокръстения български народ, когото бог просвети със свето кръщение през
тия години чрез своя избраник княз Борис, наречен със светото кръщение Михаил. Той с
Хри