Естетика - Лекции

ЛЕКЦИЯ 1

ИСТОРИЯ НА ЕСТЕТИКАТА. СТАРИ И ПО-НОВИ АВТОРИ-ЖИВОТ И МИСЛИ, ИДЕИ В ОБЛАСТТА НА ЕСТЕТИКАТА И ЕСТЕТИЧНОТО, ЗА КРАСИВОТО И ВЪЗВИШЕНОТО. ПРЕДМЕТ НА ЕСТЕТИЧЕСКАТА НАУКА.

Естетичните идеи се зараждат още в зората на човешките цивилизации. За Европа това е гръцката античност с нейният поглед към красотата на космоса, а след това и на човека, на човешкия индивидиум. Това са произведенията на Омир и Хезиод, древногръцките драматурзи и т. н. Най-ярък историк на античната естетика, изтънчен феноменологист на съвремието , безспорно е руският учен Алексей Лосев.
Обаче, когато говорим за създаването на нормативната естетика, собствено, науката за това какво трябва да бъде изкуството, изпъкват две имена това на Хораций(1в. Пр. Н. Л.) и това на Боало(17 в.).Разбира се, историята на естетиката познава много добре и опита да се създаде естетика без норми, т. нар. „описателна естетика” или емпирична естетика, естетика отдолу Най-виден представител на емпиричната естетика е Иполит Тен. Според него „Науката е проникната от симпатия към всички форми на изкуството и към всички школи... приема всички като изяви на човешкия дух откъм неговите нови и многообразни страни”. Никоя естетика не може да мине без без оценки и градации,без критерии ,т.е. без норми, от които да се изхожда, от естетични правила , които да се създадат. И затова може би по средата между емпиризма и догматизма трябва да се търси истинското място на науката за изкуството и красотата. За римската античност такова произведение е „Поетическото изкуство” на Хораций, а за класическия европейски 17 век-„Поетическото изкуство” на Боало. Самата нормативна естетика чувства своето родство с централизирания монархически принцип и лицето, което суверенно го осъществява, и му се отплаща с най-щедри ласкателства.
През 1 в. Пр. Хр. Римската тълпа мечтае за груби развлечения и бива манипулирана с „хляб и зрелища”. Тогава именно естетическият нормативизъм защитава правата на високото изкуство. През 17 век класицистичният нормативизъм реално противодейства на останалите от средновековието традиции от безразборната фантазия на мистериите или пък от вакханалиите на въображението. Така се ражда дидактическата поема.
„Поетическото изкуство” на Хораций съдържа кодекс от правила, много от които са общоприети в художествената практика, но други дребнави и педантични не издържат проверката на времето и не отговарят на съществуващия дотогава поетически и драматургичен опит, а ако се съпоставят с последвалото развитие на поезията и драматургията- само малка част тях са общовалидни.
Детайли от „Поетическото изкуство” по-късно пораждат обсъждания и дискусии, които запълват цели периоди от западноевропейската естетика.Прозрението на Хораций „ поезията е като живописта” Дюбо поставя като мото на свой трактат. Тази мисъл стимулира проблематиката Лесинговия „ Лаокоон”., увлича естетиката на Ренесанса и Просвещението.
Боало е френски поет от епохата на френския класицизъм, автор на сатири, диалози, поеми, теоретически трактати. Той би останал третостепенен писател до имена като Корней, Расин, Молиер, Лафонтен, ако през 1674 година не бе издал своето „Поетическо изкуство” . То го издига до ранга на законодател на вкуса на неговото време, епохата на „големия стил”. У боало цели пасажи съвпадат с поемата на Хораций. Сам Боало завършва своята поема с възхвала-признание към Хораций. Много е написано за родството между двете „Поетически изкуства”. У Боало рационалистическата традиция е изразена по-силно. В това отношение Боало е повлиян от философията на Декарт, създателя на модерната философия: +Към истината път единствен има”. Това е естетическа транскрибция на Декартовото „Разсъждение върху метода”. Това, което във философията е истина, в естетиката е красота. Разумът конструира красотата ите си приличат по яснотата и отчетливостта, в стремежа си към постоянното, всеобщото, абсолютното.
Принципът за подражаването на природата е първият източник на красотата в изкуството. Този принцип още от времето на Аристотел с малки изключения до 19 век естетиката превръща във върховна и непоклатима естетическа добродетел, като под подражанието на природата се разбират различни неща. За ренесансовата естетика природата е естественост, непринуденост, свободно влечение. За романтизма природата е свободна стихия, игра, сфера на емоционално буйство или пък място за почивка след умората от цивилизацията. За класическата естетика природата е строга, организирана и дисциплинирана, тя е ред и подреденост. Природата следователнво се оказва проекция на картезианския разум. Подражаването на природата далеч не е във всичко, то като такова трябва да бъде избирателно. Трябва да се подражава само на красивото в природата, а ако все пак се наложи четката на художника да се докосне до грозното, това може да стане само ако грозното се направи красиво.. Търси се чистата красота.
През 19 век ще започне естетизащия на грозното, един силен естетически порив към грозното , безнравственото и низкото просто защото те са част от живота. За тези творци в „Поетическо изкуство „ не е отредено място.
Трябва да се твори възвишено- най-високи жанрове са трагедията и епопеята, чийто герои са от кръга на високопоставените, а романът е от по-долу стоящите жанрове .Съответно колкото по-горе стои даден жанр , толкова повече за него важат правилата, толкова той е по-разумен. Боало ненавижда бурлеската, пародията, фарса- всичко, което посяга на възвишеното. Съществува само един тип сонет, един тип трагедия, един тип епопея точно така както в математическата задача има едно вярно решение, изключващо всички останали.
След повече от двувековно господство класицизмът се сгромолясва под мощните удари на настъпващия романтизъм. Изкуството не може да не познава правила, но те са гъвкави и променливи, винаги готови да отстъпят място на други, които по-добре ще отразяват неговата природа. Всеки спор между канона на изкуството и изкуството може да бъде решен само в полза на изкуството.
ЛЕСИНГ
Поезията иживописта са двете изкуства, обект на изследване от „Лаоокоон” на Лесинг. Обясняващото заглавие е „За границите на живописта и поезията”. Определянето на същността на живописта и поезията означава да се намерят техните граници по отношение на предмета на подражанието, начина на подражанието и формата на въздействие.
Живописта подражава на красотата, а поезията на истината. Щом като живописта подражава на телесната красота, нейн предмет са телата в тйхната видимост в пространството Живописта е пространствено изкуство . Поезията подражава на истината в нейната възможна цялост, нейн предмет са действията в тяхното изменение във времето . Поезията е времево изкуство. „” Предмети ипи част от тези предмети, които съществуват един до друг се наричат тела . Следователно телата със техните видими свойства са същинските предмети на живописта. Предмети или части от тези предмети, които следват един след друг, се наричат изобщо действия. Следователно действията са същинският предмет на поезията.”. Но както телата съществуват не само в пространството, а и във времето, така и действията не съществуват сами за себеси , като присъщи на някакви същества. Затова живописта може да изобразява и действия, но само като ги загатва чрез тела, а поезията може да описва и тела, но само като ги загатва чрез действия.
Същесвува разлика между изразните средства на живописта и поезията. Това са средствата чрез които те подражават на своя предмет. При живописта се използват фигури и цветове в пространството, а в поезията членоразделни тонове във времето.
Разликите (а) в предмета на подражанието и (б) средствата на подражанието Лесинг довежда до (в) начина на възприемането на двете основни изкуства и групи изкуства.
Живописта изобразява един момент от съществуването на телата и той трябва да бъде най-плодовития момент, онзи който при възприемането осигурява наой-голяма свобода на въображението, момента на най-свободната игра на въображението.
От действията в процеса на тяхното ставане поезията трябва да предпочете онези, от които внай-голяма степен низхождат и възхождат минали и бъдещи действия. Във времето възприемането на поетическото произведение предполага още по-голяма свобода на въображението, едно безкрайно поле на нашето въображение, именно поради нематериалността на поетическите образи.
Убеден и последователен привърженик на Аристотел, Лесинг нито за миг не се съмнява , че изкуството е подражание на природата точно в онзи смисъл , в който го е разбрал неговия учител. Все пак, каква е природата, на която изкуството подражава?
Природатаможе да бъде в пространството и във времето. Има изкуства,които със своите изразни възможности могат да подвражават на природата в пространството, както и такива, които със своите изразни възможности трябва да подражават на природата във времето. Така Лесинг се произнася и по въпроса за основната класификация на изкуствата по аналогия с природата . Изкуствата биват пространствени и времеви. Образецът на пространствените е живописта, образецът на времевите- поезията. +Последователността във времето е област на поета, както пространството е област на художника”.
Развитието на живописта в следлесинговите векове показва една определена тенденция към неизобразителност , към свободна и самостоятелна игра на цветовете и линиите до степен, която съвсем не позволява тя да бъде подведена до подражание на тела в пространството. Но във всяка естетика се съдържа и определена доза нормативизъм, достигащ до догматизъм. Една многолика емпирия се подвежда под разумното единство на принципа. В това отношение Лесинг не прави изключение.
„Лаокоон е непосредствен предшественик на „Критика на способността за съждение”. В него в зародиш е даден проблемът за способността за съждение като различна от разсъдъка и разума, за естетическата дейност като различна от познавателната и моралната.
Важен е Лесинговия методологичен подход и задачата , която поставя: да се търси границата, до която едно явление е това и извън която то става друго. В същата година, когато умира Лесинг , се появява първото издание на „Критика на чистия разум „ на Кант.
ИМАНУЕЛ КАНТ
Кант започва своята естетическа система с учението за красивото. Първата книга от първия раздел на „Критика на способността за съждение” е озаглавен „аналитика на красивото”. Учението за красивото е част от коперниканският преврат, който Кант извършва, и с учението за познанието ,а също и за морала. Хегел дава много висока оценка на Кант: „ Кантовото учение за красивото – това са първите разумни думи относно красотата”.
Вкусът е способност да се преценява красотата. Съждението за вкуса се характеризира от Кант с четири момента.
Първият момент от съждението за вкуса е според неговото качество.За да се определи дали нещо е красиво или не, представата трябва чрез въображението да бъде отнесена към субекта и към неговото чувство на удо