Лекции Детска литература

Детска литература. Аделина Странджева.

Литература за деца и юноши. Възрастова характеристика на възприемателя, той е все още незрял читател.

Няма нито в Античността, нито във Средновековието – няма детска литература, написана специално за деца и юноши. Защо няма и кога започват да се появяват такива творби? Лит. Прозведения за деца започвар да се пишат през 17 век, до тогава са се създавали лит творби само за възрастни. От 17 век натам започват да се пишат творби за подрастващите. Тогава започва Просвещението, време в което обществата осъзнават, че образованието и обучението на децата става общодържавен проблем. Първите книги за деца са именно от Просвещението, защото европейските общества осъзнават, че всяко следващо поколение трябва да е по-знаещо от предходното, за да има една стабилна и развиваща се държава. В Европа първите книги за деца се появяват в зрялото Просвещение, народите осъзнават, че образованието на едно дете е грижа на цялото общество, а не само на семейната среда. В България първите детски книги се появяват по времето на Възраждането, един век по-късно спрямо Европа. Появяват се първите печатни книги предназначени за деца, първоначално те са учебници, но след уроците се публикуват и художествени текстове за деца, т.е.лит.четива, к подпомагат учебния процес. Тогава прави стъпки и първите училища с практически полезни занятия.
След Освобождението започват да се отпечатват самостоятелни детски произведения.
Българската детска лит започва формално през 19 век, до Освобождението, като се издават основно учебници. След Осв, започват да се издават книжки за домашно четиво. Третият етап е между двете Световни войни – най-ползотворния, създава се бъл.лит.класика, т.е.еталонен. В този кратък период..Четвъртия етап е от края на Втората Световна война до наши дни, все още не е приключил.

Предпоставки от културно-историческо естество за възникване на детската литература у нас

Ако в Европа първите художествени текстове за деца се появяват в края на 18 и началото на 19 век, то е защото това съвпада с епохата на Просвещението, когато развитите общества узряват за мисълта, че възпитанието и образованието на подрастващите не може да бъде частен семеен проблем, а е отговорна държавна задача.
У нас детски текстове започват да се пишат около стотина години по-късно – появяват се в първите учебници, които се създават, за да обслужват нуждите на светското образование у нас.
Оформят се 4 етапа в развитието на бълг детска лит
А) учебникарска книжнина – 1824 до Освобождението. За него е специфично, че не се издават художествени книги за малките – отпечатват се учебни книги (читанки, буквари, учебници), но по страниците им след уроците се публикуват кратки художествени текстове, именно те са началото на детската лит в Бя.
Б) От Освобождението до 1914 г вече може да говорим за период в който се създават худ произв за малки, к са напълно автономизирани (независими) от работата в училище. Това е времето в което се разработват преди всичко лирическите жанрове, а най-голямото идейно постижение е преодоляването на остатъците от възрожденския дидактизъм (груба нравоучителност, назидателност на тона, грубо обучаване).
В) Периодът между двете Световни войни макар и хронологически най-кратък се оказва най-плодотворния за бълг детска лит – тогава се създава нашата лит класика за малки. Пълноценно се развиват всички жанрове, и на прозата, и на поезията за малки.
Г) Последния период е от края на Втората Световна война до наши дни, когато детската лит у нас напълно равностойно мери ръст с най-високите образци от световната практика.
Учебникарската книжнина от периода на Възраждането - същност, характеристики и представители. Във връзка със стремителното развитие на светското образование у нас се появява острата нужда от отпечатване на школска книжнина – буквари, учебници, читанки и взаимоучителни таблици, к да обслужват нуждите на преподаване в клас. По страниците на тази учебникарска книжнина между отделните уроци се публикуват и кратки художествени текстове – стихотворения, къси разкази, басни, приказчици, най-често измислени от самия автор на учебника за илюстрация на преподавания урок.
В периода от 20 –те до 80-те години на 20 век у нас са създадени около 100 школски книги. Техните автори са от средите на тогавашната българска интелигенция – най-често това са даскали, които на собствения си гръб в пряката си дейност са изстрадали болезнената необходимост от четива за обучението в клас. Повечето от тези школски книги особено до средата на века имат енциклопедичен характер – вкл уроци от различни науки, които се преподават в школото, за това и включените след уроците художествени четива имат разнообразна тематика. Едно обаче, е общото: тези четива страдат от груба назидателност, те са силно дидактични: поуката се поднася директно в оголен вид.
Сред по-важните издания с школски характер до Освобождението са следните заглавия и автори:
А) „Буквар с различни поучения“ („Рибен буквар“) – д-р Петър Берон има енциклопедичен характер, първият български светски учебник, 1824 г. Брашов. Петър Берон включва лит текстове, к подкрепят урока, правейки го по-забавен и развелкателен. Неговото автентично заглавие е „Буквар с различни поучения“, а става популярен от името „Рибен буквар“, заради илюстрацията на делфин на задната корица. Той е организиран в 7 раздела, а уроците предлагат практически приложими знания за живота не само от областта на четенето и писането, но и от история, география, природни науки, дори нравственост и лична хигиена. По страниците на „Рибния буквар“ са поместени също кратки поучителни разказчета, басни, анекдоти, т.е.четива, к имат елемнти на художественост. Понеже са създадени на близка до говоримата реч тези текстове имат демократичен характер – разбираеми са за деца от всички социално слоеве.
Б) През 40-те години на 19 век с особена категоричност се налага учебникът на двамата свищовски учители Неофит Бозвели и Имануил Васкидович – „Славянобългарское детеводство“. Специфичното за него е, че включва четива в които за пръв път се говори за органичната връзка между българите и другите славянски народи.
В)През 40-те години на висока популярност се радва и друг учебник – „Български буквар“ на младият студент българин, който учи в Московския университет - Георги Бусилин. Учебникът му е забележителен с това, че включва самостоятелен раздел с български народни песни – фактът е показателен и говори, че започват да се осъзнава, колко важен фактор е фолклорът като извор на художествени и възпитателни модели.
Г) През 60-те години на 19 век добива известност учебникът „Другар за децата“ съставен от учителя Павел Калянджи. В него вече откриваме художествени разкази в които се обръща внимание на мислите и чувствата на малкия човек, т.е.проявява се интерес към психологията на детето, к е много по-различна от тази на възрастните.
Д)Сред по-талантливите автори на учебници до 1878г.са и имената на Неофит Рилски, Сава Радулов, Иван Богоров, Добри Войников, Васил Друмев, Йоаким Груев, Петко Рачев Славейков и др.

Мотивът за родното в поезията на Петко Славейков и Иван Вазов
Първата детска книга е „Детска гусла“.
В годините след Освобождението детската ни лит вече развива своите чисто художествени форми – отпечатват се книги, които не са в пряка обвързаност с школското преподаване. Началото на тази процес е през 1888г., когато учителя Васил Попович издава кратката стихосбирка „Детска гусла“, това е първата художествена книга за деца в Б-я.30-тината стихотворения не блестят с висока художественост, но все пак изданието е важно от лит.ист.гл.т.
В замяна на това втората и третата детски книги унас вече притежават качествата на високата литература и това е съвсем обяснимо, като се има предвид, кои са авторите-поети: през 1883 г. в гр. Пловдив Иван Вазов издава стихосбирката „Стихотворения за малки деца“, а пет години по-късно (1888г) Петко Рачов Славейков публикува сборничето „Дребни стихотворения за децата в отделенията“. В поетическата си продукция за малки Вазов и Славейков засягат няколко тематични ядра: природата и сезонния кръговрат; култовото преклонение пред труда и то не само във физическия смисъл, но и като интелектуално развитие, като просвета; любов към учителя; благодарност към родителите за тяхната саможертва; признателност към Освободителката Русия. И все пак най-трайно Славейков и Вазов присъстват в културната памет дори и на днешния българин със своите стихотворения разработващи мотива за любовта към родното. Това са Вазовите творби: „Отечество любезно, как хубаво си ти“, „Де е България“, „Аз съм българче“, както и Славейковите: „Туй място“, „Наше село“, „Татковина“.
Впечатляващо е, че макар и да са творци със съвсем различна поетическа природа, и двамата автори използват сходни похвати, когато разработват темата за обичта към отечеството. Основите на близостта се свеждат до 5 специфики:
В поетическите им творби за Б-я чувството е мажорно (тържествено), тонът е тетрално преповдигнат, много патетичен сякаш лир герой говори пред няква хилядна тълпа за щастието, че се е родил българин. За този ефект допринасят често срещаните риторични възклицателни и въпросителни фрази, които емоциално обагрят лирическия изказ. Всъщност тържествения тон е закономерен – стихотворенията са писани непоследствено след Освобождението, когато е все още много силен родолюбивия възторг от опияняващото усещане за свобода.
Когато търсят доводи с които да защитят чувството за национална гордост, и двамата поети използват едни и същи доводи:
А) Възхищение от красотата на родната природа („...обичам наште планини зелени...“).
Б) Гордост от славното историческо минало на народа („..син съм на юнашко племе..“).
В) Съпричастност към крутните промени в новоосвободената страна („..расна в дни велики, в славно време..“).
Макар и поднесени с различни думи, тези 3 довода могат да се открият във всяко от шестте стихотворения на Вазов и Славейков.
Открива се и друга прилика, в иначе кратките стихотворения се забелязва висока фреквентност(frequency честотност) на съществителни, които назовават географски обекти от родната земя. При това често се срещат както нарицателни („реки,планини, долини“), така и съществителни собствени („Дунав, Тракия, Рила, Пирин..“). В задъхана градация се изреждат толкова много обекти, че те изграждат един силно хиперболизиран пространствен образ на отечеството. Славейков и Вазов използват не случайно литературния похват акумулация (натрупване на еднородни части на речта), в случая съществителни имена. Окрупнявайки пространствените параметри на родната земя двамата поети търсят важен смислов акцент: да подчертае ценността на българския принос към човечеството.
Стихотворенията си приличат и по звученето на заложената в текста поанта (идейно обобщение, генерален извод от творбата). Тя винаги напомня за клетва пред България, сякаш лир говорител произнася своя тържествен обет за вечна свързан