Лекции по Социална психология на личността

Лекции по Социална психология на личността

1. Адаптация на личността към социалната среда

I.Научен статут
Традиионните познания върху адаптацията не дават ясно и функционално познание. Обичайно се приема, че адаптирането на индивида има само една дименсия – степен на съответствие между него и средата. Схващането обаче е ограничено, защото няма еднозначно разбиране в какво се състои това съответствие между някои изисквания на средата и определени качества на личността все още не означава липса на адаптация, тъй като хората са способни да използват други свои ресурси, за да компенсират някакъв дефицит.
Тезата е, че човешките същества реагират на даденостите на средата и се адаптират, към тях до степен, до която ги интерпретират съобразно вътрешните си нагласи. В този смисъл адаптацията е опосредствана от субективното възприятие. Следователно когато се мисли за адаптация към средата се имат в предвид не толкова нейните характеристики, колкото овекът с неговия психологичен профил и вече изграден поведенески репертоар. Всеки човек фактически вижда това, за което е настроен и постъпва съобразно субективната си картина.
II.Вариативност на схващанията за личностната адаптация
Адаптацията на равнище личност може да се разгледа по много начини, но е факт, че тя отразява някаква степен на съответствие между вътрешните условия на личността и условията на средата. Тъй като съответствието има комплексен характер психологическия анализ трябва да обхване различни негови страни:
А) адаптацията към съществуващите социокултурни отношения – тук тя се определя като състояние на примиряване, уравновесяване на лиността с нейната социална общност. Постигането на подобно равновесие предполага интернализиране на обкръжението като даденост.
Б) много теории за съответствието разработени в екологичната психология поставят акцентите на психологическия анализ върху 5 негови форми:
Първата отразява съответствието между личните потребности и предполаганите от средата условия за задоволяването им.
Втората отразява съответствието между изискванията на средата и способността на човека.
Третата се свързва със съвпадението между личността и групата от хора включени в дадена среда, а четвъртата фокусира вниманието върху личностните способности и нуждите на средата.
Петата форма твърди, че всяка адаптация има относителен характер т.е пълно съответствие не може да се постигне никога. В този смисъл адаптацията е степен на съвпадение между индивидуалния профил на личността и профила на нейните занимания т.е себеактуализация.
В) адаптацията се определя като съответствие между личност и ситуация. Тук тя е динамично равновесие между нейните когнитивни структури и характеристиките на ситуацията.
В регулирането на техните взаимоотношения участват 3 системи – стратегическа, тактическа, контролна. Стратегическата е насочена към постигане на целите на индивида, отразявайки личните му намерения да използва ситуацията в определена посока. Тактическата включва неговте спонтанни реакции на евентуално нарушеното равновесие. Най-голямо е значението на системата за контрол. Тя въплаава способността на човека да трансформира ситуацията в съответствие със свойте си изисквания. Тя носи отговорност за развнището на адаптация.
Разпознаване на когнитивните изкривявания
Човек трябва да се научи да гледа на неблагоприятните или на стресогенните житейски събития като справящ се, а не като пораженец. Вероятно основната причина за това са когитивните изкривявания. Те са подобни на дезадаптивните мисли, предразсъдъчните, а също и ирационалните преценки, които пораждат напрежение, неудовлетворение, усещане за нещастие.
В синтез параметрите на когнитивните изкривявания могат да се очертаят в следните проявления:
- селективно абстрахиране – включва фокус върху целия проблем, но изведено от контекста. Например човек се депресира поради един неуспех, пренебрегвайки другите си успешни резултати. Типичното умозаключение, въз основа на селективно абстрахиране е: „щом нещо е лошо, всичко е лошо”
- произволно умозаключение – основава се на непълна, погрешна или неадекватна информация. Например липсата на поздрав при среща с познат отключва подозрение, че той е сърдит, отхвърлящ, недобронамерен с нещо. Губи се представата за реалния баланс на взаимоотношенията и започва да доминира „лошото”
- свръхгенерализиране на преценката – представлява умозаключение, чийто предпоставки са един или два случая. Например единично дискриминиране към личността се преживява от нея като тотално отхвърляне на ценноста й по схемата „никой не ме иска”. По правило свръхгенерализации възникват когато човек мисли с малко или крайни категорий и не може или не иска да разшири перспективата си.
- персонализиране на случващото се – свързано е с възприятието, че дадено неприятно отрицателно събитие е насочено конкретно към личността. Много типичен пример е убеждението, че времето е лошо, за да я направи нещастна.
- поляризирано мислене – отразява склонността да се разсъждава в крайни категории. На нещата в отражението се приписват черно-бели характеристики, а междуличностните отношения са в стил „или-или”. Например красивото не е гразно, доброто не може да е лошо, или си приятел, или си враг. Подобни практики пораждат грешни стратегии. Така наречената личностна ефективност изисква гъвкавост и умение да се разпознават „сивите нюанси”.
- хиперболизиране на заключенията – въплащава сигнала за опасност хванат в мъдростта на поговорката „На страха очите са големи.”. Преувеличаване на незначителни факти в междуличностните отношения води до излишни фрустрации и огорчения.
- прекалена ангажираност – отразява прекомерната обвързаност и посвещаване на другите. Води до нереалистични самообвинения и приписване на несъществуващи грешки. В този случай личността поддържа конформност и сякаш мазохистична жертвоготовност. Изтощава се и губи способност да живее автентично.
Г) адаптацията е състояние на психологично благополучие на човека, включващо набор от няколко компонента: удовлетворяване от пребиваването в средата, усещане за социална компетентност, чурство за принадлежност, справяне със стресогенни фактори, физическо здраве, липса на тревожност, преобладаващ фон на емоционални състояния.
Д) адаптацията е състояние отразяващо субективно приемливото равнище, на взаимодействието „човек-ситуация”. Това е състояние на оптимално функциониране на личността защото: позволява да се постигнат свои цели; съхранява виталността на ресурсите; развива заложения потенциал в тази среда; реално позволява осъществяване на индивидуална регулация на поведението.
Нужно е да се прави разграничаване между състояние на адаптираност, начините, чрез които се постига и следствията от него. Това разграничаване дава възможност да се намират отговори по важни въпроси: чрез какви поведенчески стратегии се постига благополучие в средата независимо от нейните характеристики, кои условия в нея повлияват процесите на адаптирането, до какви следствия води незадоволителната адаптация, а каква цена моце да се остава в състояние на дезадаптация?

2. Проблематоизиране на психологично благополучие: индикатор на адаптация

Оптималното функциониране на личността има реалност като състояние на психологично благополучие. Последното се преживява под формата на някаква обща когнитивно-афективна оценка на установените връзки между човека и средата. То е вид следствие от цялостния му жизнен път до тук.
Индикаторите на психологично благополучие могат да се усмислят нееднозначно в детайлите, но винаги като комплексен феномен:
- то изразява удовлетвореността от различните сфери на живота, преобладаването на положителните преживявания и липсата на измислени стресове, тревожности депресии
- то е комплексно съотношение между добрите и лошите мисли, положителните и отрицателните емоции в смисъла им на глобална оценка на удовлетборение от своя живот
- то е някаква комбинация между положителното приемане на себе си и липсата на тревожност, меланхоли, отчаяние и т.н
- благополучието е комплексно състояние на удовлетворено личностно функциониране, включващо следните индикатори:
а) приемане на себе си – това е ядро, ентрална характеристика на ефективно функциониране. Най-общо отразяваща положителна нагласа към себе си и чувсво за себеуванение
б) положителни отношения с другите – свързани са с емпатия, привързаност, близки и топли връзки без значение периметъра на отношенията
в) автономия – притежаване на вътрешни критерии за оценка и способност за придържане към тях
г) контрол над средата – включва умения за манипулирането й в смисъл на себеутвърждаване
д) наличие на дългосрочни жизнени цели – отразява убеждението, че случващото се сега има дългосрочен смисъл
е) осъществяване на постоянен личностен растеж – отразява практиката да се постигат не само непосредствени цели, но и цялостно развитие на личния потенциал, така че човек все да израства.
Така очертаните полета на психологично благополучие имат поне 2 предимства: изразяват достатъчно пълно съдържанието на феномена оптимално-личностно функциониране; показват реалните посоки на индивидуално пведенческа регулация. Следователно има основание да се приеме, че те са реални характеристики за степента на адаптация към социалната среда.
Осмислянето на представените индикатори на психологично благополучие води до следните изводни тези:
адаптацията на индивида към средатазависи от съответствието между неговата мотивация и възможността за удовлетворяването й. Различните условия на обкружението обаче не предоставят пълни възможности за постигане на благополучие. Затова реално личностната адаптация е винаги частична
установяване на личен контрол /вътрешен логос/ върху хода на събитията има положителен ефект и огромно психологично значение в живота на човека
автономията в най-висока степен съдейства на личността за разгръщане на нейния потенциал
наличието на жизнени цели е стабилна предпоставка за себеусъществяване от своя страна придружена с положителни емоционални състояния. Особено преследването на дългосрочни цели има функция на организиращ център, който помага на човека да осъзнава постиженията си в едно цяло и така да придава смисъл на живота си.
важността на личностния растеж в структурата на адаптацията произтича от вродената потребност за себеусъществяване и постоянно разширяване на компетентността
убедителни доказателства за централната роля на адаптацията в психичната регулация на личността се получават при проучвания на лица, претърпели остри душевни травми като загуба на близък, опожаряване на дома, разрушителни природни или социални бедствия. След такива въздействия хората насочват реакциите си към възстановяване на усещането за сигурност и защитеност. Обичайно опорите се търсят в малко на брой посоки:
намиране на някакъв смисъл смисъл в събитието чрез установяване на връзки между случилото се и личната биография
търсене на пътища за възстановяване на личния контрол върху средата
запазване или окрепване на себеуважението и положителното възприемане на себе си
Посочените заключения от изследванията подкрепят тезата, че откроените индикатори на адаптацията са от фундаментално значение за пълноценното функциониране на личността. Ако тя не ги практикува попада в състояние на изключване от регулативния процес. Не може да поддържа и развива поведенческия си репертоар свободно, нито да влага ресурси в преследване на целите си и да бъде ефективна за себе си и околните.
Става ясна и правомерната употреба на понятията по цялостна, частична и непълна адаптация, както и липса на адаптация. Последното състояние цялостно подчинява действията на човека на външни фактори от типа на нормативни изисквания, стереотипно поведение, конформизъм, просто спазване на технология. При тези условия съхраняването на човека в средата е възможно само чрез нагаждане към нейните характеристики. Индивидуалното регулиране на поведението, доколкото е възможно, се насочва към посрещане на външните натоварвания. Личността няма шанс да функционира оптимално и да преживява психологично благополучие. Тя е в съст