Фестингер и теорията за когнитивния дисонанс

Аспекти на когнитивния дисонанс и Аз-концепцията

Преди половин век известният американски психолог Леон Фестингер публикува “Теория на когнитивния дисонанс”. Теорията е една от най-влиятелните в областта на социалната психология и генерира редица по-късни научни разработки и изследвания, които ни позволяват да разширим познанията си относно детерминантите на нагласите и вярванията, интернализацията на ценностите, емоционалните състояния, противоречията между индивидите, подбора и преработката на информация и редица други психични процеси.
Понятието когнитивен дисонанс, предложено от Л. Фестингер ,обозначава психическия дискомфорт, дължащ се на факта, че субектът преживява тягостно едновременното наличие на две или повече противоречиви идеи.[5] Една от базисните характеристики на теорията се съдържа в предпоставката, че поведението въздейства върху формирането на последващите вярвания и атитюди.
Според Леон Фестингер, когнитивните елементи съответстват на реалността, представлявайки нейно огледално отражение или карта. Не всякога обаче когнитивните елементи кореспондират с реалността.[3] Авторът тълкува понятието когниция (когнитивен елемент) доста широко – всяко знание, мнение или вярване, касаещо заобикалящия свят, Аза или собственото поведение.[4] Теорията на когнитивния дисонанс ни помага да разберем обстоятелствата, при които отсъства връзката между реалността и наличните когниции.
Теорията постулира, че две когниции могат да са релевантни или ирелевантни една на друга. Когато индивидът изобщо не възприема двойката когниции като свързани една с друга, е налице ирелевантно отношение. Ако са релевантни помежду си, те са също така дисонансни или консонансни. Консонансни са, ако от едната следва другата, а са дисонансни в случай, че от едната произтича противоположната на другата. Съществуването на когнитивен дисонанс причинява психичен дискомфорт, който мотивира личността да го редуцира и води до избягване на информация или поведение, което го усилва. Може да се направи известна аналогия с процесите, участващи във възбуждането и задоволяването на базисни физиологични потребности, като глада и жаждата. Премахването на психичното напрежение, породено от дисонанса не е толкова просто, колкото утоляването на глада или жаждата. В случая мотивът е неприятно усещане от когнитивен характер. Дисонансът е състояние на нарушена хомеостаза. Ето защо хората предпочитат когнитивните елементи, които поддържат да са в консонанс - независимо дали това произтича от биологичните детерминанти на човешкия организъм или е следствие от ученето в процеса на социализация.
Теорията на когнитивния дисонанс е базирана на три фундаментални предположения.(виж фиг.1)

1.Хората са сензитивни към инконсистентността между действия и вярвания.
Съгласно теорията всички разпознават на някакво ниво, когато действат по начин, който е инконсистентен с мненията, атитюдите или вярванията им. Всъщност съществува своеобразна вътрешна аларма, която се включва при наличието на подобна инконсистентност, независимо дали това се харесва или не. Например, ако хората са убедени, че е лошо да се лъже, още щом осъзнаят, че лъжат на теста по психология, те ще регистрират и ще бъдат засегнати от тази инконсистентност.

2.Разпознаването на инконсистентността ще причини дисонанс и ще мотивира индивида да редуцира дисонанса.
След като се регистрира нарушаването на един от принципите, според теорията, хората няма просто да си кажат:”Е, добре - какво от това”. Те ще почувстват един вид ментално страдание и напрежение. Съгласно теорията на дисонанса ще се видоизмени или ще се варира със стойността и важността на даденото вярване, принцип или нагласа, както и със степента на инконсистентност между поведението и конкретното вярване. Във всеки случай, колкото по-силен е дисонансът, толкова по-силна ще е мотивацията да се редуцира.
Леон Фестингер отбелязва несъмненото съществуване на индивидуални различия в това, как и до каква степен хората реагират на дисонанса, и предлага количествен континуум “толерантност към дисонанса”. Няколко изследователи показват, че съществуващи личностни черти могат да послужат като модератори на реакциите към дисонанс.[2]

3.Дисонансът може да бъде редуциран по един от следните начини:

а)Промяна на вярванията.

Може би най-лесният път да се редуцира дисонанса между действие и вярване е просто да се промени вярването. Взема се решение, че да се лъже (в тази ситуация) е допустимо. Подобен вариант ще неутрализира всеки тип дисонанс. Ако вярването е фундаментално за индивида, този начин на справяне би бил неефективен и засилващ психичния дискомфорт. Освен това базисните вярвания и атитюди са изключително стабилни и индивидите не могат да ги променят и пренебрегват лесно, особено, докато разчитат на тях да поддържат визията за реалността в релативно предсказуеми граници и организират мисленето и перцепцията им. Трябва да се отвори една скоба и да се поясни, че базовите вярвания са многокомпонентни структури (включващи емоционални, мисловни, поведенчески и соматични елементи), изграждат се на ранните етапи от съзряването на Аза, детерминирани са от емоционално съдържание, без да са облечени в мисловен конструкт. Индивидът ги познава преди появата на интелекта, поради което те текат като аксиома и не подлежат на оспорване. Те също подлежат на промяна чрез когнитивно реконструиране, което е в сферата на психотерапията, но в случая не е обект на тази публикация. Следователно, дори и да изглежда лесна опция за редуциране на когнитивния дисонанс, споменатата не е най-разпространената и елементарна.

б)Промяна на действията.

Втората възможност за редуциране на дисонанса е свързана с това, никога да не се повтаря подобно действие в бъдеще. Известно е, че вината и тревожността са силно мотивиращи фактори за промяна на поведението. Възможно е под формата на самоинструкция индивидът да си вмени, че никога няма да лъже на теста по психология и това да помогне за редуциране на дисонанса. Аверсивното регулиране (през чувство за вина и тревожност) често е най-краткият път за научаване, особено ако се тренира да не ги изпитва. Плюс това, в някои случаи може да се извлече полза, поне привидна, от действия, които са инконсистентни на вярванията. Основното при този начин на редуциране на дисонанса е да се игнорират тези емоции, без да се променят вярванията, което насочва към третия и вероятно най-разпространен начин за редуциране на дисонанса.

в)Промяна в перцепцията за действието.

По-комплицираният начин за редуциране е да се промени начина, по който се възприема и съхранява информацията относно действията. Казано по друг начин, ние ще рационализираме представата за действието - една своеобразна интелектуална спекулация. Например, може да се реши, че теста на който са излъгали е за много по-глупави хора и просто никога няма да бъде полезен. Или да си каже, че всички лъжат, защо не и аз. След прецизиране, ще се мисли за действието в различен контекст, който е консистентен на действието. Ако се разсъждава за момент върху тази серия от ментални гимнастики сигурно ще се разбере защо теорията на когнитивния дисонанс е толкова популярна и съществена. Може също да се забележи един вид post-hoc реконцептуализация на поведението, която лесно се открива в поведението на другите, но почти никога в собственото.
Теорията на когнитивния дисонанс не представя хората като рационални същества, а по-скоро като склонни към рационализиране. Основните предположения на теорията сочат, че човек се стреми не толкова да е прав, колкото да убеди себе си в това.
Важно е да се отбележи, че устойчивостта на промяна на когницията се базира на съответствието й с реалността и степента на консонансност с останалите когниции поддържани от индивидите. От своя страна устойчивостта на когнитивно-поведенческите елементи зависи от силата на болката или загубата, която трябва да бъде преодоляна и полученото удоволствие, съпътстващо поведенческия акт.
Големината на дисонанса между един когнитивен елемент и останалите когниции, които личността съхранява зависи от броя и важността на консонансните и дисонансните когниции спрямо определения елемент. Формално става въпрос за това, че силата на дисонанса е равна на броя на дисонансните когниции, разделен на броя консонансните плюс броя на дисонансните когниции, актуален в дадения момент. Това може да се нарече коефициент на дисонанса или дисонансна пропорция. Запазвайки броя и важността на консонансните когниции константа, докато увеличаваме броя или важността на дисонансните, то големината на дисонанса нараства. Обратно, ако дисонансните когниции са константни, а броя или значимостта на консонансните нараства, тогава силата на дисонанса намалява. Във връзка с посочените взаимоотношения Леон Фестингер заявява, че големината на дисонанса и консонанса нараства докато значимостта или величината на елементите нараства .[8]
Преди да бъде разгледан класическия експеримент на Л. Фестингер и Дж. Карлсмит, свързан с теорията на когнитивния дисонанс, ще се обърне внимание на някои съществени аспекти от изследователската работа на Робърт Зайонк. Той има съществен принос, както в експерименталното верифициране на теорията, така и в обогатяването й с теоритични концепции. Зайонк формулира девет постулата, които отразяват същността и стратегиите за редуциране на когнитивния дисонанс.
А именно:
1.Когнитивният дисонанс е негативно състояние.
2.В случаите на когнитивен дисонанс индивидът се опитва да го редуцира, като елиминира или избягва събития, които го усилват.
3.При наличието на консистентност субектът се стреми да избягва събития, които пораждат дисонанса.
4.Остротата и интензитивността на когнитивния дисонанс зависи от:
-значимостта на съответстващите знания;
-относителния дял на знанията, намиращи се в дисонанс
5.Силата на тенденциите в точки 2 и 3 е функция на остротата на дисонанса.
6.Когнитивният дисонанс може да се редуцира или елиминира чрез:
-придобиване на нови знания;
-промяна в съществуващите
7.Добавянето на нови знания редуцира дисонанса при условие, че те:
-усилват една от страните;
-изменят значимостта на когнитивните елементи, намиращи се в дисонанс.
8.Измененията в съществуващите знания редуцират дисонанса, ако:
-новото съдържание ги прави по-малко противоречащи на останалите;
-тяхната значимост спада.
9.Ако новите знания не могат да бъдат използвани, а съществуващите се променят с помощта на пасивни процеси, възниква поведение, когнитивните последствия от което ще способстват за възстановяване на консистентността.[6]

Съществуват и други експерименти, които подлагат теорията на когнитивния дисонанс на проверка, но може би най-плодотворен и творчески според изследователите, е публикуваният през 1959 година от Л. Фестингер и Дж. Карлсмит. Експериментът е много интересен от психологическа и историческа гледна точка, защото подлага на