Проблеми на Юридическата психология

ПРОБЛЕМИ НА ЮРИДИЧЕСКАТА ПСИХОЛОГИЯ

1. Предмет и задачи на юридическата психология

Съвременната юридическата психология има интердисциплинарен характер. Тя ползва методи, понятия и обяснителни принципи от социалната психология, общата психология, криминалистиката и криминалната психология.
Предмет на юридическата психология е изучаването на човешкото поведение и дейност, на психичните процеси, психичните състояния и психичните свойства на личността в тяхната цялост, многообразие и прояви в правовите отношения.
Задачите на юридическата психология са следните:

– да се обяснят причините за престъпно поведение;

– да се изследват мотивите за извършване на правонарушения и престъпления;
– да се изследва общественото мнение за престъпността;

– да се проведат психологични изследвания за борба с отделните видове престъпления;
– да се разкрият механизмите за формиране и разпадане на престъпни групи;
– да се разработят методики за качествен подбор и подготовка на кадри за правоохранителната и правораздавателната система;
– да се разработят личностни, поведенчески и психологически профили на различни видове правонарушители.

Съществена особеност на юридическата психология е, че тя интегрира знания, опит, принципи и методи от социалната психология, психология на личността и криминалната психология с цел изучаването на човешкото поведение и проявите му в областта на правовите норми и отношения (Маджаров, 2007).
Според юридическите психолози човешкото поведение и дейност са пряко свързани с психичните процеси, психичните състояния и психичните свойства на личността.
Психичните процеси са усещане, възприятие, внимание, памет, въображение, мислене и учене. Човешката дейност зависи и от интелектуалното ниво, умствените способности и способността за учене.
Психичните състояния са свързани с емоциите, чувствата, афектите, страстите, настроението. Най-често срещаните психични състояния са стрес, умора, тревожност, съсредоточеност, (не)решителност, (не)увереност, съмнение, любопитство.
Психичните свойства са потребности, интереси, склонности, способности, темперамент, черти на характера, знания, навици, умения, мотиви.
Тези три групи психични явления се изучават и изследват задълбочено в юридическата психология.

2. Личност и криминално поведение

Темпераментът е относително устойчива характеристика на човешкото поведение. Той показва общата активност на личността и е свързан с основните свойства на типа висша нервна дейност, които се предават по наследствен път. Темпераментът разкрива особености на психическата дейност – нейната динамика, тонус, уравновесеност,

подвижност, лабилност. Темпераментът заедно с характера показва способността за адаптация на личността към външната среда. Темпераментът определя такива черти на характера като уравновесеност– неуравновесеност, подвижност–инертност, пластичност–ригидност, стабилност–лабилност, общителност–затвореност, екстроверсия– интроверсия, тревожност–спокойствие, енергичност–вялост, повишен или понижен тонус. Темпераментът се проявява главно в особеностите на чувствата и в емоционалните реакции на личността (Минчев, 2009).
Съществуват четири типа темперамент, открити от най-известния лекар на Древна Гърция Хипократ. Хората принадлежат към един от четирите типа темперамент според преобладаването на една от четирите типа органични течности – кръв (сангвиник), слуз (флегматик), жълта жлъчка (холерик), черна жлъчка (меланхолик). Така се обособяват следните темпераменти:
Сангвиник – жизнерадостен, енергичен, работоспособен, психоповеденчески гъвкав, търси разнообразни преживявания, но непостоянен в намеренията си, лесно се отегчава, склонен е да гледа малко повърхностно на нещата.
Холерик – енергичен и работоспособен, бързо преминаващ от една дейност в друга, предпочита бърз темп на преживявания, може да вложи много енергия, но след това се нуждае от доста време за възстановяване, емоционално възбудим, склонен към избухване, нуждае се от разнообразни стимули.
Флегматик – високо работоспособен, предпочита по-бавен темп на преживяване и действие, обича реда и не иска да го пришпорват, задълбочава се в нещата, може дълго да работи, но се нуждае от дълго време за почивка, бавно формира навици и трудно отвиква от тях.

Меланхолик – силно впечатлителен, вътрешно раним човек, предпочита добре позната обстановка, бързо се уморява, но и бързо си почива, трудно превключва от една дейност към друга, склонен към мрачни, песимистични настроения.
Доверието към Хипократовата типология се засилва след като Иван Павлов предлага неврогенно обяснение на четирите типа темперамент. За целта той разработва учение за типовете висша нервна дейност. Според Павлов нервната система притежава три основни свойства – сила, уравновесеност и подвижност. Свойството „сила” означава висока работоспособност, способност дълго да се издържа на напрежение. Свойството „уравновесеност” е свързано с баланс на основните процеси възбуда и потискане. Свойството „подвижност” изразява лекото и бързо преминаване от възбуда към потискане и обратно. Според Павлов съществуват четири типа висша нервна дейност като устойчиво съчетание на трите свойства: силен–уравновесен–подвижен (сангвиник), силен– неуровновесен–подвижен (холерик), силен–неуравновесен–слабоподвижен (флегматик) и слаб–неуравновесен–слабоподвижен (меланхолик). Според Павлов тези типове нервна дейност съставляват физиологичната основа на Хипократовите типове.
Оригинален опит за обяснение на класическите темпераменти чрез неврофизиологически особености прави Ханс Айзенк. Айзенк предлага и средство за установяване на психодинамичните типове, а именно Личностен въпросник по Айзенк. Той обособява две психодинамични измерения
„интраверсия–екстраверсия” и „емоционална стабилност–емоционална нестабилност” (Buss&Patricia, 2011). От тези измерения се получават четири комбинации от свойства, съответстващи на класическите темпераменти:

стабилен екстроверт (сангвиник), нестабилен екстроверт (холерик),

стабилен интроверт (флегматик), нестабилен интроверт (меланхолик).

Разделяне на хората на два основни психологически типа – интроверти и екстроверти, е направено от швейцарския психолог Карл Густав Юнг. Интровертът е човек, затворен в себе си, склонен към задълбочен самоанализ, предпочита общуването с книгите пред общуването с хората, предпочита самотата, общува с тесен кръг приятели, избягва шумните компании, мълчалив, замислен, вглъбен в себе си, избягва обществени прояви. Екстровертът се характеризира с общителност, оживеност, активност, самоувереност, търсене на сензация, безгрижност, доминантност, енергичност и склонност към риск. При извършителите на насилствени деяния често се срещат доминантност, енергичност, склонност към риск, но тяхната общителност не е висока, а самоувереността им е само показна и прикрива наличието на сериозни комплекси и малоценностови преживявания (Юнг, 2005).
В създадения от Айзенк въпросник се съдържа и скалата

„невротизъм”. Хората, които притежават високи показатели по тази скала, се характеризират с тревожност, потиснатост, чувство за вина, ниска самооценка, напрегнатост, ирационалност, стеснителност, раздразнителност и емоционалност. Хора, при които доминират тези личностни и психологически особености, според Айзенк, могат да се превърнат в извършители на насилствени деяния. Айзенк допълва, че екстраверсията може да бъде криминогенна за младите хора, а високите нива на невротизъм допринасят за силни антисоциални навици при хората около и над 40- годишна възраст. Според теорията на Айзенк криминалното поведение е следствие от действието на редица фактори, най-съществен от които е наследствеността (Corr&Matthews, 2009).

3. Специфични личностни разстройства на лица с криминално поведение
Специфичните личностни разстройства обхващат няколко сфери и са

свързани със сериозен срив в личностното и социалното функциониране на личността. Те се появяват в късното детство или в юношеството, като появите им се запазват в зряла възраст. Тези разстройства не са пряко следствие от груби мозъчни увреждания или заболявания, нито от други психични разстройства. Към тях спадат следните критерии: дисхармонични нагласи и поведение, нарушени емоционални и възбудни процеси, проблеми с контрола на влеченията, нарушения в начина на възприемане на реалността и в мисленето, абнормен стил на поведение (Ганчевски, 2011). Тези личностни разстройства са следните:
– Хистрионно личностово разстройство. Характеризира се с драматизиране на собствените преживявания. В общуването се наблюдава театралност и внушаемост. Среща се също така егоцентризъм, постоянен стремеж към признание, повърхностно изразяване на чувствата. Друга особеност е постоянното търсене на източници на манипулативно поведение с оглед удовлетворяване на собствени нужди. Наблюдава се преувеличено изразяване на чувствата.
– Емоционално нестабилна личност. Тези личности тенденциозно действат импулсивно, без оглед на последствията, в съчетание с неустойчиво и капризно настроение. В общуването те проявяват изблици на гняв, които често могат да доведат до насилствен акт или „поведенчески избухвания”. Насилието у тези лица се провокира лесно, когато импулсивните действия се критикуват или отхвърлят от социума.
– Ананкастно личностово разстройство. Поведението на тези личности е подчинено на перфекционизъм (прекалена педантичност и

изпълнителност), изразен в прекомерна ангажираност с детайли и правила. Този тип хора чрез ригидност и упоритост инициират прекалено настояване заобикалящите да следват точно техния начин на правене на нещата. При тези хора има нахлуване на настойчиви и нежелани мисли и импулси.
– Шизоидно личностово разстройство. Дейностите, доставящи удоволствие на този тип хора, са малко или липсват. Хора с такова разстройство имат ограничена способност за изразяване на емпатия или на гняв към околните. Те имат слабо влечение към сексуалните контакти.
– Зависима личност. Тези лица подтикват околните да поемат отговорността за съществени страни от техния живот. Те подчиняват собствените си нужди и интереси на лицата, от които са зависими.

4. Научни теории за криминалното поведение

4.1. Биологични теории

Едни от първите научни обяснения за криминалното поведение са насочени към биологическите и физиологическите различия между хората. Тази научна традиция започва с ранната физиогномика от Johan Lavater през 1775 г., който изследва лицевите особености. За криминалните лица са характерни малка брада, хитър поглед, нос, изразяващ дързост.
Следващият научен труд е на френолога Франц Гал през 1791 г. Гал обръща внимание на физическите очертания на черепа. Френолозите твърдят, че активността на определени зони в мозъка на човека са свързани с определена активност и емоции (агресивност и конфликтност) и са физически представени в определени зони на черепа. Те смятат, че визуалното проучване на формата на черепа е необходимо за откриване на тенденциите и склонностите за предстоящо насилие и криминално поведение.

Чезаре Ломброзо (1835–1909) прилага научен метод за проучване на престъплението с физически измервания на характеристиките на криминални лица и сравнението на техните физически особености с тези на некриминални лица. Ломброзо прави и типология на престъпленията на осъдените. В своето изследване той открива позитивна статистическа зависимост между престъплението и физическия тип. Ломброзо и неговите последователи стават известни като представители на Позитивистката школа. Според Ломброзо една трета от всички престъпници са примитивни и изостанали в развитието си индивиди. Ломброзо смята, че посоченият от него застой в развитието на индивидите се дължи на наследствените фактори (фактори, предадени от предшествениците). Това според него е показател за престъпника по природа или за родения такъв. Хора с предопределени биологически малоценностни черти извършват криминални и асоциални действия.
4.2. Криминологични теории

Криминолозите изготвят профили на криминално проявилите се лица, които се изготвят съгласно следните елементи: специфика на криминалното пове