Интензивен психотренинг за формиране на работен екип

ИНТЕНЗИВЕН ПСИХОТРЕНИНГ
ЗА ФОРМИРАНЕ НА РАБОТЕН ЕКИП

Този вид психотренинг е апробиран в смесени групи (пет на брой) от учители и ученици в горна училищна степен за целите на обучението по проект “Да се учим заедно”.
Целта на психотренинга е да се помогне на участниците в групата лесно и бързо да се опознаят помежду си, след което да учестват в екипна работа в рамките на различни психологически игри. Очаква се, че след подобна организация на тяхната дейност те ще бъдат готови да извършват сериозна екипна работа. По време на игрите, от една страна, се следи емоционалното състояние на участниците, а от друга, се създават условия за взаимно приемане и емпатия, както и за преодоляване на някои от естествено съществуващите в такива ситуации бариери – например, най-сериозната бариера – между учители и ученици; и по-слаби - като между представителите на различни етноси или между учители и директор, и педагогически съветник и др. Тези задачи са в основния фонд от текущи задачи на ръководителя на тренинга, и се решават на първо време преди всичко чрез неговото участие в падходящите за това моменти.
Втората важна група задачи са тези, свързани с изграждането на самите екипи. В тази връзка, най-важното е участниците да се поставят без много обяснения и теоретизиране в условията на екипна работа и да им се създадат подходящи условия за учене “в движение”, т.е. в процеса на самата работа. Макар че се предлага участие в игрови ситуации, интересно е да се отбележи, че много често и много бързо участниците излезат от рамките на играта и превръщат дейността си в наистина сериозна. Това не трябва да се забранява, тъй като то представлява едно реална подготвителна работа на сладващите обучители в екипа, но и не бива прекомерно да се поощрява, тъй като тогава участниците излизат от ситуацията на обучение и започват да използват стари методи за работа, понякога неуспешни, неефективни или дори вредни.
Преди всичко, на групата участници се обясняват накратко някои основни правила на съвместната работа – например, че обучението ще се провежда под формата на “игри”; че това никога не бива да се забравя и колкото и сериозно да му се случи на човек да възприеме понякога една игре, да помни, че винаги трябва да включва “най-малко 10% игра”; че чрез играта най-лесно се учат нещата, свързани и психологията и поведението, с разбирането на другия и на себе си; че всеки е свободен да избере начина, по който ще играе дадената игра, но не миже да се откаже да участва в нея, защото това винаги поражда много проблеми – хората започват един след друг да се отказват и работата се затруднява; че игрите обикновено се играят “по кръга” и всеки участва, когато му дойде реда, освен ако в условието на играта не е посочено нещо друго; че водещият също ще играе във всички игри, освен ако в някоя са необходими четен брой участници и неговото участие би го превърнало в нечетен; че е добре атмосферата да бъде наистина “игрова”, т.е. неоценъчна и т.н. Водещият се осведомява има ли въпроси и ако има такива, отговаря на тях.

Първа част.
Работата в групата започва с някоя от игрите за запознаване. Това е пропоръчително дори и когато всички в групата предварително се познават, защото тези игри дават възможност за разкриване на фокти от личния живот, обикновено известни само на най-близките и използването им бързо саздава климат на довирие, разкрепостиности близост в групата. Смятам, че най-подходящата игра е "Име", по няколко причини. Първо, името е най-важната информация за човека, то е ядрото на неговата идентификация. Особено в група със смесен етнически състав, името веднага дава възможност на човека да се афишира като такъв, за какъвто самият той се смята. Интересно е, че в някои случаи хора от смесени бракове, например между българи и турци или помаци и турци, изберат за работата в групата да използват българския вариант на името си, а не възстановеното име. Макар и много по-рядко, това се среща и сред турците. Трубва да се даде правото на човека сам да направи своя избор и да не му се налага някакво изискване, като в същото време винаги се подчертава, че става въпрос само за игра и това трябва да се помни от всички участници в тренинга.
Второ, в групата се изисква всеки да се представи със собственото си име, а не по фамилия и се настоява това да се запази като форма на обръщение до края на обучението. Това е добър начин за разрушаване на посочените по-горе социални бариери, като между учител и ученик или учител и директор. Интересно за участниците е да им се даде не само правото да се обръщат към по-висшестоящия на малко име, но дори и това да се постави като изискване. То веднага изравнява сатуса, макар и в игрова форма и след първото учудване и напрежение и от двете страни, постепенно предизвиква усещане за по-голяма лекота и освободеност на отношенията. рАзбира се, изискването не бива де са поставя много страга, макар че е добре от време на време да се напомня внимателно за него, тъй като повечето от участниците не са в състояние да го спазват. Най-лисно се осъществява това, когато самиут участник в обучението, който е с по-висок социален статус успее да преодолее бързо първоночалното недоумение е лекият стрес от това да бъде наричан на малко име и да се облъщат към него на “ти” и в една чисто игрова и забавно форма започне да поощрява подобни обръщения. В този план трабва да се знае, че сред турците уважението към по-висшестоящия и почтителното обръщение към него е много съществена етнокултурна особеност и към тях да се подхожда много внимателно с това изискване, без резки забележки или силна настойчивост. Разбира се изискването се поставя и по отношение на водещия и понякога най-лесно спрямо него се преодолява смущението, тъй като той е непознатат фигура, ноебраманена от предишни и бъдещи официални отношение. Добре е, ако той весело поощрява “смелчаците” или ако шеговито, а понякога и по-настойчиво, когато прецени, че ситуацията го позволява, изисква към себе си това фамилиарно обръщение.
Трето, в условието на играта се включва изескването всеки да разкаже неща за семейната история около своето назоваване. Тези кратки лични случки, свързани с най-съкровеното – раждането и назоваването, родители, баби и дядовци (и други близки роднини, участвали в назоваването), създават една атмосфера на връщане в детските спомени и по-тясно близост, отколкото обикновено се осъществява в обичайните формални групи. Общуването още с първата игра придобива известен оттенък на неформално. Човек споделя в групата неща, които макар и да не представляват някаква тайна, обикновено се знаят само от най-близките.
В края на играта, когато всеки трябва да каже дали харесва името си и дали би го заменил с някое друго, се изразява отношение и към самия себе си, понякога се прави кратка самооценка, а и човек може да се замисли върху нещо, което до този момент не му е идвало на ум. В този етап на играта е нужна и една голяма тактичност спрямо хората, на които насилствено са им сменяни имената и понякога в такива групи е по-добре въпросът изобщо да не са задава, за да не бъдат предизвикани неприятни спомени и в двете страни.
“Име”. Игарата изисква всеки от участниците да си направи “табелка” във вид на триягълна пирамидка и на нея да напише името си с цвят, който отговаря на насторението му в момента, след което табелката се поставя пред кракат на всеки така, че да може да се вижда добре от остонолите. Написва се малкото име, с големи букви, за да се чете от всички.
След това се избира посоката, в която ще се играе и първият от участниците разказва за името си: означава ли нещо, на кого е наречен, има ли някаква интересна история около назоваването му, харесва ли името си, би ли го сменил, ако има тази възможност и с кое. Всички имат право да задават въпроси, при положение, че нещо ги заинтересува. Обикновено в първата игра най-много въпроси задава водещият, но това не е така непременно във всички групи. След това се приминава към следващия и играта продължава, като последен е водещият.
“Цвят”. Играта следва непосредствено след първата: всеки от участниците трябва да отговори какво настроение изразява цвета, с който е написал името си. Игрите могат и да се комбинира (това дори е препоръчително) и веднага след разказа за името да се зададе въпрос за цвета и настроението.
След края на първите две игри водещият задава въпрсА: “Как се чувствате в момента?”, на който трябва да се отговори по кръга, кратко, по възможност с една дума. Понякога са чести отговори като “напрегнат”, “неспокоен”, “притеснена” и др. подобни, наред с “добре”, “спокойна” ,”прекрасно”, “заинтригувана”. Отговорите, изразяващи напрежение обикновено показват, че преодобяването на бариерите смущава хората и най-често се дават от участниците в пдчинен социален статус. Тези отговори трябва да се имат предвид, но не бива да се интерпретират в смисъл, че играта не е протекла добре – па-точно обратното – показват едно напрежение поради разчупването на обичайните шаблони в поведението и отношенията. Ако има някой по-необичаен отговор, например “разтревожена”, “тъжна”, “досадно”, добре е внимателно да се попита има ли някаква конкретна причина за това настроение, слързано ли е то с играта или с някакъв проблем изван нея. Това важи най-вече за случаите, когато и настроението е посочено като “мрачно”, “тягостно” и др. При наличие на действителен проблем, например в една от групите майка на малко дете споделя, че сутринта го е оставила вкъщи с висока температера и вси още не знае какво е казал лекарят, е добре ако е възможно, да се изрази съчувствие, човекът да бъде окуражен или да се предложи евентуална помощ (ако има някаква възможнаст за такава).
Изобщо, въпросът “Как се чуствате в момента?” е много вожен и в никакъв случай не бива да се пропеска. Той дава възможност на водещия да изрази вничанието си към всике един член на групата и към неговото самочувствие, а също и на останалите, позволява на грес да се даде информация за собственото състояние, каквато не тварде често искат от хората – много по-често се търсят резултатите, дава възможност и на всички останали от групата да разберат настроението на човека и да се съобразяват с него, за да върви по-успешно съвместнете работа.
Следващата игра се явява едно естествено продължение на първите по посока на съморазкриване на себе си и придобиване на по-голям обем лична информация за другите. Това е играта “Какво е най-важно за теб?”.
“Какво е най-важно за теб?” Този въпрос се задава на участниците в групата, като се обръща внимание на това, че в процеса на играта ние ще се опитаме да разберем конкретния човек, какво е най-важно именно за него – и да приемем това за важно, независимо от нашето собствено мнение и отношение, независимо, че за нас това може и изобщо да не е важно. Групата се предупреждава, че в хода на играта не е разрешено скептично или осъдително отношение или оспорване на думите на изказващия се. Но са разрешени вапроси, които да ни помогнат по-добре да го разберем. Няма ограничение по отношение на броя на важните неща.
Играта обикновено предизвиква интерес сред участниците, особено сред учениците, които се чувстват поласкани от интереса към това, което е най-важно за тях самите, от възможността да изкажат личното си мнение за важните неща в живота, а понякога тя е повод за пръв път сериозно да се замислят за това и да го изрекат през други хора. Особено интересно беше в една от групите, в която ячастваха и ученици от шести клас, заедно със своите учители – да се наблюдявя сериознастта, с която те споделяха какво е най-важно за тях самите – и уважението, с което всички останали ги изслушваха. Действително, играта предизвиква едно “изравняване” в ролите, защото в нея всеки има право, равно на правото на другия. Често пъти се открива, че едни и същи неща са важни за много (или дори - за всички!) хора в групата и това придизвиква чувство за единство и групова сплотеност. Споменават се здравето, любовта, честността, работата, семейството, приятелите, благородството, искреността и т.н. Понякога се засягат глобални тем