Лекци по дидактика

ДИДАКТИКА ВТОРА РАЗРАБОТКА

Дидактиката е наука, която се характеризира не само като теория. Тя е специфична форма на човешката дейност и творчески процес, свързан със създаване на нови знания, обновяването на нови идеи и изводи.
Функционалната същност на обучението е предаването на опита за живот от едно поколение към друго. Обучението, като педагогическо явление възниква с появата на обществото и е израз на неговите потребности. Първоначално то се е осъществявало, като непосредствена практическа дейност. Подрастващите постепенно са навлизали в света на възрастните, като са подражавали на тяхната дейност и са развивали своите знания и умения по стихийно-емпиричен път. С усложняването на социалния опит, с развитието на производителните сили и производствените отноше
ния е необходимо да се осигури специализирана подготовка на младото поколение. Възниква потребността от професионално подготвени хора, които да реализират педагогически функции. Очертават се три периода в развитието на дидактиката.
Първият е до научен период ( до Коменски ) и се характеризира с емпирично равнище на дидактическо познание. Това е периода, който обхваща възникването на дидактическата научна дейност под формата на стихийно-практическо изучаване на обучението.
Вторият е периода на първоначално научно развитие. От възникването на учението на Коменски до появата на кибернетиката и прерастването на научно-техническия прогрес в научно-техническа революция.
Третия период е съвременния – в условията на научно-техническата революция.
Обект на дидактиката е обучението, като реално явление от педагогическата действителност. Обучението се изследва, изучава, обосновава от дидактиката и същевременно с нейна помощ се конструира, трансформира, изменя. От гледна точка на функционалната същност на обучението главното и определящо в него отношение е „преподаване-учене“, т.е единството в дейността на учителя и ученика. Съществуват и други отношения, като – ученик – учебен материал, ученик – ученици, учител – учител, ученик – родител и др. Всички възникващи в обучението отношения имат подчинено значение спрямо главното отношение преподаване – учене. Дидактиката се занимава с обучението като обект за изучаване и обект за конструиране.
Разграничават се две основни функции на дидактиката:
Теоретическа функция ( описателно-обяснителна ) – тя отразява педагогическата действителност, разкрива закономерностите, същността на обучението.
Практическа функция ( конструктивно – техническа, инструментална, нормативна ) – дидактиката влияе върху практиката на обучение, спомага за нейното усъвършенстване.
Двете основни функции са неразривно свързани. Ето защо дидактиката не може да се разглежда само като теоретична или само приложна дейност.
Основните задачи, които дидактиката решава, могат да бъдат систематизирани в три направления:
Теоретико – интерпретаторски задачи
Съдържателно нормативни задачи
Приложно – реализиращите задачи
Учене – придобиване на знания, умения, навици. Информационно – преработвателен процес, чрез който се усвоява индивидуален опит от личността. Това е вид дейност в която личността е субект и изменя своите психични процеси. Ученето се разглежда, като процес или дейност. То не е еднократен акт, а система, съвкупност от свързани по между им и подчинени на общи цели действия. Ученето се характеризира със своята планомерност, с проявите на вътрешна и външна, говорна, интелектуална, емоционална, сензорно-моторна активност на учениците и с това, че винаги е насочено към конкретен резултат.
Предмет на ученето е обкръжаващата ни природна, социална, техническа и културна действителност.
В резултат на ученето се овладяват:
Знания, информация, факти и понятийни системи
Умения и навици – психомоторни, интелектуални, т.е модели на мислене и форми на поведение
Изгражда се мотивация за дейност, формират се познавателни интереси
Натрупва се опит за дейност
Формира се емоционално-ценностно отношение към това което се изучава
Видовете учене са:
Механично учене ( чрез повторения и запаметяване )
Учене чрез разбиране ( вникване в смисъла на това, което се изучава, чрез когнитивна преработка )
Първично и вторично учене
Непреднамерено ( случайно, съпътстващо ) и преднамерено ( волево, насочено )
Индивидуално и групово
Фракционно и масирано
Двигателно ( моторно ), когнитивно ( при мисловно – логическа преработка на информация ), словесно, учене чрез решаване на проблеми ( чрез прозрение, откриване ), знаково учене.
Преподаването е педагогическа дейност, свързана с организацията на ученето и ръководството на самостоятелната работа на учениците.
В прагматистката педагогика преподаването е подчинено на ученето. Задачата на учителя е да организира образователна среда, да подкрепя и подпомага ученика, да е консултант, да отчита винаги познавателните потребности на ученика.
При бихевиористката парадигма за обучението преподаването е педагогическо стимулиране, което модифицира поведението на личността в желаната посока.
При традиционната парадигма за обучението преподаването играе огромна, определяща роля. Може да се каже, че обучението е центрирано към преподаването.
Съвременното тълкуване на преподаването е как учителят да научи ученика да учи, как самостоятелно да се образова, как да използва познавателния инструментариум.
Преподаването съществено съкращава времето за учене.
Основни функции на преподаването са:
Проектиране
Целеопределяне и целеполагане
Стимулиране и мотивиране на ученето
Информираща
Формираща ( развиваща )
Възпитателна
Креативна
Координация и управление на дейността
Диагностична
Прогностична
Контролно – регистрираща
Профилактика и терапия по отношения на неуспехи
Организираща
Изследователска
Конструктивна
Всички те чувствително се влияят от личностните особености на учителите и техния стил на работа.
Обучението - е обществен процес, като съвместно – разделна дейност на учителя и учениците. Обучението отразява развитието на миналото познание на обществото , да отговаря на съвременните обществени потребности, но маркира потребностите и на зараждащите се обществени перспективи. Обучението е комплексна дидактическа система, която съдържа следните няколко типа компоненти:
Системопораждащи ( ученика и неговата дейност )
Системообразуващи ( цели, задачи, принципи на обучение )
съдържателни ( учебен материал )
технологични ( процесуално – реализиращи, методи, похвати, техники, организационни форми и средства за обучение, процес на обучение
резултативни ( знания, алгоритми, методи за познание и др. )
Обучението помага на хората да преодолеят своето незнание, своето невежество, чрез дълбоко прозрение в същността на нещата и е насочено към откриване на истината и мъдростта. Обучението позволява на подрастващите да се стабилизират в социален план, да развиват своите социални умения.
Същност на процеса на обучение

Процесът е съвкупност от последователни действия, поредица от явления, етапи от развитието на нещо. Едно от средствата за организиране на възпитателно-образователните цели на обществото е организирания процес на обучение. Детето може да влиза в съприкосновение с науката, изкуството непринудено и спонтанно. Обучението е съвместно разделена дейност на учителя и ученика, имаща съответните възпитателни, образователни и развиващи ефекти.
Учебните действия на учениците могат да са: ориентировъчни, изпълнителски и контролни с репродуктивен, активно-самостоятелен, творчески или евристичен характер.
Процесът на обучение се отличава със следните черти ( закономерности ):
има бинарен ( двустранен ) характер, като преподаването и ученето са в неразривна връзка
то е целенасочен процес и е съвкупност от учебно-познавателни и практически действия
процесът на обучение е продължителен, системно организиран и с интегративен характер
ориентиран е към усъвършенстване на материалните и духовни ценности на човека, към осъществяване на целите които са предвидени в учебните програми, и протича със съответната ефективност, подложен е на многофакторно влияние
Комплексността на дидактическата система на обучение зависи от множество отношения:
Във всяко обучение се преплитат два диалектически свързани, но качествено различни процеси – процесът на обучение и процесът на възпитание. За обучението говорим като образователно-възпитателен процес.
В обучението взаимно си влияят и отношенията между цел-съдържание-методи-организационни форми. До дисхармония в тези отношения може да се стигне в много случаи от училищната практика. Промяната във всеки един от изброените компоненти рефлектира благоприятно или неблагоприятно върху всички останали.
Обучението не може да съществува, като дейност без взаимна интеракция учител-ученик-ученици. Комуникативните връзки, общуването учител-ученик-ученици са изключително важни в цялостния процес на обучение.

Гносеологически и психологически основи на процеса на обучение
Една от съществените характеристики на процеса на обучение е познавателната. Човешкото познание е основен проблем на гносеологията. Основни елементи на познанието са: субект ( индивидуален и групов ), обект ( явленията и процесите в реалните условия на тяхното битие, като система от модели ) и познавателен образ ( който възниква в резултат от взаимодействието на субекта и обекта ).
Усвояването на знания от ученика става на две равнища: емпирично ( интуитивно-практическо ) и теоретично. В емпиричното равнище е отразен всекидневния опит на човека. Тези две равнища се преплитат в учебния процес и закономерност е по-нисшото първото да преминава към второто-теоретичното.
Уменията са свързани с актуализиране, използване на знания, които се реализират чрез съвкупност от определени операции.
Знанията – теоретични и процедурни – представляват абсолютна ценност за процеса на обучение. В конкретната учебна среда те са представи, понятия, съждения, дефиниции, правила или методи на алгоритми, закони, заключения, концепции, подходи.
Навиците от своя страна са автоматизирани умения с подсъзнателна регулация.
В процеса на обучение, трябва да бъде изградена ефективна система за усъвършенстване на детския интелект. Развитието на мисленето в онтогенетичното развитие на личността минава през следните стадии: сензорно-моторен интелект; символно и понятийно мислене; интуитивно ( нагледно ) мислене; стадии на конкретните операции и стадии на формалните операции, който характеризира рефлексния интелект. Изучавайки еволюцията на човешкия интелект Пиаже застава на позициите на генетичния конструктивизъм. Интелектът според него изисква балансираност между процесите на асимилация и акомодация при взаимодействието на индивида със заобикалящата го среда. Според Виготски двете зони в развитието на личността – на актуалното и най-близкото. Те се определят от самостоятелната познавателност на ученика и степента на нейното развитие, от това дали той може да решава сам съответните задачи или само в сътрудничество с учителя, съучениците си или други лица. Според Виготски обучението, трябва да е ориентирано към зоната на най-близкото развитие, да предполага и решаването на задачи с повишена трудност, за да ускорява съзряването на детския интелект. От изключителна важност в дидактическата дейност е учениците да усвояват собствено правилно мислене. Способността самостоятелно да решават задачи се усвоява в процеса на обучение. Ученикът системно трябва да се поставя в проблемни ситуации, които стимулират неговото продуктивно мислене. Благодарение на упражненията с нарастваща сложност се развива културата на мисленето у децата. Познавателната дейност ( самостоятелното мислене ) у учениците зависи от тяхната мотивация, а също и от въображението им, способността им да наблюдават процесите и явленията, от развитието на тяхната памет и чувства. Целта на образователните усилия днес е самостоятелна, независима личност, която умее да подхожда към задачите самостоятелно и да се ръководи от собствените си съждения в сложни и нестандартни ситуации. Процесът на обучение има своята структура, която се моделира от последователността и взаимовръзката на неговите компоненти и има за