Теория на възпитанието

Развитие на педагогиката. Диференциация и интеграция на педагогическата наука. Основни понятия в педагогиката
Основни аспекти на изложението

Генезис и еволюция на педагогиката
Науката е система от научни знания, отразяващи движението, изменението и развитието на природата, обществото и човека в тяхното единство и противоречие. Всяка наука трябва да съдържа следните компоненти:
обект и предмет;
основни категории, понятия и отношения между тях;
емпиричен базис от данни и факта за явлението или процеса, който изследва;
методология и методи;
обяснителни схеми и модели;
принципи;
закономерности, които са утвърдени;
неразрешени хипотези и проблеми;
прогнози за бъдещето.
Обикновено за обект се приема това, което противостои на субекта, част от обективната действителност, това, към което е насочена изследователската дейност. Предмет на науката са страни, свойства, отношения в обекта, но изследвани с определена цел, в дадени условия и обстоятелства. Един и същи обект може да е предмет на различни изследвания.
Обект на педагогиката – възпитанието, обучението, образованието. Обектът е твърде общ и е обект и на други науки (педагогическа психология и др.). Спецификата му се откроява, когато бъде дефиниран предмета.
Предмет на педагогиката – общите свойства, връзки, отношения, динамика, структури, закономерности, форми и технологии на процесите на възпитание, обучение, образование като фактори и средства за развитие на човека през определени възрастови периоди.
От гледна точка на своя предмет педагогиката има следния статут в системите на науките:
тя е на границата на хуманитарните и социални науки;
Като цяло педагогиката се състой от два дяла: теория на възпитанието и теория на обучението.

Генезис и еволюция на педагогиката
понятието „педагогика" се среща в европейската научна традиция.;
практически елементи на обучението и възпитанието възникват още в примитивните общества;
първите теоретически обобщения се свързват с имената на Питагор и софистите – представят се някои идеали на образованост и начините за нейното постигане (VI и V в.), Сократ, Платон, Аристотел;
появяват се първите названия на хората и институциите, които се занимават с обучение и възпитание. В Древна Атина това са:
дидаскал — в най-старото си значение е ръководител на древногръцкия театрален хор за провеждане на дитирамбични или драматургични представления. През IV в. пр. н. е. вече става типично название за началния учител (граматик и литератор). Обикновено освободен роб, освободен войник или беден гражданин;
педагог - неграмотен, неспособен и немощен стар роб, който не може да извършва други дейности в дома и е натоварен със следните задължения: завежда и отвежда детето на господаря си на училище; носи принадлежности и музикален инструмент; предпазва от неприлични улични запознанства;
учители (схолархи) - носят името по дисциплината, която преподават след елементарния курс на обучение: ритори, философи, литератори, граматици, астрономи, математици, музиканти, педотриби (по физическа подготовка);
схола - първоначалното значение е място за игра, след това добива статус на училище;
пайдейа - старогръцко понятие за обозначаване на възпитанието и образованието на децата или общоважещо образование за хармоничното развитие на духа и тялото;
Древен Рим – педагог – действащ или освободен роб (либертин), който придобива качества на учител или възпитател – Климент Александрийски “Педагог” – показва мисията на учителя и възпитателя;
Средновековие – педагогическите идеи и възгледи се свързват с религиозните – обучението се извършва в църковни, катедрални, манастирски училища; характерно за периода е и възпитанието на рицари; след XI век се появяват и развиват и светски училища, свързани с нуждите и потребностите на градското население; появяват се и се развиват университетите;;
През периода на Възраждането – водещият девиз е “здрав дух в здраво тяло”, прокламира се освобождаване на детето от сковаващата рамка на средновековната дисциплина, нуждата от активност и самодейност, свободният човек и др.;
1657 г. “Велика дидактика” на Ян Амос Коменски;
Жан-Жак Русо “Емил или за възпитанието” (1762);
През 19 век се откроява дейността и произведенията на Песталоци, а Германия става обетованата земя на педагогическата наука;
Хербарт (1776-1841), Фрьобел (1782-1852), Дистервег (1790-1866);
Краят на 19 и началото на 20 век – реформаторката педагогика.

Взаимодействие на педагогиката с другите науки
Най-близко е взаимодействието с онези науки, чиито обект е човекът.
Система на взаимодействието на педагогиката с другите науки:

Типове връзки:
двустранни - психология, социология, социална психология и др.
едностранни – етика, естетика, кибернетика, математика и др.
опосредствано – биология и др.

Диференциация и интеграция на педагогическата наука
Деветнадесети век е времето на диференциация на педагогическата наука. Диференциацията може да се направи по няколко признака: степен на общност, възрастов, образователен, професионален, отклонение от нормалното развитие и др.

и др.

и др.

и др.

Интеграция на педагогическата наука е характерна за 20 век. Интеграционните процеси се развиват много бързо в резултат на което се раждат много гранични и по-общи синтезни науки. Интегративните процеси се извършват не само между науките, но и вътре, между различните по-частни науки в дадена наука. Не всяко взаимодействие между науките е интеграция, но е движение едни към други. Основните форми на интегративно взаимодействие, характерни за педагогическата наука са следните:
използване на резултати от изследвания – изводи, идеи, обобщения;
взаимстване на методите на изследване;
взаимно обогатяване на понятийния апарат;
използване на научното съдържание от други науки;
взаимодействие между обектите – няколко науки изучават един обект от различни аспекти.
В резултат на интеграцията на педагогическата наука с други науки се създават нови като педагогическа психология, педагогическа социология, етнопедагогика и др. (схемата не включва отделните методики).

Основни понятия в педагогиката

Един от основните въпроси на всяка наука е свързан с определяне на същността и характеристиката на основните й понятия, които дават възможност за създаване на езика на дадената наука. Те представляват нейния тезаурус (в превод съкровище).
Категории – по-общи, устойчиви и абстрактни от понятията, обобщават група от понятия. Всяка категория в понятие, но не и обратното.
Понятие – отразява най-важните характеристики на един факт, израз е на някаква степен на обобщеност.

Социализация – свежда се до усвояването, придобиването на опит и знания, включване в минимума обществени отношения, адаптация към системата от ценности, норми, отношения, процес на очовечаване на човека.
Енкултурация – “включване в дадена среда в културен контекст”, процес на съзнателна или несъзнателна обусловеност, чрез който индивидът възприема културните традиции, образци на поведение на своята група и действа според тях.
Развитие – глобален процес на растеж и съзряване под въздействието на различни фактори. То е резултат както от преднамерено, така и от непреднамерено влияние следователно може да се извършва и без възпитанието. Развитието е “изменението и резултатът от взаимодействието на биологичния човешки индивид и обкръжаващата го и социална, и природна среда.
Формиране – утвърдило се е като психологическо понятие и се приема, че е свързано с психическото развитие на личността, поради което може да се извършва и без възпитанието. Но не се отрича, че протича и при възпитателни условия, поради което е по – широко от възпитанието понятие.
Обучение – съзнателно предаване и усвояване на З, У, Н. Обучението е единство от учене и преподаване. Обучението има и възпитателен характер. За обучение говорим когато имаме организирано, системно, планомерно ръководене на процеса на учене на децата. Ръководството на ученето р прието да се нарича преподаване.
Учене – адаптация, приспособяване с усвояване на нови знания, умения и навици.
Образование – произхожда от думата образ – формиране на образа. То е сборно понятие на всичко, свързано с подготовката на личността за нейната социална и професионална реализация, то отразява процеса, резултата, степента на овладяване на една система от З, У, Н, културни ценности, които могат да се получат или чрез специално организирана учебна система или чрез самостоятелна подготовка. Тази категория придобива сегашния си статус още през 1649 г., когато Френската академия я формулира в смисъл на грижа, полагана за обучението на децата, било то по отношение на физическите упражнения, било то по отношение на духовните. Подобна е и английската традиция. С това се преодолява битовизма на тази категория, която в латинския и вариант още от времето на Цицерон се свързва с отглеждането на растения и животни.
Възпитание – формиране на духовния облик на човека, неговите морални качества. Най-разпространено е схващането, че да възпитаваш значи на преобразиш някого, да ръководиш детето от едно състояние към друго. Възпитанието е системна дейност, извършвана от възрастните, насочена специално към децата и юношите с цел да ги подготви за живота. То е целенасочена и специално организирана дейност за предаване на духовните ценности и опита на поколенията. Опитът включва материалната и духовна култура, до която е достигнало човечеството. Предаването му се осъществява чрез специално организирана дейност, която е квалифицирана и с течение на времето се е развивала като педагогическа теория и педагогическа практика. Смисълът на житейското понятие за възпитание се свързва единствено с отглеждането на децата.
Възпитанието е съвкупност от преднамерени и целенасочени действия и влияния върху човека, упражнявани от друг с цел да го формира и развива съобразно изискванията на обществото. Преобразуващото въздействие е насочено именно към поставянето на някои граници пред естествените прояви на човешката личност и ги вмества в желани и полезни граници. Резултатът от възпитанието се изразява с понятието възпитаност.

Възпитание и развитие

Развитие на идеята за възпитанието
Аристотел – смята, че обществото е добре и здраво организирано, когато всеки участва в него с това, на което е способен, всеки трябва да реализира своите заложби. Целта на възпитанието съвпада с тази на индивида – “щастливият човек е добродетелен, но не като дете на природата, а когато получи съответно възпитание, когато се е научил на изкуството да живее” (Теоретични основи на възпитанието, 1997, с. 55). ;
Квинтилиан – смята, че чрез възпитанието децата могат винаги да станат по-добри;
Средновековие – силно влияние на църквата, възпитанието се осъществява предимно от духовенството;
Ренесанс – водещи стават хуманистичните възгледи;
Коменски, Русо, Песталоци, Хербатр, Ушински и др.;
Краят на 19 и началото на 20 век – реформаторската педагогика и съсредоточаване на вниманието върху въпросите на възпитанието, развитие на различни течения – свободно възпитание, дидактическо художество и др.
Развитие и възпитание
Развитие – изменение на природата, човека, обществото, свързва се с положителните промени;
Закономерности, обуславящи развитието на човека:
човекът е подвластен на общите закони на развитие на природата;
те се пречупват през биологичната същност на вида Homo sapiens;
човекът се развива като човек, когато живее в социума;
в научната литература доминира становището, че “източникът на развитие не е вън от материята, а вътре в нея и не се привнася в готов вид” (Теоретични основи на възпитанието, 1997, с. 57);
развитието е неравномерен процес – има периоди на “забавяне”
шест основни характеристики на човека според руския генетик Н. П. Дубинин:
човекът притежава надбиологични образувания – съзнание, мислене, воля и др.;
биологичното у него е предпоставка за развитие на социалното, тъй като той се подчинява и на биологичните закони;
биологичните структури и процеси са материални предпоставки, за да се развият чисто човешките особености, които са принципно нова биологична организация – ръка, кора на главния мозък и др