Османската обществено-политическа система и българите през XVIII-XIX в.

Завладяването на Балканския полуостров от турците през XIV-XV в. на практика слага край на съществуването на българската държава , разделена по това време на две царства , едно десподство и няколко по-малки самостоятелни владения. Българите стават поданици на огромна империя , простираща се на три континента. В административно отношение те са част от т.нар. Румелийско берлейбейство и поради тази причина завоевателите назовават българите не с народностното им име , а ги причисляват към т.нар. „милети“ – ромейски народ. Берлейбейството е разделено на санджаци, каази и нахии, като в тях управляват само турци.
Чуждата държавна машина свежда до положението на „рая“ българското население , като не им оставя и най-малки права, включително елементарни човешки ценности , като правото на живот , чест , свободно религиозно изповедание , частна собственост и др. Новата власт изземва собствеността върху обработваемата земя и я превръща в собственост на султана.
В много български градове , които в онзи период са естествени носители на държавността , са преселени турци, гърци , арменци и други националности, които често са много повече по количество от българите. Градовете са разделени на махали по етнически принцип, като мюсюлманите заемат центъра и най-добрите места, а християните са изтласкани по периферията.
В административен план управлението на селата се предоставя на чорбаджиите, които в повечето случаи са богати българи, поддържащи приятелски отношения с турците. Утвърждаването на този пост става с разрешението на съответния паша.
Въпреки тежкото положение , в което изпадат българите , те не се отказват от борбата срещу поробителя. През XV-XVII в. се появяват нови форми на съпротива като хайдутството , индивидуалното неподчинение , отказът да се приеме насилствено ислямът и др. Избухват редица въстания като Първото и Второто Търновско , Чипровското , Карпошовото, които загатват за готовността на българите да възстановят своята независимост и държава.
За османската държавно-политическа система е характерно обствоятелството, че тя не се променя съществено цели столетия. Централната власт се упражнява с присъщите за миналото азиатски деспотизъм и жестокост. Правораздаването се извършва съгласно Шериата (мюсюлманското религиозно право) и няколко допълнения , които са направени от султаните. То се извършва от молли, кадии и наиби, които събират определените съдебни такси от цялото население. Селяните решават споровете си чрез обичайното право , а в градовете има сведения за еснафски съдилища.
Държавата и спахиите се интересуват от производството почти само по отношение на данъците и се обогатяват предимно от плячката от успешните войни. Това е характерно за периода до средата на XVII в. , когато постепенно в Османската империя започва да се наблюдава нестабилност и се заражда анархия. Неуспехите от войните и проблемите във властта от една страна водят до увеличаването на терора и произвола над българите, но от друга засилват тяхната самоорганизираност и повишават политическата им култура.