Писма на един дакел , авт. С. Пенчева

1

2

3




Да не повярваш: още съм жив! Качихме се с баба в нещо като къща на
колела. Наоколо – разни багажи, аз и баба сме се свили сред тях. Къщата
забръмча, замириса отвратително, после ни затресе, залюшка – и така
половин ден. По едно време ми стана много лошо. Стомахът ме заболя,
сякаш съм гладен, но всъщност не ми се хапваше нищо. Дори обратното...
Баба ме съжали и ме взе в полата си. Тя ми говореше нежно, аз лежах със
затворени очи и мислех, че загивам.
Хеле по едно време смрадливата къща спря. Вратата се отвори и аз
тупнах върху нещо меко, зелено, прохладно... Изведнъж ми премина
лошото, а баба каза:
– Джерко, добре сме дошли на село!
Не знам какво точно значи село, но никак
не прилича на София. Още не съм разгледал
наоколо, по-нататък ще ти опиша всичко най-
подробно. Има една истинска къща (не на
колела), много мръсна и запусната, стаите са
празни. Но баба смята, че ще се настаним екстра.
Стовариха багажа и смрадливата къща си за-
мина, а баба започна да чисти. Вдигна моя
панер-спалня върху един кашон, да не съм ѝ
пречел. Пък аз така исках да ѝ помогна!
След като събра боклука с метла, баба взе
да мята насам-натам по пода един мокър парцал. Помислих, че иска да си
играем. Надвесих се от панера – и не усетих как се преметнах долу. Този път
вече почти загинах! Квичах отчаяно, но баба едва ме погледна – имала била

4



много работа! Все пак не ме напъха обратно в панера, а ме остави да си
играя на пода.
Изведнъж съзрях зад гърба ѝ нещо черно, с настръхнала козина,
навярно се канеше да я нападне! Храбро залаях, макар че то беше по-
голямо от мен. Баба се обърна и кой знае защо се разсмя. После грабна
косматото нещо и взе да търка с него дъските (така му се пада!) То пръхтя и
съска, плю чернилка, накрая спря омаломощено. Когато баба отиде за чиста
вода, аз тайно се изпишках отгоре му... Друг път да не ме плаши, четката му
с четка!
Вечерта и двамата бяхме капнали от умора. Хапнахме набързо, баба
сложи в изчистената стая сгъваемо легло, до него – моя панер. Като си
легнахме, почна да ми разказва как живяла като дете в тази къща, как
играла на двора и тичала през полето. Тук явно послъга: че как е възможно
да е била дете, като ние с теб си знаем, че е нашата баба! Ти вярваш ли я
тази работа?
Не исках да я огорчавам и кимах с глава, докато очите ми се
премрежиха. Май че и баба заспа, както си говореше – много се беше
изморила, горката.
От днес започвам да изследвам двора, селото и въобще целия свят.
Чакай следващите ми писма.

5















Страшно съм зает, но ти се обаждам набързо. Тези дни много
работихме с баба, изчистихме цялата къща. Само че тя много разхвърля, та
все вървя подире ѝ и прибирам. Завлякох метлата зад шкафа, обувките ѝ –
най-навътре под кревата. Дори им развързах връзките, да ги обува по-
лесно. Пък тя, вместо да ме похвали, взе, че ми се накара. Ако можеш ги
разбра тези баби!
Под кревата има вързоп с дрехи. Когато съм сърдит на баба, се
мушвам долу и заспивам обидено върху вързопа, а тя ходи из къщи и ме
вика жално. Накрая, разбира се, се сдобряваме. Особено ако е наближило
време за ядене... Баба ми капва в попарата по една капка от някакво
шишенце. Казва, че от това нещо козината ми е станала още по-лъскава и
че много съм порасъл – бил съм вече педя и половина! Ами като е така, да
ми излее в паничката цялото шишенце наведнъж, какво си играе капка по
капка!
Обичам много да се разхождам по двора. Това, да знаеш, е мястото
около къщата ни, краят му се не види! Самото село е по-далеч. То е
направено от къщи като софийските, само че no-малки и всяка си има двор
като нашия. В него расте висока зелена гора, през която безстрашно си
пробивам път. Е, нали краката ми са късички и малко криви, та често се зап-
литам и премятам през глава, но веднага скоквам и продължавам напред.
Баба казва, че било треволяци и бурени, но аз нали виждам, че си е гора.
Скоро открих, че там има и по-големи неща, казват се дървета. За да
им видиш върха, трябва да легнеш по гръб. Под две от тях имаше играчки,
оставени специално за мен. Баба ги нарече шишарки, растели по големите

6



дървета. Може пък и да е така. Занеса си някоя шишарка вкъщи и почвам
да я гоня с трясък по пода, после я вмъквам в скривалището и я загризвам.
Е, не е като да гризеш пилешко кокалче, но какво да се прави – по дърветата
не растат печени пилета...
А днес ходихме да купим мляко. Вместо в магазин, озовахме се в една
ниска къща. Миришеше особено, в полумрака различих две огромни,
страшни животни. Казвали се крави, но освен това си имат и имена: Милка
и Нешка. Те наведоха към мен рогати глави и така изпръхтяха, че едва не ме
духнаха. Стопанката им, седнала на ниско столче, дърпаше нещо голямо и
розово, увиснало от корема на Милка. От него, ако щеш вярвай, ако не
щеш – недей, църкаше и се пенеше в кофата най-истинско мляко!
Докато зяпах смаяно, стопанката – леля Янка – ни напълни с мляко
бутилката, а баба ѝ предложи да доведе кравите в нашия двор. Имало
много трева в него, нека си пасат! А тревата, обърна се тя към мен, в корема
на кравата става на мляко. Представяш ли си! Пък аз си мислех, че го правят
направо в белите торбички.
После леля Янка копна на едно място в двора с мотиката. И какво
мислиш? Извади от пръстта истински картофи, дето и аз ги обичам варени!
Тук вече седнах от смайване.
А по двора се разхождаха кресливи двукраки, облечени в перушина.
Приличат на софийските гълъби, ама са много, много по-големи от тях. Баба
ми обясни, че това са кокошки и пуйки, дето се продават замразени в
магазините и имат такива вкусни кости.
И какво излиза, бате? Всичко, което купуваме в София – мляко,
сирене, месо, хляб, яйца и какво ли не още – не идва наготово в магазините.
Всичко се прави тук, на село. Баба добави, че селските хора се трудят от
тъмно до тъмно, зиме и лете.
На тръгване махнах любезно с опашка на леля Янка, дето ни даде
млякото и картофите. Нали знаеш, че като не можем да говорим с думи, ние
разговаряме с опашки. Когато е вирната нагоре, значи всичко е наред. Ако
е свита между краката – значи положението е напечено. А махането с
опашка може да изразява най-различни неща: че обичаме много своя човек
и сме му верни до смърт, че се радваме да се запознаем с неговите
приятели, че от масата се носят приятни миризми и очакваме да падне нещо
и за нас...

7



Та на тръгване завъртях опашка в знак на уважение и благодарност. А
млякото беше такова гъсто и вкусно, че едва не си изядох паничката... Дали
да не почнем и ние с баба да произвеждаме нещо?

8




Ако мислиш, мили бате, че съм предишното глупаво и глезливо
софийско паленце – грешиш. Вече съм почти истински селски пес! Баба
казва, че скоро ще навърша цели три месеца, но работата не е само във
възрастта. Аз, както казва тя, овладявам действителността! Не знам какво
значи това, важното е, че го овладявам.
Сигурно помниш, че много ме беше страх от разни стъпала и ти ме
пренасяше на ръце през тях. Като дойдох, гледам – и тук стъпала, при това
отвратително високи! Вървя като завързан за баба, но като стигна до
стълбището – стоп! Замръзвам на най-горното стъпало, скимтя от ужас,
сърцето ми ще се пукне. Ха съм пристъпил, ха съм загинал! Баба започва да
ме побутва по задничето, като ми говори окуражително. И аз де слизам, де
се търкалям, все така отчаяно скимтейки.
Ела да ме видиш сега! Честно казано, пак има понякога търкаляне –
какво да правя, като са ми къси крачетата! Но квичене – НИКОГА! Мълча,
сумтя и се боря със стъпалата като с врагове. И ги надвивам! Сега да
запомниш нещо от мен: качването нагоре е по-трудно и по-бавно от
слизането надолу. Баба казва, че и с хората било така.
Като изчистихме къщата, заловихме се с двора. Баба щяла да си прави
в единия край градина. Какво ли пък ще е това? Засега скубем огромните
бурени и треволяци, които мислех за гора, когато бях по-малък. След всеки
дъжд те стават още по-големи. Баба се бори с тях, както аз със стъпалата.
Захапах днес един бурен, дръпнах го яко и го измъкнах с корените. Но по
мустачките и муцунката ми се накачиха някакви ситни, черни същества. Че
като ме защипаха!... Брей, че досадници – по-лоши и от бълхи! Кихах,
кашлях, плюх, едва се отървах от тях. Наричали се мравки.
Тогава опитах да работя с лапички. Земята е влажна, позатоплена от
слънцето – само за копане! Заработих енергично, пръст хвърчеше на всички
страни. Така се увлякох, че навярно накрая нямаше да мога да изляза от

9



прекрасната дупка, която бях изкопал. Бате, да
можеше и ти да я видиш! Баба каза, че първата
дупка на едно куче е като първия убит лъв за
истинския ловец. (Тя чете сега някаква книга за
лъвове и ловци, та все това ѝ е в ума.)
Докато се любувах на моята бездънна
дупка, баба започна да разказва такива
интересни неща, че наострих уши. Е, не ги
наострих, защото са дълги и клепнали, но
заслушах с все по-голям интерес. Бате, дори ти
не подозираш КОЙ СЪМ AЗ! Знаеш, разбира се,
че кучетата са различни, хората казват – от разни породи. Но не знаеш, че
ние, дакелите, сме една от най-старите породи!
Според баба, май че сме живели най-напред далеч, далеч – в страната
Индия. А в страната Египет открили много стара рисунка (тя казва – отпреди
четири хиляди години, но аз не мога да си го представя). И на тази рисунка
имало истински дакел! Още оттогава сме били приятели с хората. А по-
късно, вече в страната Германия, ни отглеждали като кучета за лов. Оттам
сме се пръснали по целия свят! Без нас не ставал нито един лов на лисици,
язовци, еноти. Не ги познавам тези животни, но научих, че те живеели в
дупки в земята. Дакелите разравяли пръстта, вмъквали се в леговищата им
и ги захапвали я за опашката, я за крака. А захапе ли нещо дакел, пускане
няма! Стискат и дърпат звяра навън, право при ловците!
Баба ми разказа още, че човекът е по-голям и умен от кучето, но пък
то надушва и запомня не знам колко си миризми (Каза нещо като половин
милион – то пък колко е?). „Кучето вижда с носа си!" – добави тя и ме чукна
по влажния нос. То и чувало пет пъти по-добре от човека. Дори усещало
някакви звуци, които идвали от земята преди земетресение и изригване на
вулкан. Тук вече нищо не разбрах и загубих интерес към разказа ѝ.
Преодолях стълбището със замах и като излязох на двора, стори ми
се, че съм станал по-голям и силен. Тогава забелязах, че през двора минават
разни тайнствени пътеки. Баба казва, че най-утъпканата водела към
рекичката, а в нея имало жаби и дори риба. Само че аз не си падам много
по рибата – да не съм някаква котка! А накъде ли водят другите?

10



Протегнах муцунка, пое