Индивидуално, семейно и групово консултиране

Индивидуално, семейно и групово консултиране. Същност, структура и основни принципи на консултативния процес

Психологическото консултиране е сравниелно „млада” област, чието влияние се засилва в обществото. В резултат на цивилизационни промени в световен мащаб нараства психологическата култура на хората, водещо до осъзнаване на психологическите им проблеми и до търсането на спецелизирано психологически обслужване. В исторически план психологическите услуги са се извършвали от лица с духовен сан, приемащи ролята на доверени лица и съветници. Покъсно психологическото обслужване под форматана консултативна дейност се обособява като отделна професия със собствена философска , социологическа и психологическа база.
Един от парадиксите на живота е в това, човекът, като найсъвършеното като психика същество, се оказва психически уязвим. Твърде е моционален, той реагира болезнено, както на реалните, така и на въображаемите страхове. Склонен е към преувеличаване, към генерине и преживяване не само на собствения, но и на чуждия негативен емоционален опит. Ерих Фром е казъл че той е „единственото същество за което проблем е собственото му съществуване”. Интелектът и самосъзнанието само от части му помагат в рашаването на екзистенциалния проблем, защото простото осъзнаване на реалността, не винаги е достатъчно за нормално емоционалното отношение към нея.нещо повече, много от хората изпитват страх от действителния живот и предпочитат илюзиорния свят на мечтите, фантазиите или отрицанието. Бягството от реалността безпорно е една от формиме му на психическа самозащита, краен вариант на която някои виждат лудостта.
Фактът обаче, че повечето хора съумяват да преживяват живота си нормално, в съотвествие с многобройните условности на средатаи без унищожителни психически проблеми е свидетелство за ефективността на защитните механизми и големите компесаторни и ругулативно възможности на съмата психика.
Половин век след професионалното си отделяне психологическото консултиране няма единно прието и общовалидно определение. Обособяването му чрез практиката по различни пътища, поливариатността на целите в рамките на психологическата помощ, генетическата му връзка с псохотерапията, използването на различни методи, създава предпоставка за дефинирането му съобразно субективни виждания и особености на различни направления, доминиращи в даден период.
Съществуват множество определения, акцентиращи върху концептуалнотеоретическата, процесуалнометодическата или идеологоцелевата страни на консултирането, предсавяйки го като процес, дейност или отношение. Но Бъркс и Стифайър дават едно значително поразгърнато определение и то гласи че „консултирането е професионално отношениние на квалифицирания консултант към клиент, което обикновено се представя като „личностличност”, макар че понякога в него участват повече от двама души. Целта на консултирането е да се помогне на клиента да разбере това, което се случва в жизнето му пространсто и съзнателно да постига поставените цели на основата на осъзнатия избор при решаване на проблеми то емоционален и междуличностен характер.” Психолигеското консултиране се е развило благодарение на своята гъвкавост в практиката, което е възможно поради липсата на теоретични ограничения. В този смисъл всяко определение следва да отчита и динамиката на явлението, и консултирането би могло да съществува и без точна дефиниция. Това обаче би затруднило решаването на въпроси и би увеличило възможностите за субективизъм. Определянето на спецификата на консултативаната дейност по отношение на цели, процесуални особености и методики е е необходимо условие за научното и легитимиране и професионалното дефиниране, особено по отношение на психотерапията.
Различията между психотерапията и консултирането се очертават главно на практикоприложно ниво. Такива, с известна условност, могат да се посочат като се разгледа стуктурата на самата помагаща дейност. А структората се състои от обекта на въздействие, целите, използваните методи, процесуални особености и проофоесионални изисквания. Обекта на въздействие при психотерапията е са хора с психопатологични проблеми, докато при консултирането обект са хората в психическа норам, които имат проблеми в сферата на емоциите, общуванатето и социалната компетентност. И в двата случая обектът може да е личност, семейство или група.
Целите на психотерапията и консултирането се намират в рамките на психологическата помощ. Различията са в харктера и степента на задълбоченост. До като при психотерапията целите са терапевтични и личностнокорекционни, при консултирането са значително пошироки по обхват. Това са цели свързани с психически проблеми, като преодоляване на дистрес, тревожност и т.н.; цели свързани с решаването на житейски проблеми, като работа, брак, общуване...; цели свързани с личностното развитие, като украпване на силни страни, помощ за автономност, самоактуализация...; педагогически цели, като обучение, възпитание, превъзпитание.
Използваните методи при психотерапията и консултирането са едни и същи.
В професионалните изисквания има различия в отделните страни. По начало психотерпията се занимават психиатри и психолози, които имат необходимата допълнителна квалификация. Консултиране практикуват поширок кръг специалисти като социални работници, психолози, социални педагози.
Независимо от сходствата и препрокриващите се области, съществуването на консултирането и психотерапията като две отделни професии, налагат тяхното възможно поточно разграничаване. В много случаи като разграничителен белег се използва характера на представения проблем. Ако клиентът се оплаква, не от вътрешни страдания, а от междуличностни конфликти, по принцип се приема, че е обект на консултирането, което трябва да му помогне да види своите трудностки от друг ъгъл, да коригира отношението си към другите, да усвои нови модели на общуване, ако клиентът има подълбики проблеми, засягащи характера и емоционалния статус се приема, че се нуждае от терапия.
Х. Боун в преговара си към книгата на Р. Мей „Изкуството на психологическото консултиране” прави успешен опит да разграничи, както дейността на психотерапевта от тази на психолога консултант, така и тази на последния от обикновено консултиране.”Ако човек има душевно заболяване или не може да контролира своите постъпки, вседствие на органически или психологически причини, той има нуждата от помощ на психиатър, психотерапевт. Ако човек има личностни проблеми от психически характер, а не от физически той трябва да се обърне към психологконсултант или към немедицински психотерапевт.”
Р. Кочюнас посочва няколко специфични особености, които отличават консултирането от психотерапията: консултирането е насочено към здреви хора, изпитващи психически трудности и проблеми, както и такива, стремящи се към личностно развитие; консултирането е ориентирано към здравите страни на личността; консултирането е насочено към настоящето и бъдещето; консултирането обикновено е краткосрочна помащ; ориентирано е към проблеми, обикновено възникващи при взаймодействието на личността към средата; насочено е към изменение на поведението на клиента.
В основа на обобщаването на различните виждания, отностно предмета, обекта, съдържанието и целите на психолигическото консултиране, отчитайки различията в практиката и условността на разграничаването от другите помагащи дейности, може да се даде следното определение: консултирането е специализира професионална дейност за психологическа помощ на клиенати без психически заболявания, с различни лочностни или социално обособени проблеми в емоционалната поведенческа сфера, реализираща се по определена методища с тяхното съзнателно участие.
Психологическото консултиране е сложен процес на общуване и междуличностно влияние при който консултант и клиент си взаимодействат по различни начини в зависимост от поставените цели, личностни особености, исловията и прилаганата методика. Изборът на същата зависи от редица фактори като характера на ситуацията, нуждата на клиента, възможностите на консултанта, но найвече от неговите концептуални виждания на личността. Всяко консултиране или психотерапия е на сочено към въздействие върху личността в три основно плана:
активиране и насочванечовек с психически проблеми е пасивен или насочва активността си си неправилно. Резултат психиката ме не изпълнява регулативната си функция за осигуряване на равновесие. Целта на външната консултативнотерапевтична намеса е да активира психическите проциси и да насочи енергията към правилната и самосъхранителна позиция. Според разбирането за личността, това може да стане на съзантелно ниво, чрез активиране на защитните механизми.
помощ и подкрепасамо активиране не е достатъчноза промяна на психическия статус. Консултантът трябва да осигури включване на нови неизползвани ресурси. Те могат да бъдат вътрешни (воля, интелект) или външни (знания, потребностти)
закрепване смисълът на всяка консултативна помощ е колкото в преодоляването на моментните негативни състояния, толкова и в осигуряване на възможности за самостоятелно справяне в бъдеще. За целта трябва постигнатите промени да бъдат затвърдени в сравнително устойчиви личностни качества.
Обикновено с времето всеки консултант или терапевт изработва свое собствено виждане за личността и начините за промяна, като резултат от съществуващите теоретичните постановки и собствения му житейски и професионален опит. То служи за разбиране на клиента и проблемите, оценка на ситуациите, обобщаване на опита, изработване на хипотези и избор на методики за въздейстие.
Следва да се отбележи, че тъкмо метоздиката, независимо то теоретината си обосновка, прави консултирането и психотерапията различни от другите процеси, свързани с междуличностното влияние и взаимодействие. Използването специализирани методи методи в определена система отдела психологическото консултиране и от различните форми на неформално и непрофесионално помагане, които са ситуативни, субективни и несистемни.от друга страна методиката определя в значителна степен и структората на консултативния процес, което е важно с оглед неговото реализиране и изучаване. Всяко едно от основините теоретични направления предлага спацифично разпределение на действия и похвати, разположени във времето и насочени към различните сфери на личността, когнитивна, емоционална, поведенческа. Това определя тяхната психологическа уникалност.
От друга страна логиката на човешкото общуване и психологията на дейността, на които безпорно се подчинява всеки психотерапевтичен прооцес, налагат някои общи изисквания като: познаване на субектите, минимално доверие, емпатично отношение, оценяване на обстоятелствата, планиране на действията, анализ на резултатите. Дейност, които се оказват универсални и в известен смисъл над теоретични. Именно те дават възможност за структориране на процеса.
В теорията на психолигическото консултиране има редица опити за създавене на общ универсиален модел, обхващащ всички или повече страни на взаимодействие на консултанта с клиента:
първи етапобикновено се свързва със запознавенето с клиента, с неговата потребност от помощ, с преценка на ситуацията и договаряне протребност от помощ, с преценка на ситуацията и договаряне на работното отношение. В него се прави начална диагностика на личността, очертана се проблема от гледна точка на клиента, както и готовността му да се сблъска с него. Преодоляват се първите съпротиви.
втори етап отразява създаването на консултативното отношение, което предполага искреност, информираност и взаимна отговорност. Успехът на консултирането зависи от умението на консултантът да включи активно клиента в процеса. Поради това основният проблем е намирането на баланс между пасивността му и стремежът за контрол в дъействията на консултънта. На този етап клиента трябва да види процеса като интересен, различенв от ежедневието, а консултанта – различен от неформалните съветници или служебни възпитатели.
трети етапсе поставят целите и се определят подходи за тяхното постигане. Това е трудна задача, защото и