ЕТНИЧЕСКА ПРИНАДЛЕЖНОСТ И НАИМЕНОВАНИЯ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК.docx

ЕТНИЧЕСКА ПРИНАДЛЕЖНОСТ И НАИМЕНОВАНИЯ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
В старите исторически паметници езикът на първите български преводни книги се нарича .............. Така се е наричал изобщо езикът на славянните, които в VI - VII в. се заселват в югоизточната половина на Балканския полуостров. Това наименование на техния език е било запазено дълго време, след като тези славяни приемат народностното име българи. Като се имат предвид неоспоримите исторически и лингвистически доказателства, че Кирило-Методиевият език представя български диалект от втората половина на IX в., напълно естествено е този език да се нарича старобългарски. Още в края на миналия век езиковедската наука е доказала, че Кирило-Методиевият книжовен език е български по своята етническа основа. Създаден от двамата братя върху солунския, източнобългарски (рупски) диалект, след кратката моравска мисия той се връща отново на българска почва и заживява пълнокръвен живот в Плиска и Преслав, върху североизточната българска диалектната основа.
Доказателствата се откриват в редица фонетични особености на Кирило-Методиевия език, които са присъщи само на българския език. От значение са и някои доказателства из областта на лексиката и на синтаксиса. Най-важното между фонетичните доказателства е наличието на съгласковите групи .... и ...., които се явяват на мястото на първични съчетания *tj *dj *kt пред предни гласни. Съчетанията ...., ..... са типични само за българския език. Всички останали славянски езици имат напълно различни заместници на изтъкнатите първични съгласкови съчетания. Така напр. праславянската форма *svetja се заменя в Кирило-Методиевия и днешния български език със свещ, докато в руски имаме свеча, в сърбохърватски свеhа, в полски swieca, в чешки svice. Праславянската форма *medja в Кирило-Методиевия и в съвременния български език гласи межда, а в руски межа, в сърбохърватски меha, в полски miedza, в чешки meze. Праславянските форми *mogtь, *noktь само в Кирило-Методиевия език и в днешния български език гласят мошть И ношть, докато във всички останали славянски езици техният гласеж е друг, сравни напр. рус. мочь, ночь, сърбхр.,moh,noh, пол. и чеш. moc, noc. Често се спекулира със заместниците им к', г' в някои западнобъгарски говори от средна и северна Вардарска Македония, а и в някои тракийски говори. Но е доказано, че това е късно явление в българския исторически консонантизъм, защото в същите говори паралелно със свек'а се среща и свещник, има к'ерка, но и къшча, свешча, чуждина, прежда.
Важно фонетично доказателство предствя и гласежът на гласната ..... , който в старобългарски е бил широко е, отбелязвано обикновено в научно фонетичнозаписване с ... или ... . Гласежът е клонял да се развие към 'а, т.е. към а с мекост на предходната съгласна. Старинният старобългарски гласеж на ятовата гласна като широко е се среща все още в доста голямо разпространение в съвременните български говори, напр. в Шуменско, в Родопите, в Тракия, в Солунско, в Южна Албания.
От морфологичните особености могат да се посочат: 1. Описателното бъдеще време с глагол ............ като помощен, напр. ............... . 2. Употреба на компаративна форма ........... (по-малък) в значение на ''по-млад''.
От областта на синтаксиса остава типична за развоя на българския език употребата на дателен притежателен при лични местоимения и при съществителни, напр. брат ми ......................... ''опрощаване на греховете'', храмъ.................. ''дом на молитвата''. Неоспорими данни дава и лексикалното богатсво на старобългарските паметници.
Това проличава когато анализираме контекста, в който се употребяват термините: СТАРОСЛАВЯНСКИ, СТАРОЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИ, СТАРОБЪЛГАРСКИ, та дори и СТАРОМАКЕДОНСКИ.