Лекции по Диференциална психология

Диференциална психология

Проф. Павел Александров
Гл. Ас. Петър Нешев

Глобален поглед върху разнообразията и различията в битието

Съществува глобален общ фундаментален праг, в съществуващата реалност е налице познато и непознато многообразие на предмети, явления, процеси. Впечатляващ е и фактa, че живата природа има общи свойства, но носи и различия по между си. Различието и разнообразието са фундаментални свойства на битието. С какво да обясним наличието на вариации? Имат ли нещата първопричина? Приема се следното: Битието ни е дадено. В даденото телата, нещата си взаимодействат по между си, влияят си едно на друго и са носители на всеобщо свойство, наречено отражение, взаимодействие, при което настъпват промени във взаимодействащите тела и този принцип има различни измерения като качество, има физични промени, химични, биологични, социални. Всички тези форми на продукти на промените се подчиняват на определени закони. Две науки са силно ангажирани в изследвания и познания в метаморфозите на материята – физиката и психологията. Разрешаването на много въпроси в психологията е в силна зависимост от това, до колко познаваме природата на материята. При обяснението на проблемите и фактите на диференциалната психология, съвременната наука се ръководи от постиженията на физиката, биологията, физиологията, генетиката, социологията, антропологията.

Предмет, понятия и ориентация на диференциалната психология. Отношения между общата и диференциалната психология

Диференциалната психология е една от психологическите науки, коята има за свой предмет определена страна от психичното у хората и животните. Обикновено и популярно диференциалната психология се дефинира като наука за индивидуалните различия, това е истина, но то е непълно и не отразява съществена реалност, особено от психиката на човека. Реалност, която можем да означим като индивидуалност. За да сме точни трябва да признаем, че диференциалната психология изучава както психичните различия, така и уникалността на индивида и с това точно дефинира своя предмет. Предметът на диференциалната психология може да бъде описан успешно с две основни понятия – индивидуални различия и интраиндивидуалност. Диференциалната психология изучава в единство и двата признака. Индивидуалните различия съдържат сравнителен момент и в този смисъл някаква относителност. Измереното и установено различие между хората в границите на едно свойство, качество или състояние се нарича интер-различие, междуличностни различия, индивидуални различия. По правило индивидуалните различия са вътрешен предмет на психометрията. Психометричните методики са насочени към дефиниране на индивидуалните различия. Отличава ли нещо един човек от всички други живели някога, сега и в бъдеще? На равнище здрав разум можем да установим, че всеки човек е неповторимо, уникално, един път за винаги появило се същество, което не може да бъде повторено от никой друг в каквото и да е измерение на времето – минало, настояще и бъдеще. Между различните процеси, свойства, състояния и качества съществува вътрешна взаимовръзка, чрез която те взаимно се опосредстват и така превръщат човека в уникално, неповторимо същество, наречена интраиндивидуалност. Ние нямаме обща матрица, конкретен модел на връзките между психичните модалности, особеностите на психичните факти са свързани по индивидуален начин и в този смисъл уникалността на човека не може да се измерва, тя може да се описва. Но ние не можем да кажем, че индивидуалността на един човек е 120%, а на друг е 80%. Не може да се измерва интраиндивидуалността, в по-широк план не може да се измерва психичната същност. Тази теза може да се провери дори на равнище отделно свойство. Изучаването на интраиндивидуалността е обикновено предмет преди всичко на качествените методи. Общата психология изучава това, което е типично, валидно и съществено за всички индивиди и ни дава понятийна характеристика на психологичните модалности и форми. Диференциалната психология изучава наред с индивидуалните различия и груповите различия. Ако приемем, че имаме определена ориентация в предмета и специфични понятия в диференциалната психология, трябва да обърнем поглед към нейното възникване и развитие.

Възникване и развитие на диференциалната психология на интелигентността

Още в древен Китай подбора на хората за администрацията, армията, за науката се основавал на принципа на индивидуалния подход. Франсис Талтън (1822-1911) пише книгата “Наследственост на гения”. Той изследва 300 знатни английски рода и се акцентрира върху интелигентността, нейното измерване и популяризира разбирането, че интелигента има наследствена природа. Бифакторен модел на интелекта, структурира интелекта в два типа – общ (флуиден) с голямо значение и я извежда от положителната корелация между тестове с различен характер. В съвременната психология се мисли, че двете психологични модалности – темперамент и интелект са генетично повлияни. Другият тип интелигентност е специалната, придобитата под пресата на културата, обучението и опита. Не всички диференциални психолози споделят разбирането, че съществува общ интелект. Т.е. мултипликационните теории развиват възгледа, че нашият интелект се състои от много видове интелигентност и у един човек може да доминира една интелигентност по-силно, отколкото друг вид. Специфичен момент е появата на Алфред Бине (1857-1911). През 1904 г. заедно със Симон създават тест и първо уравнение за изчисляване на коефициента на интелигентност. Въвеждат две понятия – умствена и календарна възраст. Умствената възраст е въведена от Уилям Щерн, определя се от задача за дадена възраст, които детето може да реши. Стенфорд стандартизира по-късно този тест и е известен като стенфордска скала на Бине и Симон. Повечето представители на биологичното направление твърдят, че коефициентът на интелигентност не се променя през целия живот, че е константа. Днес това е опровергано, особена заслуга има Лев Симеонович Виготски. Проблемът за константността или устойчивостта на коефициента на интелигентност придобива реален отговор, когато анализираме интелигентността като съдържателна и функционална, като синтез от знания и понятия. Представителите на мултифакторните теории за интелигентността поддържат схващането, че нашият интелект е съставен от различни типове интелигентност. Хауърд Гарднър я структурира в седем типа:

Езикова (лингвистична, семантична)
Абстрактна – математическа интелигентност (знаково-логическа)
Пространствена
Двигателна
Музикална
Социална – интерперсонална (да разчитаме поведението) и интраперсонална

Геометричен модел на интелекта на Джон Гилфорд – кубичен или тристранен модел на интелекта. Тук интелигентността се описва на основата на психичните функции.
Гилфорд развива идеята, че нашият интелект (ум) се състои от три части – операции, съдържания и продукти. Под операции слага когнитивните процеси, които изграждат работещата структура на интелекта. Съдържанието е присъщо на всеки. Занието, което имаме, е кодирано по различен начин, кодът позволява да се направи една удобна типология на интелигентността, чрез която да разпознаваме умствената ориентация на хората, като ги отнасяме към определен тип интелект. Върху типологията на съдържанието е направена типология на интелекта. Когато един опит е представен по един и същи начин, не всички хора имат шанс, способност успешно да преработват този опит, защото имат различен тип интелигентност.
Образен (фигурален) тип интелект – инициира се от хора, които най-лесно придобиват знание и решават задачи, когато имат работа с предмети, с вещи, със снимки, като цяло за сетивно възприемани неща. Това е и територия, на която те могат да разкрият най-добре своята креативност. Тя е близка до практическата.
Абстрактен тип интелигентност – тя се представя от личности, които лесно усвояват знания, решават проблеми, преработват опита, когато знанията са представени чрез цифри, букви, формули, съчетания, абстрактни знаци и символи. Прототип на тази интелигентност е математическата.
Семантичен тип интелигентност – в определена степен е задължителна за всеки човек, защото тя е база. Инициира се от хора, които най-лесно усвояват знание, мисли и решават проблеми, когато имат работа с думи, изречения, свързан текст, езикови конструкти. Тази интелигентност функционира и като общокултурна понятийна интелигентност, като контекстна интелигентност и тя е ключова за овладяване на други видове интелигентност. Тя е съдържание на общуването и на подреждането на реалността. Развитието на тази интелигентност се изразява в равнището на словесно-когическите способности и креативността. Знаенето на понятието развива интелигентността.
Социална интелигентност (интрапсихична и интерпсихична) – способност да разбираме реакциите и поведението на хората. Тя предполага и обхваща широката гледна точка за света, човешките отношения, смисъла на живота, както и определена концепция за нас. Социално интелигентният човек си взаимодейства успешно с другите хора в рамките на правилата и нормите на културата. Той изразява себе си по ценност на другите, той е емпатиен, неспособен да унижава. Има тенденция към творчество в човешките отношения, склонен е към морален риск и не е източник на терор и страх у другите. Социално дивият човек е неразвито в личностно отношение същество, винаги е егоцентричен, прагматичен, не може да се погледне отстрани. Тази интелигентност не се влияе от другите интелигентности. Социално дивият човек няма чувствителност към проблемите на другите.
Символът също е код на опита. Всеки човек създава символи, които при известни обстоятелства могат да станат общочовешки. Символът е знак, в който е добавено допълнително съдържание, загатнато е нещо, което за човека е с интелектуален или афективен смисъл.
Индивидуалните различия в интелигентността не могат да бъдат изследвани и разбрани, без да се знае структурата на интелигентността. При нея има две основни страни. Първата е показател заедно с разбирането за наличие на плътност в обучението, колкото по-висша мотивация за учене притежава един ученик, толкова по-плътно протича учебният процес в който е включен.

Индивидуално-типологични различия в афективната сфера

Емоционалната сфера на човека е територия, на която учените трудно постигат съгласие, в следствие на което цари хаос в гледните точки. Все още обяснението на афективните процеси, емоции и чувства, въпреки множеството изследвания, нямат тази честота, като например при интелекта. Първият въпрос пред нас, с който трябва да се справим, е каква разновидност на психиката са емоциите и чувствата, по какво се различават от другите процеси. Психичните процеси се делят на интелектуални, емоционални и волеви. Вунд е казал, че емоциите и чувствата са състояния, те са психично преживяване, чрез което ние отразяваме ценността не само на реалността, не само субективното значение на обектите, смисъла, който те имат