Лекции по Правна психология

ПРАВНА ПСИХОЛОГИЯ

(09/02/2011)

1, 2, 3, 4, 5, 8, 9, 13, 24

1) ПРЕДМЕТ НА ПРАВНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Правната психология е съществен отрасъл на психологията. Правната психология е интердисциплинарна наука; предметът й може да се изследва от психологическа ил и юридическа гледна точка. Тук се срещат право и психология.
Предметът на правната психология не е по -различен от този на психологията.
Псхологията е наука и борави с число. Предмет на психологията е психичното – всеки обаче има свое виждане относно какво е психично. Оттук идва и затруднението. Предмет на психологията е поведението на човешкия индивид и на отделните общности. То е обективно, може да се наблюдава и анализира. Поведението може да се анализира по различни начини. Един от тях е психологичния. П сихологията изследва поведението като субективност. Субективното на поведението е свързано с правната действителност (правната психология).
Субективното е непознаваемо в своята пълнота, докато обективното има
тъждественост и може да се структурира. Субективното е самото време, усета на човека за времето. Субективното е интимното, вътрешното, произвола. Има измерение във външния свят.
Субективността е и субектност – реализира се в действията на субективния субект.
Онова, което е вътре не може напълно да се изрази навън. Те съвпадат в степен, която им позволява субективността да се интерпретира чрез субектността.

Предмет на психологията – І. наукообразно структуриране на филтриран опит по отношение осмисляне мястото на човека в света. Наукообразно, защото им а всички атрибути на една наука (школи, структура), тя е една незавършена наука, а и доколкото тя се занимава с това специфично нещо, което е развитието, различието. Тя не може да бъде завършена, защото житейското винаги присъства.
ІІ. Занимава се със съзнанието на човека
ІІІ. Занимава се с изучаване на човешката дейност през призмата на вътрешните индивидуални причини за нея (специфичната причина за нея е важна). Има връзка между причината за това, което се прави и това, което се прави, макар съответствиет о никога да не е пълно.работата на психологията е да намери връзката.
Правната психология се занимава със специфична дейност по правоприлагане,
правосъздаване (специфичната дейност, която се осъществява по регулиране на отношенията от правото).
Съществува близка връзка между психология и философия, доколкото философията
търси смисъл на мирознанието въобще. Самата психология може да бъде интерпретирана както философски, така и практически. Психологията има свои клонове, дялове.
Научното познание в областта на психологията може да се структурира или
степенува според степента на абстрактност на познанието (философ., абстрактна психология) методология, теоретична, базисна психология (неофройдистите), конкретната психология обслужва определени сфери от дейността на човека, чистата

приложна психология – занимава се с изследвания пряко свързани с живота (правната психология е на ІІІ ниво, съдебно-психологическата експертиза – ІV ниво) или според отделните сфери на житейската активност, които обслужва психологията.
Правна психология – структура
Съдебно-психологичната експертиза обслужва процеса на правораздаване от гледна точка на неговото експертно обезпечаване. Психология на юриспруденцията, психология на девиантното поведение изучаването на този тип поведение на личността, при което тя нарушава социални норми, но не и правни норми – напр. Алкохолизма), психология на деликнквентното поведение (криминално поведение – с поведението си лицата извършват правонарушение), полицейска психология, юридическа (съдебна) психология, която се дели на: психология на предварителното производство, на съдебния процес, на адвокатската защита, петитенциарна психология (на затворите).

2) МЯСТО НА ПРАВНАТА ПСИХОЛОГИЯ В СИСТЕМАТА НА ЮРИДИЧЕСКАТА И ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА НАУКА

Правната психология е съществен отрасъл на психологията. Правната психология е интердисциплинарна наука; предметът й може да се изследва от психологическа или юридическа гледна точка. Тук се срещат право и психология.

1. Два дяла в областта на психологията:
- фундаментален – определяне на парадигмите (те са не повече от 5,6), напр. психоанализата; интроспекционизъм, бихевиоризъм, емпиризъм.
- теориите се прилагат чрез конкретиката – тук е ПП;
2. Структура на ПП:
- съдебна психология – осмисля психологически процеса на прав ораздаването;
- психология на законотворчеството (в България почти няма такива изследвания) – психолингвистичен момент (как ПН ще бъде „облечена”) специално медииране ( от адресата към законодателя)
- съдебно-психологична експертиза (различно е от съдебна психиатрична
експертиза); психичната болест може да се стимулира и диссимулира много лесно;
- криминална психология – генезис (създаване и развитие на личността(факторите, които му влияят)), детерминация (основните причини за извършване на престъплението (мотивите на престъплението);
- пентинециарна психология – проблемите при изтърпяване на наказанието (на затворника на администрацията...);
- полицейска психология;
- девиантна психология;

В края на столетието психологията намери много широко приложение в сферата на социалното управление при неутрализиране на отрицателни социални явления – девиантни и деликвентни действия. Развитието на този клон на психологическите науки е допринесло твърде много за по-успешното решаване на три основни проблема на съдебната практика:
• По-прецизно изясняване на промените в личностните качества, обуславящи престъпното поведение;
• Утвърждаването в оперативната, следствената и съдебната работа на по -ефективни средства и методи, гарантиращи постигането на по -голяма прецизност по отношение спазването на нормативните актове;

• Поставяне на по-стабилно научни основи на организацията и управлението на специализираните държавни органи, ангажирани с охраната на обществения ред и противодействие на престъпността.

3) СТРУКТУРА НА ПСИХИЧНОТО

Психичният свят на индивида е изграден от съзнание и несъзнание. Съзнателното е част от психичното и достояние на субекта, който го отчита вътре в себе си. Част от психичното е и несъзнателното. Изводи за съществуването на несъзнателното, това, което пряко не е отчетено от субекта, се правят на базата на определени явления – например, т.нар. смътни спомени и преживявания, които индивидът не може точно да опише или да си спомни цялостно, но за които той има специфично усещане. Друг елемент на несъзнателното е т.нар. хрумване (“insight”), което се появява не в резултат на съзнателна анализа на фактите и опита, а по-скоро неочаквано. Често хората проявяват поведение, което е несъгласувано или дори противоречи на техния вътрешен съзнателен свят. Сънищата също са характерни със своята непривичност и различие от съзнателното у индивида. От биологична гледна точка тези процеси са свързани главно с начина, по който работи човешкият мозък. Различните центрове, в които бива съхранена възприетата информация се възбуждат с помощта на импулси по различен начин. По време на сън тези центрове се задействат едновременно и именно това е причината за необикновените комбинации и асоциации, които човек вижда в съня си. За разлика от медицината обаче, психологията не поставя акцента върху физиологичните особености на човека, тя си служи с друг инструментариум и преследва различна цел – изследването на човешката душевност. Теорията за съзнание и несъзнание е нейното обяснение както за наблюдаваните явления, така и за начи на на тяхната проява и възможните комбинации между тях. Психологията ги окачествява като пространства на духа, които не могат да се уловят и които влияят върху поведението.
Независимо от субективната воля да се установят всички причини за поведението на индивида, те не могат да бъдат изцяло изследвани, поради тяхната частична зависимост и от неосъзнатото. Влиянието на неосъзнатото върху човека обаче в повечето случаи е значително малко. Съществуването му не освобождава индивида от отговорност за собствените му действия и постъпки. От гледна точка на естеството на човешката природа, индивидите притежават способността да знаят мотивите за своите действия, да правят свободен избор и да носят отговорност за него. Въпреки това знанието за индивидуалното поведение, именно поради наличието на неосъзнатото, е непълно.
Ролята на неосъзнатото се засилва при екстремни ситуации, когато човек не е в състояние да осмисли всеки елемент на случващото се и в съзнанието му се появават т.нар. “тъмни петна”. Често “тъмните петна” могат да възникнат в резултат на силна уплаха, стрес, нежелание на индивида да се сблъска с ужаса на реалността. “Тъмни петна” се появяват най-често у хора с лабилна психика, ненавикнали на стресови ситуации; обратно – у хора, за които напрежението от даден характер се е превърнало в ежедневие, не би трябвало да се наблюдава подобна частична загуба на паметта поради уплаха (пример за това са полицаите, пожарникарите, лекарите, които работят в екстремни ситуации; подобно не може да се очаква и от серийнит е убийци, които извършват акта на насилие съзнателно – изказването на подобен човек, че не е в състояние да си спомни за случилото се поради уплаха, често е индикация за лъжливи показания).
Структурата на психичното се състои от общо три елемента: съзнани е, суб-съзнание и несъзнание.

Съзнанието е релевантната за реалното битие част от психичното. Съзнанието се подчинява на социална регулация, към него могат да се отнесат също така и моралът, обичаите и др. качества, възпитавани у човека. Религията обаче не спада към тази категория, тъй като тя не просто се възприема от индивида, но се основава и на вяра, която не е задължително да е логично обоснована или концептуална – тя просто съществува.
Съзнанието представлява индивидуално усвоен социален опит, който има две
измерения – исторически и индивидуален социален опит. Историческият социален опит е този, натрупан от предходните поколения; той се предава на следващите индивиди не като преживяване, а като вече готова информация. Индивидуалният социален опит е този, който индивидът е получил сам за себе си през своя живот. Съзнанието реално представлява индивидуализираният социален опит. Това означава, че информацията получена на базата на историческия и индивидуален опит, трябва първо да се осмисли и усвои дотолк ова, че да стане регулатор на поведението на индивида. Чрез тази индивидуализация на опита, той става част от съзнанието. Информацията, която не се субективизира по този начин и не играе ролята на регулатор на индивидуалното поведение, не е и част от съзна нието. Тя е сам о потенциал, с който разполага индивидът. По този начин, паметта също представлява информация, но нейната принадлежност към съзнанието зависи от това, доколко тя има регулираща функция спрямо постъпките на дадения субект.
Колкото повече информация притежава индивидът, толкова повече присъствието и възможностите му в битието са по-мащабни. Важно е обаче и доколко тази информация бива активно използвана. Това твърдение може да се онагледи с примера за човека, който живее в библиотека и е събрал цялата информация, прочел е всички книги и притежава огромно знание, но никога не го използва именно, защото живее само в библиотеката; с други думи, това е пример за пасивно знание, което не е част от съзнанието.
Както вече бе споменато, съзнанието е регулатор на социалните действия, в него се
крият главните причини и аргументи за човешките постъпки. Другите фактори подтикнали индивида към именно определена форма на избраното поведение; не към извършването на даден тип престъпление, а на извършването на п рестъпление по точно определен възможен начин, могат да се дължат и на несъзнанието. Възможни са безброй много сценарии, които да доведат до извършването на действието по точно определен начин. Но това е само “финната настройка”, подробности, допълващи цялостната картина. В един съдебен процес, тези фактори могат да играят ролята на смекчаващи или утежняващи вината обстоятелства, но само дотолкова. Основните причини се намират в съзнанието.
Съзнанието на индивида е т