Политическа география, геополитика и сигурност - лекционен курс

1

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛ. ОХРИДСКИ“
Геолого-географски факултет
Катедра Регионална и политическа география





Марин Русев




ПОЛИТИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ
ГЕОПОЛИТИКА И
СИГУРНОСТ

учебно пособие







София, 2017

2

1. ГЕОГРАФИЯ
Съвременните науки имат сложно взаимодеиствие, което предизвиква висока
степен на условност при опитите да се дефинират еднозначно техните основн
обектни и предметни аспекти, техните вътрешни структури. През своето
хилядолетното развитие те използват разнообразен набор от изследователски
техники, подчинени на непрекъснато изменящи се методологични подходи и научни
парадигми
*
. Независимо от безспорните общи гносеологични основи, това води до
поява на различни по своя изследователски предмет, но тясно взаимно обвързани,
научни клонове и направления.
Географията е единна наука, изучаваща пространствените измерения на
конкретното взаимодействие между природни и обществени явления и процеси в
глобален, регионален и локален мащаб. Макар и привидно елементарна, тази
дефиниция разкрива достъпно обектната и предметната същност на географски
изследвания. Равностойната значимост на историческия анализ води до определено
усложняване на дефиницията, тъй като предметът на географията се отличава с
пространствена (хорологична) и времева (хронологична) детерминираност. Това
предопределя крайната й цел – пространственото изучаване и прогнозиране на
исторически развиващи се природно-обществени явления и процеси.
Понятието пространство има фундаментално методологично значение за
географската наука. Неговата същност се интерпретира многостранно в зависимост
от конкретните изследователски акценти. То е предмет на вековни дискусии, в които
се включват и представители на редица други главни научни направления. Най-
голямо влияние върху географските изследвания сред тях оказват философията,
физиката и математиката. Необходимо е да се уточни, че географското значение на
пространството не е напълно идентично с неговото философско или физико-
математическо значение, въпреки че априорно се опира на тях. Философската
интерпретация на географската методология дава основание времето да се

*
От παράδειγμα (paradeigma) – буквално модел, пример. В научната теория се използва за обозначаване на
мисловния модел; на конюнктурно наложилия се през определена епоха набор от практики в
изследванията на дадена наука.

3

разглежда като предмет на изследване не само в историята, както и пространството
не е обект на изследване единствено в географията. Професионална защита на
хорологично-хронологичната същност на географията се открива в трудовете на
Hettner (1927), Hartshorne (1939, 1959), Марков (1965), Бунге (1967), Харвей (1974),
Haggett (1975), Wallerstein (1993) и други. На тази основа Бояджиев (1995) представя
географията като “геохронологична наука”. Със същата степен на условност обаче
като такава може да се посочи и историята. Morazé (1986) дори я нарича геоистория.
У нас част от въпросите, засягащи същността на научната категория географско
пространство, са анализирани от Колев (1980, 1997, 2007), Зяпков (1997) и Стоянов
(2000, 2008).
Географското познание възниква още в Древността и поставя началото на
много природни и обществени научни направления. Недвусмислено потвърждение
на това има във философските съждения на Кант (1802): „Нашите знания могат да
бъдат систематизирани или по понятия, или по време, или по пространство”.
Формирането на първите елементарни географски представи и познания е
пряко свързано с процеса на социологизация на обитаемото планетарно
пространство. Информацията за околната среда става първостепенна още в
началните етапи на човешката еволюция. Познаването на релефните особености на
местността, всекидневната нужда от вода и храна, възможностите за защита от
неблагоприятни климатични явления, диви зверове или съседни племена се
превръщат в най-важни условия за оцеляване. Стихийно се формира система от
сложни взаимоотношения на отделните индивиди или общности с обитаемата среда.
С времето социалните контакти на племенните групи се задълбочават, нараства
информационният обмен помежду им. Постепенно елементарният битов
географизъм в мисленето и общуването се замества с предаваща се от поколение на
поколение информация, основаваща се на специфично пространствено мислене и
предизвикваща специфично поведение в географското пространство.
Едно от първите цивилизационни постижения е придобиването на умения за
изобразяване на околното пространство чрез планове и карти. Географската

4

визуализация става първостепенен фактор за гарантиране на обществения ред и
ускоряване на социално-икономическия прогрес. Преселническата активност,
разширяващият се стокообмен и нарастващата стопанска ефективност предизвикват
позитивно преосмисляне на бита и културата в първите цивилизационни региони.
През Древността и Ранното Средновековие те разширяват географския си обхват и
постепенно създават дифузионни контакти помежду си. Рязко нараства обменът на
културно-политически и икономически нововъведения.
С Великите географски открития започва глобализация на световното развитие.
Ограничените и слабо систематизирани представи за света търпят качествена
промяна. Намаляват „белите петна” върху географските карти, фрагментарните
знания прерастват в научни концепции, издават се енциклопедии. Вече не само
откритията и описанията на нови пространства определят същността на
географското познание. Появяват се първите опити за систематизиране на
натрупания емпиричен материал. Задълбочава се диференциацията на географската
наука – създават се нови клонове и направления, изследващи природните и
обществените закономерности, както и взаимодействието между тях.
Еволюцията на географските идеи е резултат от влиянието на различни
фактори, тясно свързани с глобализацията на общественото развитие и научното
познание. Тя се активира от природни аномалии и катастрофи, циклично редуващи
се периоди на икономически кризи и стабилизация, военно -политически
катаклизми, постепенни или резки промени в идеологическите приоритети на
отделните общества и пр. След ХV век динамичните процеси в страните от Европа,
Азия и Северна Африка, противоречивите им политически и икономически
отношения, както и колонизацията на Новия свят предизвикват необходимостта от
обобщаване и систематизиране на научното познание. Появяват се забележителни
произведения в областта на философията, ес тествознанието, историята,
политологията и икономиката
*
.

*
С принос за развитието на посочените научни направления са Н. Макиавели (1469–1527), Ф. Бейкън (1561–1626), Й.
Кеплер (1571–1630), Р. Декарт (1596–1650), У. Пети (1623–1687), Х. Хюйгенс (1629–1695), И. Нютон (1643–1727), Ш.

5

След XV век, като част от общонаучните тенденции, започват да се оформят и
основите на модерния пространствен географски анализ. Много от изявените
представители на географията през посочения период творят и в сродни научни
направления – в зоната на контакт с отделните клонове на обществената география
или в природните географски науки
**
.
Научното обяснение и обслужване на общественото развитие от Древността до
наши дни преминава през различни етапи, като всеки се характеризира със
специфични критерии и приоритети, които пряко или косвено влияят върху
развитието на науката, нейните изследователски акценти, понятиен апарат и
методологични подходи. За обозначаване на този феномен в развитието на научното
познание най-често се използва понятието парадигма. Парадигмите са в основата на
научния анализ и синтез. Те предопределят процесите на диференциация в науката
и нейното единството.

Монтескьо (1689–1755), Дж. Стюарт (1712–1780), А. Смит (1723–1790), А. Бюшинг (1724–1793), И. Кант (1724–1804),
Й. Хердер (1744–1803), Ж. Ламарк (1744–1829), Т. Малтус (1760–1834), Й. Фихте (1762–1814), Ж. Сей (1767–1832),
Г. Хегел (1770–1831), Д. Рикардо (1772–1823), К. Клаузевиц (1780–1831), Ф. Лист (1789–1846), Дж. Марш (1801–
1882), Дж. Мил (1806–1873), Ч. Дарвин (1809–1882), К. Маркс (1818–1883), Ф. Енгелс (1820–1895), Д.Менделеев
(1834–1907), Л. Уолрас (1834–1910), Е. Хекел (1834–1919), А. Маршал (1842–1924), Ф. Ницше (1844–1900), Дж. Н.
Кейнс (1852–1949), М. Ван ден Брук (1876–1925), О. Шпенглер (1880–1936), Дж. М. Кейнс (1883–1946), К. Ясперс
(1883–1969), Р. Генон (1886–1951), К. Шмит (1888–1985), П. Сорокин (1889–1968), А. Тойнби (1889–1975), М.
Хайдигер (1889–1976) Н. Кондратиев (1892–1938), А. Лосев (1893–1988), Е. Юнгер (1895–1997), Ю. Евола (1898–
1974), Ф. Хайек (1899–1992), К. Попър (1902–1994), Ф. Бродел (1902–1985), Л. Гумильов (1912–1992), М. Фридман
(1912–2006), П. Самуелсон (р. 1915), И. Пригожин (р. 1917), К. Ароу (р. 1921), Ж. Тириар (1922–1992), С. Хънтингтън
(р. 1927), Зб. Бжежински (р. 1928) и други.
**
Фундаментална роля за развитие на географските идеи след XV век имат трудовете на С. Мюнстер (1489–1552), Г.
Меркатор (1512–1594), Л. Гуичардини (1521–1589), А. Ортелий (1527–1598), Ж. Боден (1530–1596), Ф. Клювер (1580–
1622), Б. Варениус (1622–1650), Ф. Соймонов (1682–1780), В. Татишчев (1686–1750), И. Кирилов (1689–1737), Ш.
Монтескьо, Л. Бюфон (1707–1788), М. Ломоносов (1711–1765), А. Бюшинг, И. Кант, К. Ритер (1779–1859), Й. Тюнен
(1783–1850), К. Арсениев (1789–1865), Ф. льо Пле (1806–1882), Х. Бокъл (1821–1862), О. Пешел (1826–1875), П.
Тяншански (1827–1914), Е. Реклю (1830–1905), Ф. Рихтхофен (1833–1905), Д. Менделеев, Л. Мечников (1838–1888),
Х. Вагнер (1840–1929), А. Воейков (1842–1916), Д. Анучин (1843–1923), Ф. Ратцел (1844–1904), П. ла Блаш (1845–
1918), Й. Парч (1851–1925), А. Пенк (1858–1945), А. Хетнер (1859–1941), Х. Макиндер (1861–1947), Е. Симпъл (1863–
1932), Р. Киелен (1864–1922), В. Ден (1867–1933), Ж. Брюн (1869–1930), К. Хаусхофер (1869–1946), К. Вало (1870–
1945), А. Деманжон (1872–1940), О. Шлютер (1872–1952), А. Зигфрид (1875–1959), Е. Хънтингтън (1876–1947), Х.
Хасингер (1877–1952), И. Бауман (1878–1950), Н. Барански (1881–1963), Ж. Ансел (1882–1943), А. Григориев (1883–
1968), К. Шмит, К. Зауер (1889–1975), Н. Спайкман (1890–1944), Н. Колосовски (1891–1954), И. Витвер (1891–1966),
В. Четиркин (1892–1953), В. Кристалер (1893–1969), К. Джонс (1893–1991), П. Савицки (1895–1968), Р. Хартшорн
(1899–1992), Ф. Бродел, Ф. Шафер (1904–1953), В. Покшишевски (1905–1984), А. Льош (1906–1945), И. Комар (1907–
1985), Л. Гумильов, Ж. Готман (1915–1994), Т. Хагерстранд (1916–2004), У. Айзард (р. 1919), И. Мойсеев (1920–1999),
Р. Чорли (1927–2002), С. Лавров (1928–2000), У. Бунге (р. 1928), А. Минц (1929–1973), П. Хагет (р. 1933), Р. Морил
(р. 1934), Д. Харвей (р. 1935) и други.

6

Хагет и Чорли (1971) определят парадигмите като относително устойчиви
схеми на изследователска дейност. Всяка парадигма поставя изследователя в
определени методологически рамки и с времето може да предизвика шаблонизиране
на неговата дейност. Нито една парадигма не може да претендира за
изключителност, поради което методологичните основи на всяка научна дейност се
изграждат едновременно от няколко парадигми. От тази гледна точка проце