Груповата форма на обучение

ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „НЕОФИТ РИЛСКИ”
БЛАГОЕВГРАД
ФАКУЛТЕТ ПО ПЕДАГОГИКА
КАТЕДРА „ПЕДАГОГИКА”
УЧЕБНА ДИСЦИПЛИНА –Организация на екипната дейност
Тема:
„Груповата форма на обучение”
Изготвил: Проверил:........................................
Галина Йорданова Борисова /Проф. дпн Д. Тодорина/
СДК – Учител
ППК-585
БЛАГОЕВГРАД, 2016
1

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
Увод...............................................................................................................2
Исторически корени на груповата форма на обучение............................3
Особености на груповата форма на обучение...........................................4
Структура на груповата форма на обучение.............................................6
Класификации на груповата форма на обучение.....................................9
Заключение.................................................................................................10
Използвана литература..............................................................................11
2

Увод
В педагогическата теория и практика е общоприето разбирането, според което
положителните взаимоотношения учител – ученик, както и между самите ученици са
необходимо условие за оптимизиране на образователните резултати. Ключова
роля в създаването на подобен тип отношения изпълнява дидактическото общуване. Негов
съществен аспект е усъвършенстване на знанията, уменията и ценностните нагласи на
учениците за работа в група, съобразно с принципите на диалога, сътрудничеството и
взаиморазбирането.
Проучвания върху взаимоотношенията на субектите в образователно-възпитателния
процес показват, че развитието на умения за диалогично общуване (на различни равнища
на междуличностни и групови отношения) е целесъобразно да започне още в начална
училищна възраст.
Децата обикновено с радост приемат колективната дейност. Специфичното в случая е,
че всеки ученик не само учи, но и общува с връстниците си. Всъщност това е и пътят на
социализация, който те ще извървят в своето развитие. Затова е необходимо детето да има
предварителна нагласа за груповата дейност, то би следвало да "се възприеме" и осмисли
като частица от общия механизъм на взаимодействие.
Ако с учениците в беседа се обсъдят положителните страни на груповата дейност,
ако се породи интерес, ако са активирани и мотивирани да работят в екип, то част от
проблемите са решени. Проучването на мнения, пристрастия, интереси, употребата на
социометрични методи (описващи пълния спектър на отношения – от пълно отхвърляне до
безрезервно приемане) са все показатели, с които учителят е важно да се съобрази при
формиране на групата. Целта е търсене на "сцепление" в отношенията между учениците, на
синхрон в ползотворен диалог, основан на взаимно доверие и разбиране, на толерантност и
емпатия. Реализацията на тази цел в процеса на обучението поставя на преден план
проблемите на дидактическото общуване.
От методологическа гледна точка, съществен аспект на дидактическото общуване е
диалогът в процеса на обучение. Неговата специфика се определя от характера на
познавателната дейност на учениците в условията на съвместното групово учене. В
основата му са обменът на информация, на стратегии на дейност за решаване на учебните
задачи.
Диалогът стимулира сътрудничеството, конкуренцията, съревнователното начало.
Присъщите му доверителни и равноправни отношения между партньорите са важна
предпоставка за разгръщане на диалогичната самоактуализация и положителни взаимни
влияния. За активното включване на учениците допринасят не само овладените речеви
3

комуникативни умения, но и спазването на междуличностните норми и правила на
груповото общуване.
Исторически корени на груповата форма на обучение
Въпросът за груповата организация на образователно-възпитателния процес е един от
актуалните проблеми на съвременната дидактика и училищна практика. В дидактико-
методическата литература, особено в последните години, на тази тема са посветени много
публикации. Специално внимание се отделя на въпросите за същността на груповата
учебна работа, за нейното място в образователно-възпитателната работа, за развиващите и
възпитателните й функции, за нейната типология, за принципите на формиране на групите
и структурата на груповите умения, за съотношението и съчетанието между фронтална,
групова и индивидуална работа.
Историческите корени на груповото обучение и учене трябва да се търсят в началните
етапи на реформаторската педагогика. Обособяват се условно три периода:
1. Първият период обхваща последните десетилетия на 19 век, когато се засилва
критиката на "строго училище" и се полага началото на първите реформи на това училище.
2. Вторият период обхваща първите две-три десетилетия на 20 век и се характеризира с
провеждане на разнообразни педагогически експерименти, повечето от които се
преустановяват по време на ІІ-та световна война.
3. Третият период обхваща следвоенните години и продължава и до днес, като се
характеризира с интензивни търсения на нови теоретически и практически решения
особено през последните десетилетия, когато твърде широко разпространение получава
концепцията за отворено обучение.
Най-видните представители на реформаторската педагогика в САЩ са Джон Дюи, Елен
Паркхърст, С. Уошбърн и др.
Един от първите проекти за групова организация на обучението и неговата
индивидуалност е Далтонския план, основан и приложен от Елен Паркхърст и Евелин Дюи
в началото на 20 век. в гр Далтон, щат Масачузетс. Основен принцип на този план е
принципът на свободата - всеки ученик свободно избира какво да учи в зависимост от
своите интереси. Планът за учене се оформя като спогодба - договор за всяка учебна
година. Всеки ученик получава необходимите указания предимно чрез учебници -
брошури. Контролът за извършеното се осъществява с помощта на лабораторни работи и
изпити. В сила са принцип на самодейността - учениците работят самостоятелно, а
учителят изпълнява ролята на съветник и принцип на взаимопомощта - няколко ученици в
групи.
Уошбърн създава друг проект, наречен Винетка-план на името на градчето Винетка в
САЩ-опит за подобряване на Далтон-план. Основно внимание се отделя на по-голямата
адаптация на програмите за работа на учениците, на диференциацията на тяхната дейност,
на засилване на познавателната им активност чрез коопериране на дейността им. Една част
работят съвместно,а други индивидуално.
Въвеждането на груповото обучение в САЩ отначало се свързва преди всичко с
недостига на учители в американските училища и възможността да се използват като
помощници по-малко квалифицирани кадри - лаборанти, стажанти и др.
Един от най-видните представители на реформаторската педагогика във Франция е
Роже Козине. Върху неговите възгледи съществено влияние оказват швейцарският педагог
А. Фернер и американският философ Джон Дюи. Приносът на Козине е обосноваването
4

още в началото на 20 век на т.нар. "метод за свободна работа по групи". Според него, за да
повишат активността, самостоятелността и инициативността на учениците, техния интерес
към учебните занятия, е необходимо класно-урочната система да се замени с нова
организация на обучението. Тя изисква разделянето на учениците още от началното
училище, навършили 9-годишна възраст на групи от по5-6 души. Вместо задължителен
учебен материал, учителят предлага съставен от него списък от теми и задачи, като всяка
група избира предмет на своите занимания. Всяка група изпълнява задачите самостоятелно
като извършва разнообразни дейности. Учителят наблюдава работата на учениците, дава
консултации, оказва необходимата помощ.
В Англия още през 1919 г. започва да се прилага план Детройт, разработен от Чарлз
Бъри. Същността му се състои в диференциране на обучението в зависимост от равнишето
на подготовка на учениците.
Реформаторската педагогика става все по-актуална както в чужбина, така и у нас.
Натрупаният десетилетен опит се анализира и осмисля. При разкриване на същността на
груповата дейност се наблюдават големи различия между отделните учени, а
разнообразието в подходите, които използват учителите, с цел повишаване на
ефективността на обучението, е още по-голямо.
Разработките на българските учени М. Андреев, Г. Бижков, П. Петров и много други
дават сериозен тласък на развитието на реформаторската педагогика в България през
последните десетилетия. Според Г. Бижков груповото обучение интегрира в себе си не само
педагогически познания, но и такива от социалната психология, теория на малките групи,
груповата динамика на различни течения в рамките на поведенческите науки .
Груповата форма на обучение като понятие
Значителна част от дидактиците диференцират формите на обучение в две големи
групи – общи и конкретни (И. Лийметс, И. Лернер, В. Дяченко, К. Чередов и П. Петров).
Общите форми (фронталната, груповата, индивидуалната) се реализират в конкретните
организационни форми на обучение: урок, семинар, практическо занятие в клас и в
производствената практика, домашна работа, изпити, зачоти, консултации (И. Лернер). Към
тях И. Чередов добавя конференцията и екскурзията. От тази гледна точка груповата работа
може да се използва в посочените по-горе конкретни организационни форми, а не само в
урока.
Съществуват различни подходи за определянето на груповата форма на обучение. За
означаването й отделните автори използват различни понятия; съвместна дейност, групово
учене, групова форма на учебна дейност, групова организация на дейността, кооперативна
групова форма, екипна дейност и др. Нееднозначно се тълкува и същността на груповата
форма, в зависимост от акцента върху една или друга нейна характерна особеност.
Според В. Дяченко към същността на понятието групова форма на обучение насочват
следните признаци: характер на връзките между учителя и ученика; групирането на
учениците; спецификата на изпълняваната от тях познавателна дейност; мястото и времето
на провеждане на занятието.
5

Ст. Минкова дефинира груповата форма на обучение като форма на учебно –
възпитателна работа, при която една учебна задача се решава с общите съвместни усилия
на група от няколко ученици.
В своята “Дидактика” М. Андреев разработва групова система на организация на
обучението. Той препоръчва разделянето на групите на малки – 5 до 15 души и големи –
над 15. Тези групи могат да се използват в класната и извънкласната работа. Според тази
система оптималният вариант е хетерогенна група с брой на учениците от 4 до 7. Групата
да си избере отговорник и да работи по точно определена тема. Да се разработи план за
работа и да се разпределят заданията между членовете на групата. Получените резултати се
докладват и обсъждат в клас. Тази система може