Разширени лекции по Логика

ТЕМА 1: Предмет, същност и задачи на логиката:
"Мисленето за мисленето”, както се изразява великият философ Хегел, е
ЛОГИКАТА.Тя е древна култура на дисциплина и е есенция на хуманитаристиката.
Логиката не е езикознание, не е език, въпреки че има нужда от него и правилата на
граматиката не са правила на логиката (важи и обратното). Логическото живее не
само в езика, а и навсякъде. Логиката не е и психология, защото се интересува от
най-общото обективно съдържание на мисленето, a не от самия мисловен процес и
неговата причина. Тя не се интересува от душата, но е част от нея. Не е и само
наука (тя е духът на научността), но науката е логика. Логиката е древна култура
за РАЗУМА и се намира в средата между изкуството и науката. Появява се още
в Древността, по времето на Аристотел (основоположник) и Платон. Самата дума
«ЛОГИКА» възниква като понятие ок. 2 века след тяхното съществуване.
Европейската такава се появява през ШЕСТИ век пр. Хр.
«Логосът» (от гр.) е това, което изучава логиката: закон, слово. Той е «ципата»,
разделяща хаоса от Космоса. Не може да се види, но без него нищо не може да бъде
видяно. Той е силата, която твори различията.
Обективно невъзможно е съществуването на знание, което е лишено от предмет.
Естествено е да се счита, че ако логиката е наука, тя също трябва да има свой такъв,
който да представлява изучаваната действителност. Предмет не могат да бъдат
близки до нас неща като например обективността. ЧОВЕШКОТО МИСЛЕНЕ е
предметът на ЛОГИКАТА. То е негативно битие, вечната пустота, според Лаудзъ.
Също така и ЧОВЕШКОТО ЗНАНИЕ и възможността то да се пренася от познати
вече неща към неща, които още не са познати. Знанията са широкото поле, в чиито
рамки ще се търсят логическите зависимости. Изучаването на условията за
такова пренасяне на знания е съществената й задача. Оттук се появява и една
от основните дефиниции, а именно: »Логиката е наука за някакви зависимости
между знания, които дават възможност за пренасянето им от едни неща към
други.» .
Друга основна задача е и заниманието и с определяне на човешките мисли и
тяхното правилно съчетаване, както и разкриването на необходимостта.
Eдно от основните положения на логиката гласи, че: "това, което важи изобщо,
важи и в частните случаи".
Като съществен проблем на науката се споменава умозаключението (достигане
"посредством ума")- способност, която е съществена характеристика на човека.
Логиката е най-общата наука и поради това степента на нейната приложимост е
най-голяма. Всъщност това е искал да каже Хегел с твърдението, че всяка наука е
приложна логика. Тя е наука за най-основните принципи на всяко мислене и също
има за цел достигането до истината. А истината, която преследва, се отнася за
следването на човешките мисли една от друга. Съществуват и логически грешки,
които са нарушения на формата на мисленето.
Съзнателно допуснатата се нар. СОФИЗЪМ. А несъзнателно допуснатата-
ПАРАЛОГИЗЪМ. И в двата случая е необходимо да се разкрие в какво точно се
състои грешката.
Така изложени накратко същността, предметът, задачите, проблемите, целите и
грешките на логиката очертават и показват важността и пред и сред другите науки.

ТЕМА 2: Понятието като логическа форма
Преди да се пристъпи към разглежднето на понятието, е неоходимо да се изясни
какво е логическата форма. Тя е начин на съществуване на съдържанието и
бива вътрешна (издава собствената природа на съдържанието) и външна
(променлива). Понятията, съжденията и умозаключенията са основни форми
на логическото мислене. В този смисъл понятието е мисъл за съществено
общото за някаква действителност. То е първата форма на логоса и негова
съществена особеност, разкриване е на същността на съществуващия и е най-
голямата власт на земята. Исторически води началото си от Хегел, който го
споменава за първи път през 19 век. Аристотел не го разглежда, а според Сократ в
понятието има неопределена сила, която е невъзможно да бъде контролирана
изцяло, но трябва да бъде опитомена.
Мисълта за даден обект става понятие за него. Понятия са резултат от
аналитично изучаване на действителността и са смисъл за единство от нейните
съществени белези. Логиката се интересува от най-общите (ФОРМАЛНИ)
характеристики на понятията. Така наричаме онова, за което мислим, а то винаги е
количествено и качествено определено. Не е задължително да се мисли само за
вещи. Понятието "приятелство" например е понятие за отношение, което е общо,
защото се отнася до всички видове приятелство. Гореспоменатите характеристики
всъщност са ОБЕМ И СЪДЪРЖАНИЕ. Всяко понятие може да бъде замествано с
обема си (клас, множество), получава се мислене за многото като едно (на всяко
понятие съответства едно множество). Не е възможно да мислим за понятията като
съществуващи без обем. Той е количествена характеристика и разкриването му
става чрез разделяне на по-общото родово понятие на видове. По ОБЕМ понятията
биват единични, общи и с нулев обем. Най-широк такъв имат философските
понятия (категории).
Качествената страна на понятието представлява неговото СЪДЪРЖАНИЕ. То е
единството от съществени признаци, които мислим в него. Да се определи
понятието, означава да се разкрие съдържанието му. Най-често това става чрез
подвеждане на определяното понятие под най-близкия негов род и присъединяване
на видова отлика. Например в определението "квадратът е правоъгълник с равни
страни" понятието "квадрат" е подведено под по-широкото понятие
"правоъгълник". Видовата отлика "с равни страни" различава квадрата от другите
правоъгълници. По СЪДЪРЖАНИЕ понятията биват: конкретни(в тях са изразени
един или група предмети) и абстрактни (изразен е признак на предмет). Също така
те могат да са сравними и несравними (нямат връзка).
Обемът и съдържанието са в обратна пропорционалност (колкото по-голям е
обемът, толкова по-малко е съдържанието). Например: "триъгълник" е по-малко
общо понятие в сравнение с понятието "равнинна фигура". Движението към по-
общи поняти се нар. ОБОБЩЕНИЕ. Когато се извършва от по-общи към по-частни
чрез фиксиране на видови отлики е КОНКРЕТИЗАЦИЯ. Тези противоположни
движения на мисълта са свързани както вдишването и издишването.
Като основни функции на понятието се споменават способностите му да
разпознава и отличава, да идентифифицира и класообразува.

ТЕМА 3: Съждението
Съждението е мисъл, в която установяваме признаци =характеристики
(свойства и отнощения) на нещата. То е разкриване на присъствие или
отсъствие на някакво свойство при даден предмет. Когато мислим за
предметите с техните характеристики, тогава имаме понятие, а когато има
разделяне на характеристики от предмет, се говори за съждение. Според
Аристотел то е изказване, в което се утвърждава или отрича нещо за нещо. Във
всяко от простите съждения (най-малката единица мисъл) може да се различат
две неща: мисъл за характеризираното нещо (напр.:Вазов)- нар. се субект
(предмет) и мисъл за признака, който установяваме (поет)- предикат.
Означават се съответно с S и Р. Те са необходимо свързани и не съществуват вън
от връзката на едното с другото, определят се едно чрез друго. Така нещата и
техните признаци са в неделимо единство. Тази обективна връзка е земната
основа на необходимата връзка на субект с предикат. Това е имал предвид и
Аристотел, като свързва истинността на съждението с "действителното положение
на нещата". Това значи, че истинно съждение е равно на установяване на
действителни връзки в света. Затова то ни разкрива света такъв, какъвто е.
Истинността или неистинността на съжденията произтича от съответств. или
несъответств. им с действителността, за която мислим.
В изречението: «Вазов е поет.» думата "Вазов" е подлог, "поет" е определение, а
"е" между тях е сказуемо, то е заменено с чертичка (връзката) между S - P. Тази
връзка не съществува, т.е.няма място за нищо трето, което да бъде между тях. А
това, за което мислим не е задължително да бъде само вещи, но и свойства и
отношения. Класификациите на съжденията в логиката са много, но най-основното
им делене е на съждения за свойства (изразяват се като функции с един аргумент:
f(x)) и съждения за отношения (функции с повече аргументи: f(x, y); g(x, y, z). )
Строго погледнато няма отрицателни съждения.
КОЛИЧЕСТВЕНА И КАЧЕСТВЕНА ОПРЕДЕЛЕНОСТ НА ПРОСТИТЕ СЪЖДЕНИЯ:
Аристотел подрежда съжденията в групи в зависимост от това дали се утвърждава
или отрича нещо за нещо и дали нещото, за което мислим, е общо и частно. По
количество се разделят само субектите на съжденията. Утвърдителни или
отрицателни са в зависимост от предикатите си. Вариантите са:
1. Общоутвърдителни съждения: Всички S са P. Записват се чрез заместване на
"Всички... са" с буквата А- първа от лат. термин AFIRMО (утвърждавам);
2. Частноутвърдителни съждения: Някои S са P, съкратено записано със SIP. от
лат. термин АSКМО;
3. Общоотрицателни съждения. Нито едно S не е Р, съкратено записано- SЕР от
първата гласна на лат. дума NEGO (отричам);
4. Частноотрицателни съждения: Някои S не са Р, съкратено записано като SOP,
отново от лат. дума NEGO.
Не е възможно да се утвърждава присъщността на едно свойство за цял клас
явления и заедно с това да се отрича неговата присъщност за целия този клас.
Единичното съждение може да има много противни съждения, но само едно
противоречиво съждение. Отношението между противоречивите съждения е
еквивалентност, тъй като е обратимо.

ЛОГИЧЕСКИ ОПЕРАЦИИ СЪС СЪЖДЕНИЯТА :
1. Разпределеност на понятията субект и предикат в различните видове съждения;
2. Обръщане на съждения;
3. Превръщане на съждения;
4. Контрапозиция на съждение.
TEMA 4: Умозаключението
Способността за умозаключаване е съществена характеристика на човека и която
изучава човешкото мислене. проблемът за умозаключението притежава логически
приоритет пред всички останали логически проблеми. Разглеждането на
умозаключението подчинявалогически цялото останало логическо съдържание.
Следователно, навън е студено.
Първите две мисли са началната точка на разсъждението. Те се наричат
ПРЕДПОСТАВКИ. Третата мисъл е крайната точка на разсъждението. Тя се нарича
ИЗВОД. Целостта, изразена от тях, се нарича УМОЗАКЛЮЧЕНИЕ. Нарича се така,
защото ПОСРЕДСТВОМ УМА от съчетаването на две мисли сме стигнали до трета
мисъл.
Умозаключението се състои от предпоставки и извод. Изводът, до който сме
стигнали, не е резултат само на едната или само на другата предпоставка, а е
резултат на връзката им. Предпоставките, взети заедно, водят до извод. Изводът е
резултат на първата предпоставка, но ПОСРЕДСТВОМ вторат