Обяснителни понятия в психологията на личността

Теми По Психология
Психология на личността

Обяснителни понятия в психологията на личността

Всяка наука получава право на съществуване едва, когато открие и дефинира своя предмет. Може да се каже, че психологията на личността е част от Общата психология или просто от психологията. Тя обхваща в своя предмет определени психични образувания, наричани свойства или качества, които се откриват във всяко време и във всяка личност. Стига се до заключението, че психологията на личността изучава явлението личност. Личности стават само онези същества, които са преди всичко човеци и които са носители на тази степен на развитие на психиката, която наричаме съзнание. Психологията на личността изучава определен аспект, определена структура на съзнателната
човешка активност или на някаква позиция на съзнанието спрямо реалността. Достатъчно е да наблюдаваме една раздвоена или една болна личност, за да разберем какво е човек без личност.

Всяка наука борави със своя терминология. В този случай понятийният хаос в психологията на личността е голям. Но има няколко основни понятия с които тя работи.

Едно от понятията, което е ключ към разбирането на личността и с което психологията на личността работи е понятието Човек . Това понятие има широка, свободна и силна обяснителна стойност
( използва се от всички науки ). В строгата наука обаче, това понятие има свое специфично
съдържание, обхваща определени признаци и в най – висока степен описва самата природа на човека.

На първо място понятието Човек обхваща биологични признаци (константи). Човек е най – високата степен в развитието на животинските видове на нашата планета – хомосапиенс: разумен човек, но по
– добре е хомосимволикус , т.е. разумен, но чрез знаци, той е знаково същество за разлика от всички животни. Освен биологично, човекът е и социално същество – това го различава от другите организми. Е. Фром обяснява, че човек има дуалистична природа , че е биологично и социално същество, съставено е от 2 вида материя. Тази жива материя, която се нарича мозък изпълнява програми, които са измислени вън от него, в социума. Същността на човека е културно – историческа
и той е абсурден вън от обществото, от връзката с другите хора, т.е. човекът е ансамбъл от човешки
отношения, това че не може да съществува без други хора го прави човек. Социумът прави човека личност.

Самата неизбежна връзка с други хора ни кара, задължава да мислим и да реагираме по определен начин на света и на себе си ако искаме да оцелеем. При човека има живописна ситуация, различна от тази в животинските общества, където действията и отношенията между индивидите, са строго регламентирани от инстинктите. Индивидите изпълняват начертани биологични програми, не се отклоняват от тях. Хората имат избор, свобода да избират моделите си на поведение, да реализират свобода на избора, могат да съгласуват и несъгласуват поведението си с другите ( при животните несъгласието означава смърт, докато при човека това понякога е по – добре). Трябва да се разбере, че начинът, по който живеят хората, мястото им в обществото, в производството и разпределението на ценностите води до изграждане на определени качества и свойства, до психични новообразувания, натрупване на опит, до създаване у човека на система от отношения към света (животното например няма морално отношение към света). Характерът на човешките отношения предизвиква определени качества и свойства. В този смисъл човекът е не само социално но и психологическо същество, но неговата психологическа природа, се характеризира с това, че притежава особености, които у животните ги няма (абстрактна интелигентност, фантазия). Следователно човекът е социокултурно същество, т.е. биология, която функционира по законите на цивилизацията, културата.

Друго понятие, с което борави психологията на личността е понятието К ултура. К ултурата е всичко това, което създава човека – от първобитния камък до компютъра. Средата, идеите, условията и вещите, които човек създава. Хората са културно – исторически същества, защото създават, произвеждат ценности. Животните нямат такава природа. Понятието човек има бифакторно съдържание – интегрира в себе си и културни, и биологични признаци, и в този смисъл намира широка употреба в научния и в ежедневния език. Всеки човек е конкретно културно – историческо

същество, няма абстрактен човек (въобще) има абстракция в мисленето ни – уникална идентичност, интраиндивидуалност.

Едновременно с понятието човек се появява и понятието индивид. Първата интерпретация на това понятие е релационна – мисли се, че като кажем индивид отнасяме и фиксираме единицата от вида (един представител). Не е оправдано да се мисли, че понятието индивид обхваща количествен признак. В понятието индивид могат да се влагат и качествени признаци. Понятието индивид ни разкрива, че отделният представител е носител на индивидуално свойство или на свойство на вида. Индивидите са всъщност носителите на видовите свойства, които по правило се онаследяват. Истина е, че ние хората онаследяваме от своите родители индивидни качества и свойства. Те не са заслуга на личен опит, на нашите усилия, но индивидните свойства могат да се развиват в хода на индивидуалния живот. В съвременната психогенетика се мисли, че най – силно повлияни от наследствеността са темперамента и интелекта, че в тази област носим най – много индивидни особености. Ние се раждаме с определени способности, емоции, способности на анализаторите и др. Много изследователи мислят, че развитието на индивидуалните свойства в хода на обучението, възпитанието и влиянието на културата води до възникването на Личност.

Друго понятие, което използва този клон на психологията е понятието индивидуалност . Възможно ли е да има личност без индивидуалност? Хората са различни помежду си и това е очевиден факт. Ние изграждаме реакции на стимули по време на живота, но ние сме различни още на генетично равнище. Еволюцията може би ни е направила различни, за да можем да се адаптираме, т.е. да оцелеем.

За да се развиваме ние следваме закона за еволюцията, който гласи : в колкото по – сложни условия на живот съществува една жива система, толкова по – съвършени форми на психологическа активност развива. Следователно най – съвършени форми на психическа активност има у човека и те могат да бъдат открити на равнище индивидуалност. Например израз на индивидуално развитие в интелигентността откриваме в способностите, а израз на развитието на личността откриваме в чувствата (сигнализират за ценността на нещата за човека). Индивидуалното различие всъщност представлява различията между хората в границите на определен параметър . Те обикновено имат количествен израз.

Има и понятие, което можем да наречем – интраиндивидуалност (вътрешна индивидуалност), което представлява различните процеси, свойства, качества и състояния притежават особености, които са интегрирани (обединени) в една хармония, едно цяло, което наричаме интраиндивидуалност. Тук се водят спорове дали тази индивидуалност има общ модел, схема за всички хора или у всички човеци е нещо един път завинаги дадено и развиващо се, нещо неповторимо уникално.

Надделява разбирането, че интраиндивидуалността е уникална за всеки човек, че няма две интраиндивидуалности, съвпадащи се, че всеки човек притежава своя интраиндивидуалност, която е негова идентичност. Това че един човек може да бъде описан или представен с пет или десет качества, съвсем не означава, че той има някаква проста матрица на индивидуалността си. К огато разсъждаваме върху интраиндивидуалността, трябва да отчетем едно обстоятелство, което много автори пренебрегват. Ако приемем, че личността е уникален набор от диспозиции (качества) и особеностите на диспозициите правят интраиндивидуалността , нещата биха изглеждали по – разбираемо. Срещу индивидуалността обаче винаги има някакви стимули (ситуация), с които индивидуалността си взаимодейства. Тази ситуация може да елиминира някои черти да не функционират в нея. От тук следва, че ситуацията може да моделира интраиндивидуалността, да усилва или отменя част от качествата ни. Трябва да се отчита динамиката на интраиндивидуалността у човека (няма личност без индивидуалност) и пространството на личността се заема от интраиндивидуалността на човека. Ако човек не се развие като личност, той не е адекватен на културата, в която живее.