Правна психология - Лекции

Калин Гайдаров

Правна Психология

Предмет на правната психология

Правната психология е отрасъл на психологията. Тя се категоризира като интердисциплинарна наука и може да се изследва както от психологична, така и от юридическа гледна точка, като трябва да се вземе под внимание фактът, че тези две науки използват различен инструментариум. Предметът на правната психология е близък до този на психологията. Специфичното за психологията като наука е, че тя не борави с установени (числени) мащаби както останалите науки. Естеството на предмета е качествено различно от тях: неговият център е психичният, духовният елемент у човека, който е много личен и, поради това, неуниверсален и практически неизмерим. Заради тази специфика на психичното у човека, се налага обективиране на предмета на изследване. Обективираният предмет на психологията е човешкото поведение като израз на вътрешния духовен свят на индивида. То може да бъде изследвано чрез самонаблюдение, но и чрез външно наблюдение. Психологията изследва поведението като субективност (поведение, обвързано с конкретен индивид и специфично за него). Субективността е част от самото поведение, което се формира и под въздействието на субективни фактори.
Предметът на правната психология е поведението на човека, свързано с правната действителност.

Субективност

Съществуват различни теории относно естеството на субективността у човека. Една от тях разделя вътрешния свят на емоции, когниции и мотивации; друга го квалифицира като съвкупност от съзнавано и несъзнавано; трета поставя акцент върху вербалност и невербалност в човешкото поведение. Въпреки различните теории, субективното е прекалено енигматично. То е извън времето и затова не може да се раздели на минало и бъдеще – то е винаги сегашното, това, което съществува в момента. Субективното у индивида не може да бъде изцяло определено, нито е възможно да се достигне до неговата абсолютна дълбочина.
Една четвърта теория определя субективното като нещо интимно. В него често се наблюдава елементът на произвол. Тази характеристика се прави на базата на схващането, че дадени страни на интимното съществуват дори и без явно да се реализират чрез действия във външния свят. Тяхната проява понякога зависи от едновременното действие на съвкупност от специфични фактори, чието настъпване е несигурно, зависи от случайността. Именно това е елементът на произвол. Пример за това може да се даде чрез следните два сценария: сериен убиец може да има желанието да убива и да го прави, отнемайки живота на много жертви; но този сериен убиец може да има това желание и да не го реализира или пък да го реализира само веднъж. Реализацията на неговият вътрешен свят може да зависи от струпването на много фактори (обективни и субективни). От правна гледна точка, всяко едно от действията му се преценява по различен начин – при едно убийство, той се квалифицира просто като убиец; при множество извършени – като сериен убиец. Нищо от това обаче не променя субективното у него, неговия вътрешен свят и неговата интенция.
Субективното има различни реални (външни) измерения при различните хора. Тези реални измерения отново зависят от множество фактори и поради това отново може да се даде характеристиката на произвол. Поради произволността на субективното, направените наблюдения не могат да се проецират в бъдещето с цел предициране, защото настъпването на същите специфични фактори, предизвикали определено поведение у даден човек, е несигурно. Освен това е възможно не всички фактори, благоприятствали това поведение, да са известни.
Субективността е лична и тя се екстернализира в действия и постъпки – този елемент може да се окачестви като субективност спрямо другите. Тук се проявява авторството, изразяването на нещо собствено, различно от останалите.
Субективността е вътрешна и тя може да не се изрази в 100% навън. Един човек може да замисля убийство и да го извърши без да говори на никого за своите планове. Той може сериозно да го замисля и подробно да го обяснява на други, но въпреки това никога да не го извърши. Субективността и в двата случая е свързана със замисъла на убийството, но външната й проява е различна.
Задачата на съдията е да доведе субективното до неговата обективност. Проблемът е, че поради непознаването на вътрешния свят на всеки отделен индивид, това е почти невъзможно. Оптималният възможен вариант е постигането на минимално различие между субективно и обективно. Решението на съдията също е субективно – то произхожда от неговото възприятие и вътрешен свят, но в оптималния си вариант, това решение трябва да е максимално близо до обективните мащаби.
Според образа на алегоричната фигура на Темида, древногръцката богиня на справедливостта, представяна със завързани очи, правосъдието не трябва да се влияе от външни фактори при решаването на съдебни случаи. От гледна точка на правната психология обаче, то трябва да се влияе от индивидуалността на извършителя и останалите действащи лица, защото именно това е ключовото за решаването на случая.
Необходимо е да се направи и разграничение между понятията “субективно” и “субективност”. Субективното поведение на индивида не винаги изразява неговата вътрешна субективност напълно или дори само отчасти. Понякога външното поведение изразява само малка част от вътрешния свят на човека. А понякога, то е емоционално, необмислено и непремерено с този вътрешен свят. Понякога импулсивното поведение може да е дори в разрез с вътрешния свят на индивида. Смисълът на психологията е наблюдението на проявеното поведение и неговият анализ, чрез които се правят изводи за вътрешната субективност. Това са методите на дедукция и индукция – извличането на информацията от дадени факти, анализът на тази информация, изграждането на дадена теория за вътрешния свят на индивида и евентуалното наблюдаване на последващо поведение, което би я потвърдило. Наблюдението е единственият начин на евалюиране, тъй като поведението е единствената манифестация на субективността (изключение от това правило е случаят, в който някой желае искрено да сподели вътрешния си свят с друг човек). След опознаването на субективните елементи на вътрешния свят на индивида, може да се направи извод за бъдещото му поведение.

История и структура на правната психология

Правната психология е интердисциплинарна наука и може да се разглежда от две гледни точки. Историята й може да бъде предадена от гледна точка на правото и от гледна точка на психологията.
Един от основополагащите трудове на тази наука е трактатът на Чезаре Бекария (1738 – 1794) – “За престъпленията и наказанията” (Cesare Bonesano di Beccaria – “Dei delitti e delle pene”), първоначално публикуван през 1764 г. на италиански език. Творбата съдържа основни постулати в областта на криминологията, използвани и до наши дни. Бекария застъпва идеята за обществения договор и характеризира престъпниците като “единичните лица, които чрез нападки се стремят не само да отвоюват от общото благо обратно честта си, но да си присвоят и частите на другите.” Според него, водещото при налагането на наказанията трябва да бъде справедливостта. В доводите му се усеща и доста хуманизъм, тъй като той вижда наказанието главно като обществено-превантивна мярка, отколкото като наказателна и поради това пледира за изключването на мъченията като форма за изтръгване на самопризнания и премахването на ексцесивно тежките наказания.
Психологията съществува като форма на философията още от дълбока древност, но се развива като експериментална наука едва в края на XIX в. През първите 50 години от нейната история, тя постепенно се разграничава от физиологията, психиатрията и философията; създават се основните й концепции. През следващите 50 години тя се развива не толкова в теоретична, а по-скоро в емпирична насока. През 50-те/60-те години след Втората световна война се появяват множество нейни приложни отрасли, между които е и правната психология. През 70-те години на XX век в България се създават и специализирани институции, занимаващи се с изучаването и прилагането на правната психология – Центърът за психологични изследвания към затворите, Институтът по психология към МВР (’71 г.), психология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (’72), Институтът по психология към БАН.
Психологията има два дяла – фундаментален и приложен. Правната психология има приложен характер.
Отрасли на правната психология са:
~ юридическата психология (свързана с процеса на правораздаване)
~ съдебната психология (близка по характер с юридическата, но докато първата се концентрира повече върху характера на закона, съдебната психология се насочва към съдебния процес и техниките, използвани при разпит на свидетели и оценяването на показанията им; изготвяне на съдебно-психологична експертиза и съдебно-психиатрична експертиза – разлика в похватите при изготвянето им, поради различния инструментариум, с който си служат психологията и психиатрията; тяхната стойност и резултати също са различни, тъй като те имат различна функция и използват различни критерии; в България е възприето да се изготвя психологично-психиатрична експертиза)
~ криминална психология/психология на делинквентното поведение
~ психология на девиантното поведение (deviation – отклонение)
Поведението, отклоняващо се от обществено установените стандарти може да се класифицира като:
~ криминално
~ агресия
~ антисоциално
~ асоциално
Криминалното поведение от правна гледна точка е свързано с извършването на престъпление. Всички тези типове поведение представляват социални отклонения от стандартите за дължимо поведение и те рефлектират върху социалната общност. Проявата на агресия, антисоциално и асоциално поведение са свързани с по-ниска степен на отклонение от установения стандарт в сравнение с криминалното поведение. Девиантното поведение представлява проява, намираща се на границата между престъплението и социалното отклонение. Пример за девиантно поведение е вандализмът по време и след футболни мачове. Независимо от характера на проявеното социално отклонение, извършителите условно са клинично здрави, т.е. не се счита, че подобно поведение задължително е индикатор за психическа болест.
Други отрасли на правната психологията са:
~ патопсихологията (която следва да се разграничи от психопатологията или психиатрията, която е медицинска наука; патопсихологията е психологична наука, която, както и психиатрията, изучава психопатологичните феномени в поведението на човека; двете науки обаче си служат с различен инструментариум)
~ психология на агресията (комплексна наука, включва в себе си отчасти правната психология, но не само; не може да бъде строго отнесена към нито една категория)
~ пенитенциарна психология (психология на затворите; занимава се с работата на затворническата администрация, поведението на затворниците; анализира проблемите на средата, която трябва да помогне за ресоциализацията на личността, но която същевременно е дълбоко агресивна сама по себе си)
Главният проблем, свързан с личността на престъпника и въпроса за неговата ресоциализация се крие основно в извършеното от човека. Убийството представлява не само престъпление против друга личност; извършвайки го човекът извършва и престъпление против себе си. Много често, измъчван от товара на вината, вършителят започва автономно да развива процес на самооневиняване. Другият възможен вариант е все по-задълбочаващото се чувство за вина, довеждащо в крайна сметка до самоунищожение на индивида, тоест психическо разстройство или самоубийство. При процеса на самооневиняване вършителят започва да се изживява като жертва на обстоятелствата, той се променя ментално. Сблъсъкът в затвора между надзиратели и затворници като статус срещу статус задълбочава започналия процес на ментално изменение и деградация, което прави ресоциализацията много по-трудна. Налагането на дадени правила и модели за поведение чрез власт и употребата на сила би могло да задълбочи евентуалната агресия у индивида и склонността му към девиантно/криминално поведение. Решението на проблема е установяването на по-човешки