Мрежовиден модел на сценарното развитие

Мрежовиден модел на сценарното развитие

Ирена Левкова

NETLIKE MODEL OF SCRIPT DEVELOPMENT

Irena Levkova

Abstract
The article analyses a case from my practice where there are script roles that form a system of mutually connected relationships that allow the realization of the script of the person being consulted. The analysis supports E. Bern`s idea that games and the script roles of the members of a family are mutually connected.

Key words
script, games, script roles

Докато останалите теории за личността и нейното развитие, макар и постулиращи ролята на другите фактори и по-специално, на социалния, все пак дискутират личността като отделена от другите хора (едно голямо изключение в тази посока представляват идеите на Е. Фром), като своеобразен “център”, в сценарната теория за развитието нещата не стоят точно така. По принцип, сценарият и сценарното развитие е невъзможно без активното съзнателно и несъзнавано участие на другите в сценария на личността. Основна черта на сценариите са сценарните взаимосвързаности, сценарните роли, които други личности трябва да “изиграят”, за да може сценарият да се реализира.[2] По този начин другите личности не са просто “социална среда” за развитието, те са много повече – те са абсолютно необходими за съществуването на личността като фокус на собствения й сценарий, те, а не личността, са тези, които правят сценария наистина възможен и реален. Без готовността и способността на другите личности да участват в сценария като изиграят съответната сценарна роля, той изобщо не може да бъде реален, личността не може да прояви в него специфичните си черти, да изиграе своите предпочитани игри, самата личност става невъзможна и то не в един идеален план, а напълно реално. Това е и един от похватите, които се използват в освобождаването от сценария, когато той е лош или неподходящ за личността – отказ на сценарния аналитик и останалите участници в групата да изиграят съответните роли;[3] смяна на обкръжението с хора, които играят в живота си други сценарни роли, а не тези които са необходими за поддържане на сценария на конкретната личност; отказ да играеш своята сценарна роля в сценариите на друг човек като начин да се противопоставиш на по-нататъшното разгръщане на собствения сценарий.[4]
Именно последното представлява характерна и важна особеност на сценарната теория за личността и нейното развитие – всеки човек си има сценарий, в който играе обикновено главната роля и за да реализира този сценарий, се нуждае от други личности, които да изиграят “поддържащите роли”; в същото време всяка от другите личности също играе главната роля в своя собствен сценарий и се нуждае от първата личност и от други хора (не е задължително те да бъдат от същото множество, необходимо на първата личност, но често това се случва), за да изиграят “поддържащите роли” в нейния сценарий и така за всеки човек от оснвоното множество.[5] В крайна сметка се получава един “мрежовиден модел” на сценариите и сценарното развитие, в който всяка личност зависи от много други за реализирането на своя сценарий, а те от своя страна зависят от нея и от други хора и т.н. Важна особеност на този мрежовиден модел е тази, че сценарните роли – главната роля, която личността играе в собствения си сценарий и поддържащите роли, които играе в сценариите на другите, трябва да бъдат “допълващи се”, също както и игрите. Понякога конкретен човек временно или постоянно е принуждаван да играе допълваща рола, която противоречи на неговата основна сценарна роля и това става или когато поддържащата роля е роля в антисценария на личността, или когато личността е в ситуация на принуда – например, на работното място, където всички играят спрямо шефа определени роли, поддържащи неговия сценарий, може да се окаже опасно да не се “включиш в играта”, дори и ако отредената ти роля няма нищо общо с твоя собствен сценарий и дори му противоречи.[6]
Да разгледаме един случай от практиката, в който ясно личат сценарните роли на различни членове от близкото обкръжение на “героинята”:
Г. споделя следното: “Сценарият на приказката “Пепеляшка”, която е моята сценарна приказка, се разгръща вкъщи. Герои: мащехата – майка ми; бащата – баща ми; доведените дъщери – братовчедка ми Е. и моята съседка – А.; Пепеляшка – аз.
Майка ми е вечно недоволната, мърмореща жена, според която аз съм некадърна и неспособна да върша работа (семейството живее на село, майката е обикновена селянка със средно образование, дъщерята завършва престижна езикова гимназия с отлична диплома, първа по успех във випуска си, постъпва в университет в специалност, свързана с преподаване на чужд език, който завършва впоследствие с висок успех; била е избрана за специализация в чужбина; в момента на провеждане на консултирането следва магистратура).
За целта тя ме натоварва с куп домакинска работа под претекст, че трябва да се науча да въртя домакинскво и да й помагам, защото тя винаги е много изморена и изтормозена (след което, споделя Г., майката отива на “сладки приказки” у съседката си, посочена вече по-горе, у която обикновено се застоява доста дълго).
Според нея братовчедка ми (на 20 г., завършила средно икономическо образование) ме превъзхожда, защото често помага на майка си, движи се навсякъде с нея (братовчедка ми няма приятелки), винаги ходи на гости с майка си и т.н. Съседката ми е домакиня, на 30 г., завършила средно образование на село, женена от 9 г., с две деца. Основната й работа е да поддържа къщата си и тя по цял ден готви, чисти и т.н. Не работи. С тези си качества тя също ме превъзхожда. От време на време се появява и някоя и друга нова “доведена дъщеря”, притежаваща подобни от тези качества.
Баща ми като цяло ме защитава. Радва се на успехите, свързани с моето образование. Подкрепя ме във всяко отношение, свързано с обучение, образование, ново начинание. Проблемите, които възникват с него, са свързани с избора ми на кавалер. Най-често избирам спортисти, а той държи да бъдат интелигентни и работливи момчета.
За мое огромно съжаление, докато казвам това, осъзнавам, че ролята ми показва, че се чувствам неразбрана и различна. Тя разкрива и моята самота, към която аз всъщност не се стремя.
В ролята на феята са влизали някои от моите учителки.”
Анализ:
В своето общуване с Г., което в продължение на няколко месеца беше по-тясно, поради факта, че тя беше моя дипломантка, откривам, че на мен също ми е “отредено” да изпълнявам ролята на феята от приказката. На това аз се противопоставям, тъй като установявам, че от мен се очаква един вид да бъда “винаги на разположение”, като с магическа пръчица и също така “магически” да разрешавам възникващите проблеми. Това е типичното, описано от Адлер, поведение, при което тя е “е пленница на собствения си жизнен план, че иска да се наслади на неговите предимства, но се страхува от недостатъците му.”[1] Е. Бърн стига по-далеч от А. Адлер и в развитието на идеята за жизнения план (сценарият). Докато за Адлер жизненият план е несъзнавано дело на самата личност, Бърн вижда в него резултат от несъзнаваните внушения на родителите и дори един фамилен сценарий, който се предава от поколение на поколение чрез записите в Родителя и Детето. В тези случаи аз отстоявам нейната самостоятелност и способност и сама да намери пътя към разрешаването на проблемите си, което в повечето случаи тя наистина успява да направи.
Сценарният анализ предизвика огромен интерес у Г. Тя се стремеше да научи колкото се може повече за транзакционния анализ и сценарната теория и известно време превръщаше консултациите по повод дипломната си работа в сценарен анализ и самоанализ. Имаше и “принц”, който би могъл да я “спаси” от всичко това и с когото тя реши да преустанови отношенията си, когато осъзна, че го е избрала именно по критерия “принц” (както и спортистите, за които става въпрос по повод на баща й).
В живота й се сменят трите жизнени позиции:
Аз съм Добър – Ти си Добър
Аз не съм Добър – Ти си Добър
Аз съм Добър – Ти не си Добър,
Но съобщава, че се стреми да попада в ситуации от първия тип, характерен за Възрастния. Смята се за победител. Съобщава също така за допълващи сценарии – Грозното пате и Пипи Дългото Чорапче. Първият се проявява извън семейството, където също й се налага да завоюва постоянно позиции и да доказва себе си (Г. е туркиня и това понякога задейства типични за хората предразсъдъци, особено поради факта, че е от село). А Пипи е роля, която играе сред близки приятелки и колеги, които я приемат без предубеждения. И двете роли се проявяват и в нашето общуване, като внасят нейното осъзнаване на собствената ценност (Грозното пате се е превърнало в лебед, според нея), хумор и закачлива нотка (някои забавни хрумвания на “Пипи”).
Тя споделя, че тези допълнителни сценарни роли всъщност й помагат да излезе от “пепеляшкането”, както тя се изразява. Според нея то се състои в желание да угажда на другите, да се съобразява с тях и да отвръща на злото с добро, дори и когато това е неразумно, да се чувства неразбрана, различна, малка и слаба. По нейна инициатива между нас се установяват изрази, като ”Пак започна/х да пепеляшкаш/м”; “Стига съм пепеляшкала!”; “И тя пепеляшка като мене!” и др.
Мотивите й за дипломна работа и за по-нататъшната й професионална реализация претърпяват съществено развитие за времето на нашия контакт и нейните самоанализи. Тръгвайки от мотиви, свързани с това да помогне чрез дипломната си работа на децата от своя етнос, “каквото и да й струва”, да се върне на село, за да се “жертва” за малките деца, тя постепенно стига до по-различни и реалистични мотиви, в същия дух, но без момента на “саможертва”. Решава да запише втора магистратура и въпреки че понастоящем работи и живее в селото и при родителите си, съобщава, че е намерила начин да живее “собствения си живот”, без да се поддава на нападките от страна на майка си, да се утвърждава в училището като добър специалист, да работи допълнително като преподавател по език и прави планове за по-нататъшна реализация. Според нейното изказване “Пепеляшка наистина се превръща в принцеса, макар и без принц и фея” (както вече посочих, в крайна сметка категорично отказах да играя “магическа роля”, но не и да участвам в сценарните анализи).
За сценариите на майката и “доведените дъщери” е, струва ми се, подходящ коментарът на К. Стайнер по повод на така наречените “банални сценарии”, който ще си позволя да цитирам: “Много от нас се гордеят, когато почувстват, че живеят “добър” живот, където добър означава нормален, обикновен, такъв, какъвто другите искат да бъде – други, които ние уважаваме и на които се възхищаваме и които са ни казали какво е добър живот. Да бъдеш женен, преуспяващ в работата, добър баща, добра домакиня, бизнесмен, лидер на обществото, “истински” мъж или “истинска” жена, всички те са определени за нас много преди да сме били родени; дадена ни е илюзорната “свобода” да избираме от тези различни начини на живот. Веднъж избрали, ние сме принудени да се съобразяваме с нормите на точно този план на живот, за да не би да станем “провал” в живота. Фактът, че плановете (чертежите) на нашите банални, всекидневни животи са, в най-добрия случай, необичайно незадоволителни, е нещо,