Основни идеи: Платон и платоновата държава.

Югозападен университет „Неофит Рилски“
гр.Благоевград

Основни идеи: Платон и платоновата държава.

През 399г пр.н.е наставникът на Платон, Сократ, е осъден на смърт. Сократ не остав нищо написано и Платон се заема със задачата да запази за бъдещети поколения това, което е наручил от своя учител - първо в Апология на Сократ, където разказва за защитата на Сократ пред съда, и по-късни използвайки Сокарат като участващо лице в поредица от диалози. В тези диалози понякога е трудно мислите на Сократ да бъдат отделни от тези на Платон, но става ясно, че Платон изпилзва методите на своя учител, за да изследва и обясни свойте идеи. Първоначално интересите му съвпадат с интересите на неговия наставник: да търси дефинициите на абстрактни морални ценности като „справедливост“ и „добродетел“ и да опровергава идеята на Протагор, че вярно и невярно са относителни термини. В държавата Платон представя своята идея на идеалната държава и изследва аспекти на добродетелта. Но при този процес засяга теми извън филосфията на морала. И той като по-ранни древногръцки мислители задава въпроси за природата и субстанцията на Космоса и изследва как неисменното и вечното могат да съществуват в един привидно променящ се свят. Но за разлика ит своите предшественици, Платон заключва, че „непроменящото се“в природата е като „непроменящото се“в морала и обществото.
В „Държавата“ Платон описва как Сократ задава въпроси за добродетелите и моралните концепции, за да може да го дефинира ясно и точно. Известни са думите на Сократ, че „добродетелта е знание“ и че за да действаш справедливо например, първо трябва да се запиташ какво е справедливост. Платон решава, че преди да се позовем на някоя морална концепция в нашето мислене или рязсъждения, първо трябва да изследваме какво точно имам предвид под тази концепция и какво я прави точно това, което е. Той повдига въпроса как да разпознаем правилната или съвършената форма на дадено нещо – форма, която е истинска за всички общества и всички времена. Така Платон намеква, че спред него съществува някаква идеална форма на нещата в света, който обитаваме – независимо дали тези неща са морални концепции или физически обекти- и че по някакъв начин си даваме сметка за нея. Разсъжденията на Платон го отвеждат до един-единствен извод – че трябва да има свят на Идеи или Форми, който е напълно отделен от материалния. Именно там съществува Идеята за съвършения „триъгълник“, заедно с Идеята за съвършенното „легло“ и „куче“. Той заключава, че човешките сетива не могат да възприемат директно това място – то може да бъде възприето само чрез разума. Платон твърди, че това царство на Идеите е „реалността“, а светът около нас е направен по негов модел.
Материалния свят може да се промения, но Платоновия свят на Идеите е вечен и незаменим. Платон прилага своята теория не само към конкретни нещата като легла и кучета, но и към абстрактни концепции. В неговия свят на Идеите има Идея за справедливост, която е истинската справедливост, а всички случаи на справедливост в материалния свят около нас са нейни модели или по-несъвършени варианти. Същото се отнася за концепцията за доброто, която според Платон е върховната Идея и цел на всички философски търсения. Платон казва, че представата ни за Идеалнитя форми е вродена, дори и да не си даваме сметка за това. Той смята, че човешките същества са съставени от от две части: тяло и душа. Телата ни имат сетива, чрез които възприемаме материалния свят, а душата притежава разума, чрез който възприемаме света на Идеите. Платон заключава, че душата ни, която е безсмъртна и вечна, трябва да е обитавала света на Идеите преди нашето раждане и копнее да се върне в него след смъртта ни. Следователно, когато видим варианти на Идеите в света с нашите сетива, ние ги разпознаваме в резултат на нашето припомняне. За припомнянето на вродени е спомени за тези Идеи е нужен разум- атрибут на душата. Според Платон задачата на филосф а е да използва разума, за да открива Идеалните форми или Идеи. В „Държавата“ той обосновава също, че именно филосфите или по-скоро онези които са верни на филофските призвание, би трябвало да бъдат управляваща класа, защото само истинския филосф може да разбере точно природата на света и истината за моралните ценности.
Самия Платон е въплащение на своя идеал, т.е. истински филосф. Той обосновава етични въпроси, преди това от последователи на Протагор и Сократ, но при този процес за първи път се изследва пътя на самото познание. Той оказва дълбоко влияние на своя учениек Аристотел, въпреки фундаменталните им различия за Теорията за формите. По-късно идеите на Платон проникват и в филосфията на средновековни ислиямски и християнски мислители, включително Августин Блажени, който съчетава идеи на Платон с идеи на църквата.
Интерпретацията на нравственото понятие „добродетел“ в практическата философия датира от най-дълбока древност. В много от Платоновите диалози (като например Менон, Горгий, Закони, Държавата, Протагор) откриваме щрихи, за да сглобим възгледите му по проблема за добродетелта. Както е известно Платоновата представа за света търси опора в човешката душа. Философът представя света на хората като копие на друг, идеален и съвършен свят, наречен от него свят на идеите. Душата е мост между тези два свята. Особеност на Платоновата представа за света е, че цялата му конструкция се крепи върху един абсолютен принцип – доброто и съвършенството. Така например, доброто е представено в душата чрез добродетели, присъщи на част от населението на една държава - мъдрост и мъжество, и добродетели, присъщи в идеалната държава на всички граждани - разсъдливост или още благоразумие, умереност; и справедливост. А също и най-добрият начин на живот се осъществява чрез принципа на култивиране на добродетелта в живота и в смъртта. Човек трябва да се научи да познава доброто чрез възпитание. Добродетелта се основава на възможността да постигнеш доброто, след като си познал какво е добро.

Идеята
Философските източници на Платоновото учение за идеите са:
1) Сократовото учение за “всеобщото” като основа на етиката.Според свидетелствата на ранните съчинения въпросът за идеята произлиза от Сократовия диалог. Тъй като Сократ бил убеден, че човек може да постъпва праведно, смело и т.н., само ако знае що е праведното, смелото и т.н., той се опитал да изясни тези понятия в беседа. Сократовия диалог предпоставя, че на въпроса за дефиницията може да се отговори – Платон тематизира тази предпоставка и така стига до приемането на идеите. Който оспорва, че съществуват идеи, няма да има нищо по което да може да ориентира разума си (“Парменид”).
2) Елеатското учение за истинското, единното и неподвижно битие.
Платон се опитва да разреши и въпроса за познанието в съответствие с изходните и идеалистически положения на учението си за идеите. В своята теория за познанието той е противник на материализма и на сенсуализма. Най – важния философски източник на учението, наред с учението на Сократ, е идеалистически изтълкуваният рационализъм на елеатите. Като противопоставя метафизически едно на друго усещането и теоретическото мислене (разума), Платон твърди, че сетивата не могат да бъдат източник на истинското знание и че тяхна област е само мнението, а истинското знание (познанието на идеите) е достъпно само за разума и се извършва чрез понятия.
Знанието има за свой предмет духовните същности, а мнението се отнася към сетивните неща. Тъй като освен идеите Платон признава за предмет на познанието и числата, а освен природните сетивни неща признава за предмет на мнението също и подражанието на тези неща, той въвежда в своята класификация разделените на познавателните способности на човека, а именно : Идеите са предмет на знанието и на мисленето. Числата са предмет на размишлението. Природните сетивни неща са предмет на доверието (“вярата”). Подражанието на сетивните неща са предмет на “догадката” и “наподобяването”.3) Питагорейското учение за числата като истински същности на нещата.
Като се обявява против учението на атомистите за множествеността на световете, подчинени в развитието си на необходимостта, Платон учи, че съществува само един и при това най – добрият свят, целесъобразно създаден от духовното, разумното начало. Като се приближава все повече и повече до питагорейците, Платон включва в своята идеалистическа система, освен идеите (битието), материята (небитието) и сетивните неща (смес на битието и небитието), също и числата във вид на особени същности, заемащи средно място между идеите и сетивните неща. В Платоновата космология господства мистиката на числата – физическите тела се лишават от своята материалност и получават мистико – математическо тълкуване, като съставени от триъгълници. Платон схваща физическите тела като математически отношения. Материята, според него, съществува във вид на физически тела, благодарение на математическите отношения.Освен тези три основни източника, съществуват и други философски учения, от които Платон черпи.
Критическото осмисляне на диалектиката на йонийската философия довежда Платон до антисенсуалистически заключения и до извода, че схващането за постоянното изменение е просто констатация на сетивни факти, но не и теоретическо определение на същността. Конкретните неща, които се променят, не са действителната същност.
Критиката на софистиката също притежава изключително голямо значение за откриването на нови средства и форми на философското познание. Платон разбира несъстоятелността на софистическия сенсуализъм, релативизъм и субективизъм и това го стимулира към създаването на нова онтологическа и гносеологическа насоченост на философските му разбирания.От значение е и критиката на киническия възглед за общото и единичното, който в платонизма се представя и като определение на същността и явлението. Но за разлика от своя учител, Платон достига до заключението, че общото не се съдържа в единичните неща и поради тази причина неговите определения не могат да се извличат пряко от фактите на сетивния свят. По – нататък изключително голямо значение придобива разглеждането на етическата проблематика, анализът на която подсилва общотеоретическите разсъждения и определения на философа. В “Евтифрон” и други диалози основен въпрос на заниманията на Платон е добродетелта. Също така за формирането на определението за идеята има анализът на естетическите явления и ценности - същността на прекрасното, красивото.
Опирайки се на тези учения (главно на учението на Сократ), Платон създава системата на обективния идеализъм. Платон решава идеалистически основния философски въпрос за отношението между духа и природата, между мисленето и битието. Той смята мисленето като духа на първично, а битието, природата – за вторично и производно от него. На променливия смят на сетивните неща Платон противопоставя неизменния и неподвижен свят на истинското “битие”, разбирано от него като свят на духовните същности – на идеите. На идеите той подчинява и от тях извежда цялата конкретна действителност. Сетивните неща, учи Платон, са променливи и непостоянни – те възникват, променят се и изчезват. Тези неща служат за предмет на мнението, а не на истинското знание. Сетивните неща за Платон са само сенки на света на идеите, които са вечни и неизменни и които съставят предмета на истинското знание.
Светът на идеите, според учението на Платон образува в своята съвкупност “истинското битие”, вторичен и производен от него е светът на сетивните неща, които заемат средно място между битието и небитието. Материята Платон нарича небитие, те са отпечатъци на свръхсетивните идеи, на идеалните образци на нещата върху пасивния “възприемник” на идеите – върху материята, небитието.
Идеалистическото учение, че сетивните неща са вторични и производни от духовния свят на идеите, което лежи в основата на цялата Платонова обективна – идеалистическа система, довежда до редица затруднения. Още Аристотел, който подхвърля учението за идеите на подробна и основателна критика, справедливо сочи, че при Платон се получава на дело пълно скъсване на неподвижните идеи и променлив