Принцип Петров

Петър Петров, Дидактика, 1994
Същност и характеристика на принципите на обучението
1. Същност и определение на понятието принцип на обучението
Терминът “принцип” (lat. Principum) означава основно положение, изходен пункт,
предпоставка на някаква теория, основополагащо начало. Днес терминът “принцип”
обикновено се употребява във връзка с най-различни сфери на човешката дейност (със
запазване на първичния оттенък – първи, основен, изходен), докато за света се
употребява терминът закон.
Дидактическата литература няма еднозначно определение на понятието принцип на
обучение. Дидактическите принципи са такива ръководни положения, които се отнасят
до процеса на обучението като цяло и се разпространяват върху всички учебни
предмети. Те:
• Определят дейността на учителя и познавателната дейност на ученика;
• Отразяват вътрешните съществени страни на дейността на учителя и ученика;
• Изразяват закономерностите на обучението;
• Са система от основополагащи изисквания за определяне на съдържанието,
организацията и методите на обучението;
• Са основни положения, на които се опират теорията и практиката на обучението;
• Определят насочеността на учебния процес и дейността на учителя в него;
• Са основни положения, на които се опираме при преподаване на основите на
науките;
• Са общи положения, прилагани в обучението.
Принципите на обучението изразяват закономерностите на обучението. Те имат много
голямо значение за организацията и методите на обучението, но твърдението, че са
основателни изисквания за определяне на съдържанието на обучението се нуждае от
уточняване. Обособени дидактически принципи безспорно съществуват и те не могат
да се разглеждат като основополагащи изисквания за подбор на съдържанието на
обучението (напр. съзнателност, индивидуален подход).
Закономерностите са главното основание на принципите на обучението. “Принципите
на обучението се основават на неговите закономерности, но не се извеждат логически
от тях. В закономерностите се отразява и се описва обучението такова, каквото то
протича в действителност.” Дидактическите принципи са общи ориентири за
планиране, организация и анализ на практиката на обучението. Следователно
закономерностите са своеобразна теоретична основа за обособяване на принципите и
правилата на практическата дейност в обучението. Именно поради това принципите не
трябва да се разглеждат като абстрактни положения, а като положения и изисквания,
които могат и трябва да се операционализират дидактически, т.е. да формулират
указания за непосредствени практически действия.
Дидактическите принципи са основни, изходни положения за функционална
технологична организация на обучението. Те не са опора за теорията и практиката на
обучението, а са част от тази теория и йерархически изпълняват базисни функции.
Дидактическите принципи са иманентно присъщи на обучението, тяхното пълноценно
съблюдаване и реализиране може да оптимизира качествените характеристики на

обучението и да повишава ефективността му. Ако те не се спазват на приемливо
равнище, не може да се постигне задоволително реализиране на целите на обучението.
Характеристика на съдържанието на дидактическите принципи
I. Принцип за нагледност
Принципът за нагледност е най-разработвания принцип. Анализът на познавателния акт
показва, че придобиването на познания започва с усещанията и възприятията, защото
връзката между съзнанието и външния свят се осъществява чрез тях. В този смисъл
нагледността, освен дидактически принцип, е и гносеологически принцип.
Същността на принципа за нагледност се изразява в обогатяването и разширяването
на сетивния опит на учениците, в уточняването на сетивните им представи и развитието
на наблюдателността. Този принцип се свързва с имената на Я. А. Коменски, Й.Х.
Песталоци и К.Д. Ушински. Докато в миналото обаче той е бил свързван предимно с
пасивното съзерцателно отношение на ученика към нещата и явленията, сега все повече
внимание се отделя на активното преобразуващо отношение към тях и това обогатява
представата за същността на нагледността и за функциите й в процеса на обучението.
“Към интереса за движението на мисълта от конкретното към абстрактното, характерен
за сенсуалистичната психология на миналото, се прибавя интересът към движението на
мисълта от абстрактното към конкретното, характерен за научната психология на
съвременността.
До нагледи се стига, когато се тръгва от конкретното (наблюдението) и се върви към
абстрактното (понятието, теорията). Нагледът е образно знание за сетивно доловим
обект.
Онагледяването е представяне на теоретично знание, концепции, схващания във вид на
сетивно доловими модели, чертежи, схеми, графични изображения и др. При
онагледяването се върви от абстрактното към конкретното.
Трябва да се подчертае, че нагледността може да играе и отрицателна роля в процеса на
обучението, защото при формирането на понятия е възможно тя да отклонява
вниманието от съществените признаци на наблюдаваните обекти и да води към
погрешни обобщения.
Функции на нагледността в обучението.
Нагледността спомага за разбиране на връзката между научните знания и
житейската практика, между теорията и практиката. Облекчава процеса на
усвояването на знанията и съдейства за задълбочаване на интереса към обучението; тя
спомага за трайното овладяване на учебния материал. В нагледните образи се отразява
многообразието на явленията, а това е особено важно за изграждането на цялостни
представи у учениците за тях. Подобрява цялостните характеристики на
познавателната дейност, подобрява мотивацията на ученето. Тя играе особена роля
за реализиране на развиващата функция на обучението. Нагледността обаче осигурява
придобиване само на емпирични, но не и на теоретични (научни) знания.
Съчетаване на нагледността със словото.
Проблемът за съчетаването на нагледността със словото е разработен специално от Л.В.
Занков. Според него може да се разграничат няколко форми за съчетаване на
нагледните средства със словото:
1) Словото ръководи непосредствените наблюдения

2) Чрез словото бъз основа на наблюдения учителят води към осмисляне и
формулиране на връзки и явления, които не могат да се възприемат.
3) Словото дава знания за възприеманите свойства, а нагледните средства ги
илюстрират.
4) Словото дава знания за невъзприемани непосредствено явления и връзки, а
нагледният обект е отправен пункт, който конкретизира съобщеното по словесен път.
Изборът на формите за съчетаване на словото с нагледните средства се извършва от
учителя в зависимост от конкретните дидактически задачи, от равнището на развитие
на учениците и личното предпочитание на учителя.
В зависимост от съотношението между конкретното и абстрактното в
познавателния процес може да има няколко вида онагледяване:
1) Първо се извършват наблюденията, а анализът и разработката се правят след
това.
2) Наблюденията и обясненията се извършват едновременно и от конкретното се
преминава веднага към абстрактното.
3) Върви се от общи положения към отделни конкретни случаи.
В практиката на обучението много чеесто трите вида онагледяване се преплитат тясно в
зависимост от конкретните нужди на отделните фази на урочната работа.
Видове нагледност. Средствата за онагледяване могат да бъдат предметите и явленията
от действителността, действията на учителя или учениците или техните самоволни и
знакови изображения. Нагледността бива:
1) Предменообразна нагледност – тя се постига чрез непосредственото наблюдаване
на естествени обекти или на техните изображения. Към нея отнасяме различните
рисунки, портрети, произведения на изкуството;
2) Словеснообразна нагледност – това е живото описание на предмети, събития,
явления, литературни герои, с цел да се предизвика творческото въображение на
учениците и с ярки образи да се стимулират емоционалните им преживявания;
3) Условноизобразителна нагледност – при нея се използват карти, графики, схеми,
диаграми, чертежи, с които се показва устройството, връзките и зависимостите в
изучаваните обекти или явления;
4) Динамична нагледност – използва се при изучаването на явления и процеси,
показващи тяхното изменение и развитие. Тук посочваме използването на нагледни
технически и информационни средства на обучение, включително и компютъра.
Изисквания за резултатно онагледяване. За резултатното и правилно онагледяване се
отправят следните изисквания:
1) Използването на нагледните средства в процеса на обучението трябва да се
осъществява с ясна цел.
2) В процеса на обучението не трябва да се прекалява с нагледността, тъй като това
намалява самостоятелността и активността на учениците.
3) Нагледните средствя не трябва да се излагат на показ предварително, защото това
деорганизира възприемането на учениците и ги разсейва.
4) Нагледният обект трябва да не съдържа нищо излишно, за да не създава излишни
асоциации.
5) Да се имат предвид своеобразните възрастови особености на учениците.

6) Както подценяването, така и надценяването на нагледността в процеса на
обучението трябва да се избягват.
7) Нагледните средства трябва да отговарят на определени изисквания, свързани със
съдържанието, естетическото оформяне, хигиенните качества и психологическата
целесъобразност.
8) Необходима е предварителна подготовка на учениците за възприемане и
разбиране на нагледните средства,.
Учителят трябва да знае, че процесът на възприемането на нагледността има няколко
фази със специфично значение за познавателната дейност на учениците:
(1) ирадация, характеризираща се с разлято и смътно възприемане на нагледните
обекти; (2) концентрация, при която възприемането на нагледните обекти е по-точно,
но неразчленено,
II. Принцип за съзнателност
Същност. Принципът за съзнателност може да се тълкува в два
аспекта:1)съзнателността като разбиране; 2)съзнателността като отношение към
учебната работа (именно съзнателното отношение към учебната работа може да
ускори и облекчи разбирането на учебния материал. В този смисъл може да се приеме,
че съзнателността е качество на личността на ученика. Това качество дава отражение
върху интелектуалното развитие на личността.
Според Ш. И. Ганелин “принципът за съзнателност осигурява задълбочено познаване
на фактите, определенията, законите, дълбоко осмисляне на изводите и обобщенията с
умението правилно да се изразява собствената мисъл в речта, превръщане на знанията в
убеждения и умение самостоятелно да се използват в практиката.” М. А. Данилов
смята: