ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

И. М. Т Р О Н С К И
ИСТОРИЯ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ПРОФ. Г Е О Р Г И М И Х А Й Л О В
НАУКА И ИЗКУСТВО СОФИЯ – 1965

4
“История на античната литература”, написана от един от най-добрите съветски
специалисти в областта на класическата филология, е предназначена за нуждите на
университетското образование. Нейните големи достойнства обаче – богатата
материя, дълбокият и тънък анализ на литературните факти, увлекателното
изложение и чудесният стил – я правят интересна и за по-широк кръг читатели. В
книгата са разгледани в достатъчен обем както гръцката, така и римската
литература през отделните им периоди от началото до настъпването на
средновековието.
ПРОФ. И. М. ТРОНСКИЙ
Издание 2-е
Учебно-педагогическое издательство Министерства просвещения РСФСР
Ленинградское отделение Ленинград, 1951

5
УВОД
Предмет на курса по антична литература е литературата на гръко-римското
робовладелско общество. С това се определят хронологичните и териториалните
рамки, които отделят античната литература от художественото творчество на
докласовото общество, от една страна, от литературата на средните векове, от
друга, както и от останалите литератури на древния свят, каквито са литературите
на древния Изток. Специалното изтъкване на гръко-римската античност като
специфично единство, различно от другите древни общества, не е произволно;
пълното си научно обоснование то получи в учението на Маркс и Енгелс за
“античното общество” като особено стъпало на развитие в историята на
човечеството.1 Що се отнася до термините “античност”, “античен”, произлизащи от
латинската дума antiquus – “древен”, то тяхното изключително прилагане към гръко-
римското общество и към неговата култура е условно и може да бъде признато за
справедливо само от ограничено “европейско” гледище. Наистина гръко-римската
цивилизация е най-старата цивилизация на Европа, но тя се е развила много по-
късно от цивилизацията на Изтока. Същото съотношение намираме и в областта на
литературата: литературата на Египет, Вавилония или Китай е много по-“древна” от
“античната”, гръко-римската литература. Ограничителното употребяване на
термините “античност”, “античен” е установено у народите на Европа поради това,
че гръко-римското общество е било единственото древно общество, с което те са
били свързани чрез пряка културна приемственост; ние продължаваме да си служим
с тия установени вече термини, като кратки обозначения на социалното и
културното единство на гръко-римското робовладелско общество.
І. ПОНЯТИЕТО АНТИЧНО ОБЩЕСТВО
Маркс и Енгелс характеризират античното общество като робовладелско общество;
античният начин на производство почивал върху експлоатацията на робския труд,
първата по своето историческо възникване форма на експлоатация. С възникването
на робството”възникнало и първото голямо разделение на обществото на две класи
– господари и роби, експлоататори и експлоатирани”2. Робовладелското общество
не се предшества от никоя друга форма на класово общество; то се развива
непосредствено в процеса на разпадането на докласовото, родовото общество
-----------------------1 К. М а р к с, Наемный труд и капитал, Соч., т. V, 1929, с. 429. 2 Фр.
Э н г е л ь с, Происхождение семьи, частной собственности и государства. Соч., т.
VІ, І, 1937, с. 137.

6 Робството “станало господстваща форма на производството у всички народи,
надраснали стария общинен бит, и послужило в заключение като главна причина за
тяхното разпадане”1. Както изтъква Енгелс, робството на първите стъпала на своето
развитие представлява прогресивна форма на разделението на труда, “…докато
човешкият труд бил толкова малко производителен, че давал само нищожен
излишък над безусловно необходимите за човека средства за съществуване; тогава
подемът на производителните сили, разширяването на търговията, развитието на
държавата и правото, възникването на изкуството и на науката – всичко това било
възможно само при усилено разделение на труда, в основата на което трябвало да
легне голямото разпределение на труда между масите, които били всецяло заети с
физическа работа, и малцината привилегировани, които управлявали трудовата
дейност, занимавали се с търговия, с държавните работи, както и с изкуство и наука.
Най-простата, естествено израснала форма на такова разделение на труда било
именно робството.”2 “Едва робството създало възможност за разделение на труда
между земеделието и промишлеността в по-голям мащаб и с това и за разцвета на
старогръцкия свят. Без робство не би имало гръцка държава, гръцко изкуство и
наука; без робство не би имало Рим. А без основите, положени от Гърция и Рим, не
би имало така също и съвременна Европа… В тоя смисъл имаме право да кажем, че
без античното робство не би съществувал и съвременният социализъм.”3 Обаче
прогресивната роля на робството се ограничава с първите стъпала на неговото
развитие, когато то, разлагайки първобитнообщинния строй, спомага за по-широкото
разделение на труда. След като овладява производството, робството става пречка
за по-нататъшното му развитие, създава технически застой и презрение към труда
между свободното население. “Най-цъфтящият период… на съществуването” на
античното общество е оня период, когато “първоначалната източна общинна
собственост вече се е разложила, а робството още не е успяло да завладее
производството в по-значителна степен”, когато икономическа основа на античното
общество било “както древното селско стопанство, тъй и независимото
занаятчийско производство”.4 Овладявайки производството, робството става пречка
за по-нататъшното развитие, създава технически застой и презрение към труда
сред свободното население. “Работникът според точния израз на древните се
отличава тук само като instrumentum vocale (говорещо оръдие) от животното –
instrumentum semivocale (оръдие, надарено с глас), и от неодушевеното оръдие на
труда – instrumentum mutum (нямо оръдие). Но самият работник дава на животното и
на оръдието на труда да почувстват, че той не е подобен на тях, че той е човек.
Отнасяйки се с тях зле и подлагайки ги con amore (с удоволствие) на развала, той
достига до съзнанието
-----------------------1 Фр. Э н г е л ь с, Анти-Дюринг, Соч., т. ХІV, 1931, с. 183. 2 П а к т а
м, с. 183-184. 3 П а к т а м, с. 183. 4 К. М а р к с, Капитал, т. 1, Соч., т. ХVІІ, 1937. 368,
прим. 24.

7 за своята отлика от тях. Ето защо икономическият принцип на такъв начин на
производство е да се прилагат само най-груби, най-недодялани оръдия на труда,
които тъкмо поради своята грубост и недодяланост се подлагат по-трудно на
развала.”1 “Там, където робството е господстваща форма на производство, там
трудът става робска дейност, т.е. нещо, което носи безчестие на свободните хора.
Благодарение на това се затваря изходът на подобен начин на производство,
докато в същото време, от друга страна, се търси неговото отстранение, тъй като
робството се явява пречка за развитието на производството. Всяко производство,
което почива на робството, и всяко общество, което се основава на него, загиват от
това противоречие.”2 Античното, гръцкото и римското общество са минали през
всички етапи на развитието на робовладелския начин на производство. Историята
на Гърция и на Рим ни показва и установяването на робовладелския строй, и
неговото развитие, и неговия упадък, и прехода от робовладелския строй към
феодалния. Едновременно с това античното общество има свои специфични
особености, които го отличават от другите робовладелски общества, например
източните. Основата на спецификата на античното развитие Маркс вижда в
особеностите на античната форма на собствеността.3 Историческа предпоставка на
античната частна поземлена собственост е концентрираната в града община,
свързана чрез племенно родство или съставляваща обединение на племена. За
нейна база служи градът “като вече създадено място за заселване (център) на
земеделците (поземлените собственици). Нивата тук е територия на града”
(“Формы”, с. 11). “Историята на класическата древност е история на градовете, но
история на градове, които се базират на поземлената собственост и земеделието”
(с. 15). Върху своята територия общината допуска частната собственост само за
своите членове, но се стреми да я предостави на всички свои членове. Така
например в Рим “частният поземлен собственик е такъв само като римлянин, но като
римлянин той без друго е частен поземлен собственик” (с. 13). “Общината (като
държава), от една страна, са взаимоотношения между тия свободни и равни частни
собственици, тяхното обединение против външния свят; едновременно с това тя е
тяхна гаранция” (с. 12). Частната поземлена собственост следователно е дадена
посредством държавната (с. 16). В “Немска идеология” Маркс и Енгелс
характеризират “античната община и държавна собственост” като “съвместна частна
собственост на активните граждани на държавата, принудени пред лицето на
робите да запазват тая естествено възникнала форма на сдружение” (“Немецкая
идеология”, с. 12). В това отношение между индивида и общината
-----------------------1 К. М а р к с, Капитал, т. І, Соч., т. ХVІІ, 1937, с. 217, заб. 17. 2 Фр. Э
н г е л ь с, Диалектика природы, Соч., т. ХІV, 1931, с. 450. 3 К. М а р к с, Немецкая
идеология, Соч., т. ІV, 1933, с. 12-13. Ръкописът на “ Grundriss d. Kritik d. politischen
Ökonomie”, обнародван в 1939 г.; преводът на главата от тоя ръкопис – “Формы,
предшествующие капиталистическому производству”, е напечатан в сп.
“Пролетарская революция”, 1939, № 3, и частично е препечатан в сп. “Вестник
древней истории”, 1940, № 1 (по-нататък се цитира по “Вестник древней истории”).

8 е основата на античното общество, но по-нататък развитието на робството и
концентрацията на земевладението разрушават тая основа. “… целият почиващ
върху тая основа строеж на обществото, а заедно с него и властта на народа идват
в упадък успоредно с развитието предимно на недвижимата частна собственост”
(пак там, с. 12-13). Особеностите на “античната форма на собствеността” са
извънредно важни за изясняване структурата на античното общество, неговата
идеология и законите на развитието му. Държавен израз на античната собственост
става тъй нареченият полис, “държава-град”, община на свободни граждани, която,
израствайки от родовото общество, поначало запазва “естествения” характер на
племенно обединение, почиващо върху предполагаемото кръвно родство. В
развитото антично общество роби били само чужденци и колективът на
“гражданите” е едновременно с това и племе, “народ”. Поради това своеобразие на
държавната форма античният полис възпроизвежда и организационно, и
идеологически много черти на предшестващия го родов строй. Запазвайки