Развитие на психологията

Развитие на психологията

Общи проблеми на психическото развитие
1. Способност за развитие

Дали е уместно използването на словосъчетанието „постъпателно развитие”? Не е ли вярно, че самата дума „развитие” предполага наличието на промени в позитивна посока, т.е. постъпателност? Ако не са налице такива положителни промени, а наблюдаваме отрицателни, говорим за деградация. Ако не са налице изобщо промени, тогава имаме застой или съхраняване, или плато. И в този контекст за психическо развитие можем да говорим само тогава, когато можем да регистрираме позитивни промени в една сравнително голяма част от наблюдаемите и регистрируемите явления на човешката психика, т.е. само през детството. Подобен подход към психическото развитие от една страна е логичен, защото дава възможност за сравнително точно преценки по отношение на положителните и отрицателните промени при децата и от там за вярна диагностика на случаите на аномално развите, но от друга, го обвързва тясно с физиологичното развитие и следва да се предлага, че с приключването на процесите на физиологичното развитие, психическото достига своя връх и от там нататък „човекът е развит и може да влага своите развити сили и способности в живота”. Този подход към човешкото същество има своите основания дотолкова, доколкото чоешкият живот наистина така е структуриран, че в него съществува продължително време, обхващаща много години, през които човекът не може да оцелее, ако други хора не се гружат за него и неговите нужди, за развитието на неговите способности; след това идва време, също обхващаща много години, през които той вече е способен да се грижи за себе си и другите, т.е. предполага се, че е достатъчно „развит” за това и накрая, идва време, през което неговите сили западат и той постепенно започва да се съсредоточава изключително върху грежата за себе си и за своето здраве, докато дойде времето, когато отново не може сам за себе си да се погрижи в достатъчна степен /или изобщо/.

1.1. Развитието като същност на човешкото съществуване

Самата същност на човешкото съществуване се състои в това, че се осъществяват промени. Човешкият живот е процес, а не застой. Да си жив, означава нещо да се случва, да се променя, да се променяш. Човекът не е пасивен възприемател на ставащото, не е „реагиращ”, той е активен във всяко едно отношение,той се опитва активно да овладее света, собсвения си живот, себе си. Трябва да се приеме, че „по условие” човекът е развиващо се същество. Защото светът край него непрекъснато се променя и човешкият индивид трябва също активно да се променя – за да може да продължи да съществува. Неговите усили да се променя, за да оцелее, за друг човек и за други хора, от своя страна, се явяват тези външни промени, които карат тях пък да се променят. За разлика от животните /и още повече растенията/ човек не може да оцелее сам, на него са му жизнено необходими другите хора, той е тясно обвързан с тях, на първо място в материален план и бед другите той не може да оцелее физически, особено в нашата епоха на интензивно развитие на цивилизацията. Човекът съществува като човек благодарение на оръдията на труда, които пък от своя страна са невъзможни без наличието на другите хора. От друга страна, човек не може да оцелее и психически без общуването с другите хора – не може да се съхрани като личност и като човешко същесво. Човекът съществува като човек още и благодарение на езика, чието използване е безмислено без наличието на другите хора. Ако говорим за Човека с главна буква, имайки претдвид нещо като хипотетичен представител на човечеството в неговото историческо развитие, можем да кажем, че Човекът като такъв живее в промени, които са в една геометрична прогресия. Наличието на постоянни промени и необходимостта сам да се променяш винаги е било същност на съществуването на Човека. Независимо от общата съвкупност на необходимите промени в конкретния човешки живот. Човек е принуден да се променя психически през целия си живот поради факта, че е човешко същество. Но означава ли това, че всяка промяна е положителна, т.е. че можем да нареме това човешко кочество, чиито същност е променнливо, развитие? Отговорът на този въпрос всъщност е много лесен – промените са или развитие, или деградация, трябва да предполагаме наличието на развитие. Поради сложността, типично човешка ситуация на неговото същуствуване, човек или се развива или деградира. Следователно въпросът е глобален и засяга същността на човешкото съществуване изобщо – развива ли се или деградира човечеството като цяло, т.е. Човекът? Би трябвало да е сравнително лесно да се диагностицира деградацията – това е когато човекът се „променя към по-лошо”, значи той не може да функционира адекватно и оптимално в условията на живота си. Т.е. деградацията е свързана с аномалии, с болести – все с неща, с които психологията, психотерапията, психиатрията, педагогиката на аномалните деца се опитват да коригират. От тук излиза, че за всеки, на когото не се налага да бъде обект на подобни въздействия, ще можем да кажем, че не деградира, а се развива. Но проблемът с деградацията, противопоставена на развитието не е толкова прост. Защото не рядко именно преминаването под интензивното влияние на тези въздействия води човека до там, че той след това е „по-здрав от здравите”. Или развива свръхкомпенсация. Значи, от една страна, изглежда възможно сравнително лесно и безпроблемно, да се определи развитието чрез противопоставяне на деградацията - т.е. винаги когато нямаме деградация, имаме развитие. От друга, оказва се, това всъщност не е толкова просто и лесно, защото има случаи, когато на процеса на деградация противопоставяме такива външни въздействия, че постигаме развитие дори в още по-висока степен.
1.2. Същност на развитието
Самото психическо развитие трябва да се определи по друг начин, само по себе си, не само като промяна и като промяна в определена посока, а по отношение на неговата същност. Най-точен в това отношение се явява Виготски, които определя психическото развитие като възникване на новообразувания, което възникване е в тясна връзка с т.нар. социална ситуация на развитието. От своя страна, социалната ситуация на развитието представлява такава съвкупност от външни и вътрешни условия на живот, която периодично се променя. Промяната на социалната ситуация на развитието и новообразуванията, които възникват в новата социална ситуация създават в нас представата за това, че човешката психика и личност са се променили и ние наричаме това възрастов период /възраст. Независимо от това, че човек може да прекара няколко периода това, че човек може да прекара няколко периода от живота си или дори целия в едно и също населено масто и реално социално обкръжение, социалната ситуация за него всеки път ще бъде различна, защото различно ще бъде взаимодействието между него и това обкръжение, различни ще бъдат взаимните изисквания и очаквания. В промяната на социалната ситуация човешкото същество се явява не пасивно, а активно действащо същество, защото нарасналите възможности реализираните в една голяма степен новообразувания са тези, които предопределят нов тип отношение към социалната среда и съответната смяна на социалната ситуация.
1.3. Способност за развитие и активност
Човекът е развиващо се същество „по условие” още и поради това, че той е активно същество – не просто овладява света, за да се адаптира, но само това, че живее в общество, при което действията на другите променят неговата социална и материална среда и той е принуден отново и отново да се променя, за да се справи с новите задачи, но и защото в човека съществува склонността да поставя сам пред себе си цели, нови изобщо за човечеството или нови за самия него, неизискуеми от задачите на неговта адаптация, а произтичащи единствено от неговта собствено човешка същност, т.е. това са т.нар. предизвикателства.
Предизвикателства – всъщност те са фактор на развитие, противоположен по посока на действието си на „задачите на развитие”. Докато последните са външни изисквания, чрез които животът и обществото влияят активиращо върху индивида, предизвикателствата се появяват и действат „отвътре” – индивидът си ги поставя сам и сам се оценява, доколкото ги изпълнява. Всъщност предизвикателствата са провокативни, трудни цели. Смисълът на предизвикателствата е да генерират подбудителност отвъд задачите на развитието. За предизвикателства се намират поводи в жизнения път на индивида. За него също е изпитание и проблем дали ще може да се справи успешно. Предизвикателствата изискват силно воля и високо самочувствие от страна на индивида. Изпълнените предизвикателства усилват волята и извличат скрит потенциал от индивидуалността на индивида. Големите предизвикателства възникват не толкова от поводи, а от съзнателно смеслообразуване и се превръщат в постъпки и дела на личността на индивида. Предизвикателствата са ориентирани дори повече към това да докажеш, че можеш на самия себе си, отколкото на другите хора. Б. Минчев противопоставя „предизвикателствата” на „задачите на развитието”, които „въплъщават изискванията на дадено общество към индивида на определена възраст. Те изразяват ценностната система на съответната култура и са съобразени с възрастовите възможности на индивида”. Самата способност на човека да си поставя сам собствени, неизисквани от никого другиго и от нищо друго, освен от самия него, предизвикателства е тясно свързан с неговта същност като развиващо се същество. Съвсем друг е въпросът за количеството и качеството. Т.е. един човек може в по-голяма степен да е решил задачите на развитието в конкретна възраст иликато цяло в живота си, от друг. Един човек може да е склонен често да си създава сам предизвикателсвата, а друг да се стреми винаги да отбягва всичко, което не е рутинно и сигурно. Но това са вече други въпроси.
1.4. Отношението към проблема за развитието като фактор за развитие
Човешката психика има тази особеност, че се подчинява не само на обективните закони, а също така и на собективни схващания и предпоставки. Ако цялото общество или конкретна културна група, смета, че човек се развива само през първите години от живота си, а след това продължават да се развива само през първите години от живота си, а след това продължават да се развиват само някои високо талантливи, различни от другите, способни личности, то отделният човек ще има своя Аз-образ информация за себе си усъвършенстване само в определен период от време и да не ги очаква след него и това ще оказва влияние като фактор върху неговото по-нататъшно развитие – т.е. като задържащ фактор. Същността на кризата на развитието е в това, че наред с негативните аспекти в нея се съдържа и нещо много важно – възникват новообразувания, които всъщност реализират развитието. Както в периодите на детството неправилното отношение към кризисните периоди може да доведе до затвърждаване точно на негативните аспекти на кризата и известно задържане, завоалиране или недоразвитие на задържане, завоалиране или нед