Лекции по основи на психологията

П С И Х О Л О Г И Я

КОНСПЕКТ:
Предмет на психологията. Психологически направления.
Структуралистичен и функционалистичен подход. Поведенческо направление в психологията.
Психоаналитично направление – Зигмунд Фройд и основни понятия в неговата теория.
Топична и функционална структура на психиката (Фройд).
Последователи на Фройд – Адлер, Юнг, Ериксън, Райх, Фром.
Гещалтпсихологията. Хуманистично направление в психологията – Маслоу и Роджерс.
Специфика на когнитивната психология и основно съдържание на психологията на дейността.
Същност на естествената научна парадигма. Специфика на наблюдението и експеримента в психологията.
Същност и предмет на психодиагностиката. Класификация на методите на психодиагностиката.
Обективни тестове, тестове – въпросници и открити въпросници в психодиагностиката.
Скалови техники, проективни диаглогични и анкетни методи. Психометрични изисквания към психодиагностиката.
Същност на хуманистичната парадигма в психологията. Методи на описателната психология.
Същност на интроспекцията, самоотчета, включено набюдение и емпатичното слушане.
Идентификация, диалогична беседа, биографичен метод.
Интуиция, интерпретация на вътрешния свят на другия човек и херменевтиката в описателната психология.

Предмет на психологията. Психологически направления.

Предмета на психологията това е психиката. Психологията е наука ориентирана към разбиране на същностните – психилогически характеристики на човека – обективен свят, вътрешен живот, психични процеси, състояния.
Психологията може да се обособи в следните задачи:
Познаване на психологическата реалност.
Тези знания изработват средства за практическа помощ на хората в най-разнообразни области/направления:
А) Психологическо направление:
Психология на съзнанието - съзнание
Психология на Бихевиоризъм - поведение
Фроидизъм - несъзнание
Гещалтпсихология - структура на психиката
Хуманистична психология - личностна индивидуалност
Когнитивна психология - познавателни процеси и познания
Психология на дейността - психика и дейност

Структуралистичен и функционалистичен подход. Поведенческо направление в психологията.

Началото на психологията е свързана с първата лаборатория на психиката - 1879г., Лайпцих, Вилхелм Вунд. Той решава да изучи съзнанието и структурата му на научна основа. Поставя се началото на съзнанието – разбива се на психологически елементи като изследователите са убедени, че са основен материал (усещане, образи) на съзнанието. Ролята на психологията е да бъде колкото се може по-детайлно описание на тези ел. За постигане на тази цел структуреалистите, прилагат метода на експерименталната ретроспекция.
В началото на XIXв. Уилям Джеймс издига идеята, че проблема не е от какво е построено съзнанието, а да се разбере съществуването на индивидите. Джеймс и сътрудниците му смятат, че ролята на съзнанието се състои в това да се даде възможност на индивида да се приспособи към различни ситуации, които възникват в живота на индивида или да повтарят вече изработени форми на индивида. Повтарянето може да ги измени.
Бихевиористичния подход – представителите му критикуват функционалния подход, защото смятат че той не може да обясни поведението на човека. Според тях предмет на научно изследване трябва да бъде само това, което е достъпно за пряко наблюдение. Представителите му са Джон Уотсън – основател на този метод, който смята че психологията ще придобие правото да се нарича наука, само ако изработва обективен подход за изследване на явленията.
Уотсън предлага схемата Стимул → Реакция
Тя означава че на всяка ситуация съответства определено поведение или реакция. С помощта й може да се обясни всяка човешка дейност.

Класическо кондикциониране – първо поколение психолози бихевиористи, които смятат че така може да се изградят редица реакции.
Оператното кондикциониране – второ поколение психолози бихевиористи – представител е Торндайк. Според него и сътрудниците му научаването му може да е резултат от проби и грешки. Индивидуалността напълно зависи от средата.
Теории на социалното научаване – трето съвременно поколение на бихевиористи.

Психоаналитично направление – Зигмунд Фройд и основни понятия в неговата теория.

Зигмунд Фройд е роден на 06.05.1856г. във Фрайбург. Сблъсква се с болестта хистерия – няма анатомични увреждания. Пише на д-р Шарко. Използва хипнозата като научен метод, за да определи кои са причините за заболяването „хистерия”. Отива в клиника в гр. Наси, където усвоява хипнозата.
Към края на XIXв. излиза и първата му книга „Изследвания в/у хистерията”. Установява, под въздействие на хипнозата, че причината за заболяването е травмено преживяване, което лицето е подтиснало/забравило. Именно под въздействие на хипнозата болните разкриват преживяванията и ги разказват, успокояват се и симптомите на заболяването изчезват.
Установява, че хипнозата не е универсален метод и се обръща към тълкуване на сънищата – всички хора разказват това, което са сънували – кошмарни сънища, повтарящи се. Но Фройд разбира, че и това не е най-перфектния метод и се обръща към метод на свободните асоциации – това е първият метод, който се прави в будно състояние. На същия принцип е бил и детектора на лъжата.
Четвъртият метод е анализ и интерпретация на художествените произведения – рисунки направени от самите пациенти. Когато е по-трудно реализирането на други методи. Целта е пациента да проектира върху рисунката своите емоции и чувства. Прави се постбеседа, за да опише какво е искало да нарисува лицето.
1900г. – Фройд прави обемна продукция от литература, където илюстрира опита си – „Аз и то”, „Вицът”, „Страхът” и др.
1910г. – „Увод в психоанализата” – събрани лекции на Фройд.

Подтикнат от потребността на психиатричната наука са същностен принос по отношение на психиката на човека. Илюстрира го чрез айсберга и водата:

съзнаването

несъзнаването

Според Фройд основната и по-голяма част от психиката на човека е несъзнаването – залегнало е в основата на човешкото поведение.
Усилията на Фройд са в изучаване на несъзнаването. Фройд стига до извода, че източник на процесите на несъзнаването това са влеченията.
За Фройд влечението е психичен дразнител, който се различава от другите дразнители, защото не идва отвън, а от вътрешността на организма. Влечението има постоянен, а не временен характер. Едновременно с това от вътрешното влечение не може да се избяга. Източник на влечението е телесен процес. По своята същност той може да е химичен или механичен, и се извършва в някои от органите или част от тялото.
Под влияние на съответни телесни процеси влеченията се активизират, в душевният живот възниква психична енергия и се създава напрежение. Влечението винаги преследва определена цел – постигане на удоволствие чрез отстраняване на възникналото напрежение. То може да е спорт, игра. Основно водещо влечение е сексуалното, но то води до самосъхранението на вида. Затова Фройд го нарича либидо. Друго влечение е влечение към разрушение и смърт.
Либидото може да бъде:
Източник на енергия за човешката активност. Затова либидото има широко разбиране интерпретация.
Жизнен нагон
Жизнена тенденция
Обикновенно сексуално увлечение
Количество полова енергия, глад
Любов в най-широкия смисъл на думата
Сексуалното влечение е присъщо на детето още от раждането. Възниква заедно с тялото и макар да търпи известни изменения, то не изчезва до края на живота. Половият живот е етап от проявите на либидото.
Според Фройд има 2 етапа:
Предгенитален – недоразвитост на половите органи. Либидото на детето е разсеяно по цялото му тяло – всеки 1 участък от него може да стане изразител на сексуална възбуда – ерогенни зони.
Следгенитален – същински полов живот.

Функция имат желанията на детето и най-вече забраните и ограниченията. През този период влечениета на детето е насочено при момчето – към майката, а при момичето – към бащата. Водено от принципа на удоволствието детето се стреми към по – пълна удовлетвореност от контактите и близостта с майката/бащата. То изпитва нелюбов към всеки, който го конкурира към това негово желание и го ограничава.
Цялата тази съвкупност от противоположни желания и чувства Фройд определя като Едипов комплекс при момчетата и комплекс на Електра при момичетата.
Детето започва да разбира, че за да бъде прието от обществото трябва да се съобразява със забраните и ограниченията. То трябва да подтиска някои свои желания и влечения. Сблъсква се с противоречия между принципа на удоволствието и на реалността. Така възниква подтискането (изтласкването). Всички онези влечения, желания, стремежи, които лицето е подтискало се изтласкват в сферата на несъзнаването. Тяхната неудовлетвореност ги кара да набират енергия да се активизират, да създават напрежение в психиката, като търсят пролуки или форми, за да се реализират.

Топична и функционална структура на психиката (Фройд).

Психичният акт или силата, която извършва подбора (това което да пропусне), и която осъществява изтласкването Фройд нарича „цензура”. Допуснатите от цензурата влечения, цел, стремеж, стигат до несъзнанието и преминават през предсъзнанието. Там те се подготвят и вече облечени в слово преминават към съзнанието. Така Фройд стига до идеята за структура на психиката, като обособява 2 структури на човешката психика:
Пространствена структура на психиката (топична структура) – тя не илюстрира добре връзките м/у отделните дялове:
Несъзнаване – област, в която бушуват хибридните желания, които не признават никакви ограничения. Те са биологични по произход, независят нито от времето, нито от външните условия. В непрекъсната борба са с цензурата – искат да бъдат осъзнати.
Предсъзнаване – промеждутъчна част, в която влизат приемливите за цензурата психични актове. Тук са и всички психични процеси, които идват от външния и8ли вътрешния свят. Това е нещо като резервоар на съзнанието.
Съзнаване – най-късно възникналата съставка на човешката психика. Ролята му е да приема или да избягва дразненията, които идват от външния свят. Вътрешните влечения и желания могат да достигнат до съзнаването, само ако не противоречат на принципа за реалност, и ако бъдат допуснати от цензурата. Съзнаването е съобразен буфер м/у принципа на удоволствието и този за реалност.

Функционална структура на психиката – Фройд се стреми да опише връзките м/у отделните дялове:
То – ID – това е несъзнаването.
Аз – Ego – илюстрира съзнаването, но подчертава, че м/у То-то и Аз-а няма рязка граница, тъй като цензурата действа от изискванията на принципа за реалност, а изтласкването ,и цялата негова дейност, е несъзната. Част от Аз-а е също несъзнателно.
Идеал (Супер) Аз – Super Ego – с този термин се обозначава субективираната външна социална действителност, която е закрепена в определени норми, изисквания, традиции, морал. Идеал Аз-ът е тов