Поглед върху „Митът за Сизиф“ на Албер Камю

Поглед върху „Митът за Сизиф“ на Албер Камю
Философското съчинение „Митът за Сизиф“ на нобеловия лауреат Албер Камю представлява литературно–философска импресия с възпитателен характер. Още в самото начало авторът ни предупреждава за характера на своя труд: това е разказ за едно чувство, описание на едно възможно състояние на човека. Абсурдният човек — това е образът, който с премерена лекота успява да израсте пред нас, сякаш от дълбините на всичко, което до тогава философията е подминавала.
Още в първото си изречение Камю признава, че се е занимал с „абсурдна чувствителност, която е разпръсната в столетието, а не философията на абсурда“. Глава след глава от чувството на абсурдност и отчужденост характерни за слабия, самоубийствен характер, Камю успява да изгради абсурдният човек, като всеки един възможен човек, независимо от отношенията, в които попада. Отказал се от философските претенции, в сферата на описанието на една чувствителност, Камю поставя най–важния философски проблем: самоубийството, или „дали си струва, или не, да бъде живян животът“.
Кое е абсурдно? Абсурден е нито човека, нито света. Абсурдът се ражда в сблъсъка между човешкия разум, който се опитва да осмисля и ирационалността на света. Светът ни се явява студен и дотолкова плътен, че дори и човешкият ум не би могъл да проникне отвъд. Светът вече е непостижим във всичките си измерения. От тук пътят към смъртта ни се струва единственият последователен избор.
Не съществува такава философска позиция, която да разреши абсурда. Съществуват единствено „философски самоубийства“, които прикриват проблема чрез преместване на акцента от абсурда върху човека или света, в триадата човек — свят — абсурд. От мистериозните превъплъщения на Киркегор, през абстрактния свят на Хайдегеровото „бъдене“, до хирургичната точност на Хусерл, Камю навсякъде открива философско самоубийство. Чрез упреци и заплахи, а не толкова чрез философски анализ, все някак Камю успява да ни убеди в суицидния характер на всички автори, до които се докосва. Но да не изискваме прекалено много. Нека се утешим с факта, че самият Камю вече призна, че просто ще описва едно чувство.
Плащаме цената и приемаме човека в живота като абсурден. Остава да се запитаме по какъв начин живота на другите е абсурден? Прелъстителят, актьорът, завоевателят и творецът са четири типа личности, (които Камю представя в детайли, тук е излишно да ги описваме) осъзнаващи абсурдното си съществуване, но същевременно все така живи, все така живеещи и устремени. Тези хора не са се опитват да разрешат абсурда. Те живеят с него.
В действителност, без да изхожда от понятието „живот“, по пътя на отстраняване на очевидно погрешното, с цената на отхвърлянето на всяка философия и чрез възхвала на границите на човешкия ум, Камю успява да утвърди живота като единствена крайна цел и най–висше състояние.
С осъзнаването на абсурдността на живота, единствената перспектива, която се очертава пред нас, е това да поддържаме абсурда, и така да осмисляме живота си. Но какво стана със самоубийството, като логичен завършек на живота? Сега тази му функция е напълно несъстоятелна. Тя е противоположността на бунта, тя е примирение. Означава: аз бях до тук, не си струва трудът. Бунтът е да поддържаме абсурда и именно поради него да продължаваме да действаме непримиримо. На основния философски въпрос е даден отговор. Да, животът си струва да бъде живян, именно защото е абсурден, но не и безсмислен. Това, което го осмисля е непрестанното съживяване на абсурда и приемането на тази съдба