Предмет на психологията

Въпрос №1
Предмет на психологията
Класически гледни точки за природата на психичното: интроспекционизъм, интенционализъм, функционализъм и еволюционно-материалистически рефлексионизъм. Направления в бихейвиоризма и интерпретация на предмета на психологията.

Възникването и обособяването на психологията като самостоятелна наука е задължително свързано на първо място с дефинирането на нейния предмет, а след това с ориентацията към методите и категориите за неговата интерпретация. Това не е било необходимо, когато психологията е била съставна част от философията. Както е известно, формирането на автономния статус на психологията или отделянето й в самостоятелна фундаментална наука започва през втората половена на 19-ти век. Този процес е ознаменуван с възникването на т.нар. “Пет програми за преобразуването на психологията в самостоятелна наука”. Всъщност тези програми са и първите гледни точки за предмета на психологията, които най-често са дефинирани като класически. Става дума за следните теоретични системи:

Интроспективно-емпиричната психология на Вилхелм Вундт
Теорията за интенцията на актовете на съзнанието на Франц Брентано
Класически бихейвиоризъм
Необихейвиоризъм
Теорията за рефлексите на Иван Сеченов

Би могло да се каже, че първите две програми изразяват доста представително опита на техните представителили, да формулират убедително предмета на психологията и да докажат правото й на наука и на автономно съществуване.
Интроспективно-емпиричната гледна точка за предмета на психологията е разработена и защитена от първостроителя на психологията Вилхелм Вундт(1832 – 1920), както и от неговия ученик Едуард Титченър(1867 – 1927).
Сложният контекст, в който се решава проблема за предмета на психологията, както някога, така и сега остава връзката “душа – тяло, психично – физично, субективен – обективен свят”. Вундт не може да избегне анализа на тази зависимост и твърдо заявява: “Аз не съм материалист, нито съм спиритуалист, материята не поражда духа, нито духа поражда материята. Аз съм, казва той, Идеалистически реалист и психофизичен паралелист!”. Според него психичното и физичното са два свята, две вериги със свои закони и липса на каузална връзка между тях. С други думи, те не са причинно свързани и между тях има единсствено паралелизъм. В тази обща позиция се долавя далечното влияние на картезианския дуализъм на Рене Декарт(1596 – 1650).
При наличието на такава гледна точка, Вундт следва да опише предмета на психологията като реалност, която не изучава нито една друга наука. Следователно психологията не може да изучава факти и процеси, които изучават другите науки. Това е условието самата тя да стане наука. В опита си да се справи с тази задача и напълно в духа на мисленето по онова време, Вундт се обръща към универсалната категория опит, която според философските убеждения се свързва с обяснението, че е всичко дошло отвън в съзнанието, или с други думи всичко, което е отразено, всъщност е психичен модел на външния свят и не може да бъде предмет на психологията. Според неговия ученик Е.Титченър, нещата дошли отвън замърсяват психичния контекст, съзнанието става екологично нечисто и на практика взима предмета на другите науки.
От тази гледна точка Вундт, а след него и Титченър, дори и Освалд Кюлпе, обявяват за предмет на психологията непосредствения или чистия опит. Тази доста абстрактна и диференцирана гледна точка звучала доста убедителна за времето си. В понятието чист или непосредствен опит се влагало точно определено съдържание – дейността на съзнанието, чистият процес на протичане на психичното, освободен от това което протича и което не е предмет на психлогията, т.е. не червеното като цвят, а процеса, чрез който постигаме знание за цвета, защото червеният цвят не е свойство на психичното, нито предмета, който си представяме е свойство на представата. Това са чистите молекули или атоми на опита и никоя друга наука не се занимава с тях.
При това изключително важно е, че тъкмо чистият процес, или самото преживяване ни е дадено в самонаблюдението и задачата на експеримента е да провокире процеса, а на интроспекцията – да познае същия процес. В този смисъл Вундт и Титченър утвърждават интроспекцията за основен метод в психологията, а тя от своя страна залага и първата криза в психологическата наука.
Когато така се е дефинирал предмета на психологията и нейният основен метод, главната й задача е била да открие свойствата на елементите на опита, и как тези елементи де синтезират в сложни психични вериги и образувания, по пътя на асоциациите. Тази гледна точка за предмета на психологията е била великолепно разработена и от българските ученици на Вундт, Никола Алексиев(1887 – 191) и Спиридон Казанджиев(1882 – 1957).
По подобие на Вундт, австрийският философ и психолог, по-рано католически свещеник, отлъчен от църквата, поради неприемане на догмата: “Папата е непогрешим!”, Франц Брентано(1838 – 1917), като професор от Виенския Университет(1874 – 1894), разработил своя програма за преобразуването на психологията в самостоятелна наука, която се нарича интенционална теория за актовете на съзнанието.
Дълбоко свързан с идеята за активността на душата, Брентано търси такова свойство на съзнанието или такава психична реалност, която не присъства в предмета на никоя друга наука. За разлика от Вундт, Брентано не държи психологията да изследва съдържанието на съзнанието. За главен предмет на науката психология той обявява психичната активност – интенцията или насочеността на съзнанието към своя обект, от една страна, и актовете на съзнанието върху обекта, от друга страна.
Действително ако има съзнание, то то е винаги съзнаване на нещо, на някакъв обект или предмет. С други думи, съзнанието е интенционално устроено, а интенцията като процес не се изучава от други науки. Активността на съзнанието върху обекта се изразява в три основни акта:
Акт на идея – съзнанието си представя обикта, психологически го дефинира, независимо дали е реален или фантазен – дали е Бог, стъклена планина, чаша за бира или студентка;
Акт на съждение – съзнанието доказва дали обекта е реален или измислен, дали съществува или е плод на въображението ни;
Акт на афективна оценка – съзнанието установява, според Брентано, дали “обича” или “мрази”, то разкрива субективната ценност на обекта за субекта.

С тези три структури на съзнанието Фр.Брентано очертава неговата анатомия, а със закона за интенцията – същността на предмета на психологията. Разбира се, идеите на Брентано за предмета на психологията не могат да бъдат разбрани без неговата гледна точка за метода в тази наука.
В разбирането на предмета на психологията класическият бихейвиоризъм заема диаметрално противоположно и противополюсно положение на всички вътрешни психологии или психологии, които обявяват за предмет на своята наука някаква субективна реалност. Тук нещата са ясни и още през 1913г. в ”Психологията в очите на бихейвиориста”, Джон Бърдюс Уотсън(1878 – 1950) пише, че психологията е единствената наука, която има за задача да изучи поведението на живия организъм от “дъждовния червей до американския студент”. Предмет на психологията е поведението, разбирано като наблюдаема физическа и физиологична реакция. Психиката е ненаблюдаема, трагично невидима, а по-късно и хипотетична и се изключва от предмета на научното психологическо изследване. Така класическият бихейвиоризъм става “психология без психика”, легитимирана чрез формулата “стимул – реакция”(S – R).
Важно е да се отбележи, че като приема поведението за предмет на психологията, Уотсън освобождава същата от всякакви менталистки и субективни понятия и въвежда понятия, релевантни на поведението – миленето е говорна реакция, зрителното усещане е зрителна реакция и т.н., дори интерпретацията на емоциите във възгледите на Уотсън е трансформирана на бихейвиорален език. Уотсън обявява, че емоциите могат да се опишат в термини на обективно – стимулиращи ситуации.
Времето от 1930г. до 1960г. е време, в което класическият бихейвиоризъм се пропуква под натиска на очевидни факти, произтичащи от субективния свят на човека и животните. Промяната на възгледа за предмета на психологията в контекста на необихейвиоризма е свързана с имената на Едуард Толмън(1886 – 1956), Кларк Леонард Хъл(1884 – 1952), Бурхус Фредерик Скинър(1904 – 1990), дори с името на Алберт Бандура – социален необихейвиоризъм и др.
Като цяло общата картина на възгледите на необихейвиористите за предмета на психологията е свързана с явлението и понятието междинни променливи, или с други думи, с признаването на психологическа реалност в пространтството между стимула и реакцията. Различията са в разбирането на природата и опосредстващите функции на психичните медиатори(междинни променливи).
Едуард Толмън полага основите на когнитивният необихейвиоризъм и включва в предмета на психологията т.нар.”познавателна карта”, съгласно която формулата “S-R” придобива вид “S-O-R”. Тук междинните променливи се интерпретират с независимите променливи и със зависимите поведенчески променливи. Те не подлежат на обективно наблюдение и не е възможно да бъдат интерпретирани вън от стимула и реакцията. Толмън говори за такива променливи като цел, очакване, знание и за променливи, които имат хипотетична когнитивна природа, но въпреки това участват в детерминацията на поведението.
Във възгледите на хипотетико – дедуктивния необихейвиоризъм на Кларк Хъл обогатяването на предмета на психологията е изпълнено с мотивационни междинни променливи, и преди всичко потребности. Строго казано, Хъл постулира, че променливата подбуда (драйв) тук се определя като стимул, възникнал врезултат на такова състояние, което инициира или активира поведение. Според Хъл потискането или удовлетворяването на подбудата е единствената основа на подкреплението. В по-широк план Хъл не развива идеи за други променливи и остава при идеята за първичните и вторични подкрепления.
Специално и особено място в галерията на бихейвиористичните психолози заема Боби Скинър. Някои историци го определят като необихейвиерист, но за него уверено може да се каже, че той е истинското истинското и вечното лице на всички бихейвиористи. Той еднакво добре стои както при ранния, класически, така и при така и при късния бихейвиоризъм. Неговата теория за оперантното поведение и оперантния условен рефлекс ни ориентира както към една нова гледна точка за самото поведение, така и към друго разбиране за подкреплението, трансформиращо се в стимул. Ако Иван Петрович Павлов(1849 – 1936), изследва една глобална схема за придобиване на опит, основаваща се на условния рефлекс, то Скинър изследва друга глобална форма, в която реакцията предхожда стимула, а нейното заучаване зависи от това, дали подкреплението награждава или не награждава. Това означава, че оперантната теория на Скинър описва предмета на психологията в изследването на начина, по който живият организъм придобива навици как да реагира на налични