Испания и Португалия

Пловдивски Университет
„Паисий Хилендарски“
Филологически факултет
Гр. Пловдив

Курсова работа

Дисциплина: Средновековна обща история II част
Тема: Испания и Португалия XI – XV век

Изготвил: Нина
Специалност: Български език и история
Обучение: Задочно
Фак. N: 1803
Преподавател: Доц. Д-р И. Петкова

Увод: В тази тема ще разгледам дълъг период, от многообразни събития, възникването и развитието на нови форми на икономически и обществен живот. Появили се градовете, започнали да се формират националните християнски държави, зараждала се култура и характер. Като източници за историята на научните знания през средновековието могат да послужат появилите се от XII век философски, медицински филологически трактати, взети от знанието на арабите и преведени, като Испания става посредник на знанията между изтока и запада.
Теза: Пиренейския полуостров се намира в южна Европа и е втори по големина, Испания се простира върху по-голямата част на Пиренейския полуостров. През XI век била заета от различни държави. В южните земи били разположени Арабският халифат, Леон, Кастилия, Навара, Графство Барцелo и други земи били разпръснати в южните предели. От християнските държави в Северна Испания – Астурия и Навара започнало отвоюването на завоюваните от арабите испански територии. От началото на X век Астурия разширила в процес на реконкиста границите си и се превърнала в кралство Леон. А през X век от него се отделила нова държава – Кастилия, която през 1037 станала кралство. Малко по-късно тези две кралства се обединили. На тях именно принадлежи главната роля на реконкистата. Освен Навара от испанската марка се отделила държавата Каталония, състояща се от няколко графства, главното от които било Барцелонското графство. Също се отделила и държавата Арагон. През XII век Каталония и Арагон се обединили в едно кралство – Арагонското. В края на XI век в западната част на Пиренейския полуостров възникнало Португалското графство, което през XII век станало кралство. Тези три кралства Кастилия, Арагон и Португалия извършили обратното главно завоюване на почти цялата територия на Испания от арабите. Феодалното разпадане на арабската държава в началото на XI век на редица враждуващи по между си феодални княжества допринася до победата на испанските държави над арабската държава. Разпадането на Кордовския халифат довело до отслабването на арабите в Испания. Нямало единство и в испанските държави образували се през X - XI век в северната част на полуострова. Въпреки че има кралска власт, едрите феодални фамилии водели борба помежду си и в тази борба прибягвали до помощта на мюсюлманските държави. Испанският север се оказал по-сплотен политически, и по-силен във военно отношение от арабско-мавританския Юг. В южната част на страната класовата борба на селяните и гражданите против феодалите съвпада с борбата на двете народности и двете религии. За победителите – араби и маври – победеното и покорено от тях вестготско и испано-галско население било източник и за държавни данъци, и за феодална рента. Победителите – земевладелци и търговци – били мюсюлмани. Победените – включително и приелите арабския език и някои арабски обичаи, но със запазена християнска религия (мосараби) и дори приели исляма (ренегадос) – си оставали в положение на подвластно и експлоатирано население, ако живеели в града, и в положение на крепостни, ако били селяни. Християнското население неведнъж въставало и масово заминавало на север, което отслабило арабските държави и засилвало реконкистата. На север въпреки непрекъснатата борба между християнските държави, въпреки враждата на феодалите помежду им, испанците действали сплотено против общия враг. Реконкистата била масово военно-колонизационно движение, в което участвали активно всички слоеве на населението. Селяните взимали най-дейно участие в реконкистата и били основната маса на войските на християнските държави и затова имали в ръцете си оръжие, в ново отвоюваните територии получавали земя и лична свобода. Освен испанците в реконкистата през различни периоди вземали участие и френски, и италиански рицари. Отвоюването на земите от маврите било в основни линии завършено през XIII век испанците постигнали първата си голяма победа през 1085 г., когато превзели Толедо – един от най-големите градове в арабска Испания. Успехите на реконкистата принудили мюсюлмански владетели да се обърнат за помощ към северноафриканските бербери, които образували през втората половина на XI век в северната част на Африка силна държава на алморавидите. През 1086 г., берберите нанесли поражение на кастилските войски и временно спрели реконкиста. В средата на XII век алморавидите от Африка били сменени от нови завоеватели – алмохадите ( берберски племена в Мароко), които като предшествениците си опустошили страната. Сред алмохадите нямало единство и това спомогнало през 1212 г., обединените сили на испанските кралства да нанесат на маврите при Лас Навас де Толоса поражение, след което те вече не могли да се съвземат. Реконкистата се състояла не само в отвоюване, но и в затвърдяване на отвоюваните територии за победителите, в заселване на опустошените от войните области в охрана на границите от постоянните нападения на арабите. Под Реконкиста се разбира многовековната борба на християнска Испания срещу исляма, която започва след мюсюлманското нашествие и свършва 1492 г., когато кралете Католици влизат в Гранада.

Възникване на Християнските кралства Главна роля играели селяните и активно участвало населението на укрепените градове – занаятчии стремящи се към развитите градски центрове на южна Испания и дребните рицари. Главни изгоди от реконкистата получили едрите земевладелци – те създали в отвоюваните територии огромни владения. Големи поземлени придобивки получили възникналите нови духовно – рицарски ордени - Сант-яго, Алкантара и Калатрава. Земи получила и католическата църква. Нашествията на африканците и напредването на Реконкистата водят до три последици: изчезването на мосарабските общности, установяването на евреите на християнска територия и появата на едно ново малцинство наречено мудехари или мюсюлмани, зависими от християнски владетел. - Мосараби – Алморавидите разбират значението на мосарабите за развитието на икономиката, те са опитни зидари, лесовъди и умели в напояването. Затова се постарават да ги задържат в страната, в арабските извори от началото на XII век свидетелстват за съществуването на общности, организирани в Севиля, Гранада, Малага и др., с техните епископи, свещеници и монаси. - Евреи – С африканските нашествия броят на евреите и тяхното положение също се променят особено след пристигането на Алмохадите през 1147 г. Известно е, че някои биват принудени да приемат исляма. В средата на XIII в., след разгрома на Алмохадите не е установено масово връщане към юдаизма в областите, някога подчинени на евреите. Повечето от тях предпочитат да емигрират в християнските територии, където владетелите ги приемат без условности. Те се управляват сами в автономни общини, със свои магистрати, свои равини, свои синегоги и свои търговци. - Мудехари – От момента, в който явлението мосараби изчезва заедно с породилите го обстоятелства мюсюлманите в християнските кралства стават все повече. До тогава отвоюваните територии са или слабо населени, или изоставени от окупиралите ги мюсюлмани. Думата Реконкиста внушава две идеи: – идеята за територия, която да бъде освободена от чуждо владичество. Преобладаващ от 711 г., до 1492 г., Маврите са възприемани на полуострова като чуждо тяло, като завоеватели, които жителите искали да прогонят, макар и често да си сътрудничат с тях. – идеята за борба в името на вярата.

Трите кралства Реконкиста остава дело на разединените християни. Съпротивляващи се общности, без връзка по между си се създават в Астурия, в Баските земи и в Пиренеите. Някои се оказват по-динамични и се разрастват, други биват погълнати от тях, а трети тепърва възникват. Но всички чувстват че принадлежат към едно семейство и на един културен ареал, но с времето самобитността на всяка от тях се утвърждава и в средата на XIII век полуостровът се оказва разделен на пет държави: една мюсюлманска Гранада, други две от двете страни на Пиренеите - Навара и кралство Арагон, последните две са напълно полуостровни - Португалия и кралство Кастилия – Арагонско кралство – в началото на XII век, е само едно малко кралство около Хака, за няколко години се разраства до Уеска, а след това и до Сарагоса. Значимото събитие е династичното обединение на кралство Арагон и графство Барселона, те образуват конфедерация, която приема окончателния си облик през 1344г., при царуването на Педро IV Церемониалния . Това именно се нарича кралство Арагон тоест политически свързано цяло, в което всяка от съставните му части запазва институциите и автономията си. Единствената връзка между тях е личността на владетеля. Минава време преди да се прокара ясна граница между баските провинции, Навара, Арагон, Каталония и това което по-късно става Франция. През втората половина на XII век каталонците навлизат от север на Пиренеите, възнамерявайки да образуват една пиренейска и средиземноморска държава, която да се простира от Гарона до Ебро и Прованс. Самият Арагон била една от най-изостаналите в икономическо отношение чисто аграрни области на Испания, а Каталония се отличавала с изключително развитие на градовете, на занаятите и търговията и била една от най-развитите и части. Градовете в Каталония и Барселона били не само търговски центрове, а в тях се развивали и процъфтявали занаятите : добиване и обработване на метали , кожарско производство, корабостроене и други. В резултат на присъединяване на Балеарските острови през XIII век на Сицилия ( през 1302 г.), на Сардиния ( през 1324 г.) и на Неаполитанското кралство ( през 1442 г.) Арагонското кралство се превърнало в могъща морска държава. Макар че за нарастването на могъществото на Арагонското кралство определяща роля изиграли търговските и морските интереси на Каталония, всички тези завоевания най-много обогатили арагонските феодали , които завзели в Сицилия и Южна Италия обширни територии и като господстваща класа експлоатирали селяните в тези земи така жестоко, както и в самия Арагон. – Кастилия – през XIII век в централната част на полуострова се уточняват очертанията на кралство Кастилия. Тъй като владетелите гледат на държавите като на наследствени имущества, с които могат да разполагат, кралство Леон и графство Кастилия, станало по късно кралство, биват ту разделяни, ту обединявани в една и съща власт, в зависимост от решенията на владетелите им. Окончателно обединение на Кастилия и на Леон става през 1230 г., при едно унаследяване. Фернандо III, крал на Кастилия от 1217 г., получава наследство от баща си Алфонсо IX, крал на Леон. От този момент двете кралства стават едно. Един век по-късно трите баски провинции, свързани до този момент с Навара, влизат в сферата на влияние на Кастилия. След териториалните завоевания през XII и XIII век Кастилия става най-динамичната от всички държави на Иберийския полуостров. Владетелите и жадуват да възстановят в своя полза вестготската монархия и да поемат управлението на една обединена Испания. Както в други държави на Пиренейския полуостров, огромна роля играело създаденото в процеса на завоеванието могъщо и независимо едро земевладение на църквата, на духовно-рицарските ордени и светските феодали. Значително се развило дребното рицарско земевладение. Кастилия е страна на замъците, тук имало много градове със своеобразен характер, те представлявали крепости предназначени за отбрана и били опорни пунктове за по-нататъшното придвижване на юг в хода на реконкистата. Първоначално градовете (поне до XII век) по своя икономически характер по-скоро били големи села, жителите им се занимавали със селско стопанство. Постепенно те се превръщали в развити центрове на занаяти и търговия, в тях възникнали цехови организации. Готическите катедрали, които започват да се строят по това време, свидетелстват за стремеж към разкрасяване н