Заблуди и истини за детското въображение

ЗАБЛУДИ И ИСТИНИ ЗА ДЕТСКОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ

Мажду другите психологически грешки, влияещи вредно върху възпитателната практика, не на последно място е мнението за необикновено развито въображение на децата. На децата се гледа като на малки поети; казват, че децата са велики фантазьори; че дори и най-нищожната играчка, с помощта на тяхното живо въображение може да заеме цялото им време; че най-невероятната приказка все едно се изиграва пред техните очи; че те одушевяват своите играчки, мебели и т.н.; че най-лошата гравюра, картина се превръща в тяхното въображение в ярък, жив, действителен предмет. На таково множество неоспорими и убедителни факти не може да не стигнем до заключението, че фантазиите не на някой друг, а именно на децата могат да бъдат така живи и да се развива така бързо, да съставя психическата особеност на детството.
Може ли да допуснем, че въображението при децата е толкова развито? Паметта при децата е слабо развита. Ако тя е много възприемчива, то вследствие на недостатъците на сходните ситуации тя не е толкова издържлива, детето много забравя. За разсъдъка на детето на 3-4 години, когато фантазията се признава вече за развита, няма какво да се каже – той е слаб и неразвит; детето все още няма много висши форми на чувства, естетически, нравствени, умствени; детето има слаба воля. По този начин целият му живот на психическо развитие не е осъщесвен, а също така и организмът му и това е причината да има толкова развита фантазия.
Ще разгелдаме фактите, които ни водят до защита на такова теоретично несъстоятелно мнение. Тези факти са ни известни отдавна. Те се състоят в това, че децата придават душа на всички обкръжаващи ги предмети, увличат се от най-невероятни приказки, в любовта на децата към игрите, с които постоянно се занимават, в увлечението им по картините и гравюрите, в които те виждат действителни, живи същества. Подобни факти са безброй много; те са съвършено неуспорими и общоизвестни. Въпросът се състои не в обсъждане на достоверността на фактите, а в тяхното обяснение. Следва ли да обясним тези факти с необикновено развитото въображение на децата или по какъв друг начин?
Бавачката разказвала на децата най-нелепата, най-фантастичната приказка. Децата така се увлекли и фантазията им така се разиграла, че те видели приказните действия, герои и героини да минават пред очите им наистина живи; в това време някой почуква на вратата, когато в приказката се разказва за някое чудовище и децата страшно се плашат, мислят, че приказното чудовище е дошло за тях. И казват - това е то, въображението! Но къде е тук силата на въображението? Защо детето вижда в приказката действителността, а не самата приказка? Първо, защото не може да направи разлика между възможното и невъзможното. За да смята действителните приказни събития, които са невъзможни, не е необходимо да се прави тази разлика. Без това съществено условие така силно да се увличат от риказката, както се увличат децата е невъзможно. И Пушкин, и Лермонтов се увличали от приказките, но тяхното увлечение било различно от това на децата. Те не виждали в приказката действителните факти – подобна мисъл за тях била невъзможна – те обръщали внимание на поетичните приказки, на техния ритмичен език. Децата естествено ги привлича приказката като действителност, защото тяхната способност да различават възможното от невъзможното е много слаба. Знанието за природата при тях е недостатъчно, законите на явленията са все още доста неизвестни, защото няма разделение между действителност и измислица.
Това е естествена особеност на детския живот, която се изразява в много факти. Например, известен е фактът, че децата не умеят добре да правят разлика между лица и събития, видени в сънищата им и действителните хора и случки. Те ги смесват и ни уверяват, че действително са видели лица, които на съществуват. Гьоте в своята биография „Поезията и истината за моя живот” пиша за своите детски години: „В неделите ние, момчетата имахме собствени събрания, на които всеки от нас трябваше да представи свои стихове. Един от нас, добро момче и мой приятел, но съвсем неспособен за подобно дело, караше своя гувернант да пише стихове и не само, че ги считаше за най-добри, но беше и твърдо уверен, че ги е съчинил сам”.
Самият Некер дьо Сосюр казва: „Да се скараш жестоко; радостта на детето и крясъците, когато отново ви видят, доказва, че му е било тъжно, но не и чудно ако вие съвсем бяхте изчезнали.”
По дадения въпрос една опитна детска учителка ни разказва за следното: „Налагало ми се е, и все още ми се налага, да се занимавам с деца от 3, 4, и 5 години и отдавна съм се убедила в тяхното пълно неумение да различават възможното от невъзможното. Като пример ще дам една игра – „Котка и мишка”. Докато котката не излезе на лов всички мишки се разхождат, но само онзи ще хване мисшлето, който има подобен вид дрехи, като козината на котката – беда! Такъв вой ще се надигне, че с нищо не би могло да се спре! Накрая питаш: „Защо плачеш?” „Ами като ме хване котката, нали ще ме изяде!” Започваш да му обясняваш, че детето, което играе котката не е наистина котка - е това е само игра и никой никого няма да изяде. Никакви увещания не помагат и при седващата игра е пак сусхтата история. Другите деца не плачат, но за това пък пребледняват от страх и стават по-тихи от тревата, когато някой хищник по врее на играта не ги закача. Такива примери имам в моята практика всеки ден.”
По рози начин , неспособността на децата да различават възможното от невъзможното се изразява в много факти от техния живот. В частност това явление е причина за тяхното силно увлечение към приказките, силното влияние на приказките върху техните чувства, на настроението на детето. Без да счита приказката за невъзможна детето силно се увлича по нея. Причината за силното влияние на приказката върху децата не е тяхното богато развитие на въображението, а малкото знания и интелект, неумението да отличат възможното от невъзможното. Но това не е единствената причина.
Друга особеност на психическия живот на децата е значителната живост, пъкнота и яркост на предтсавите. Тази черта отново е резултат не на богато развитото въображение, а на недостатъка от развитие на целия психически живот в сравнение с живота на възрастния. При възрастния, особено при образования, в значителна степен е развита способността на обобщение. При него предтсавите на остават еднопосочни, но сравнявайки между себе си и техните сравнения възникват нови продукти, по-отвлечени, по-малко живи и ярки. В понятията няма тези ярки черти, които принадлежат на предсавите и които представят яркостта и жизнената пълнота; понятието има толкова оси, схема на представа, именно чрез които можем да разберем тяхното безбройно количество. Образованите чрез сравнение на представите за понятия също сравняват между себе си, а така възникват и техните нови понятия, които класифицират дейността на разсъдъка.
По този начин при възрастния представите служат само за ,атериал на образование на висшите психически продукти, мисленето се осъществява с помощта на понятията. Разбира се, това не означава, че в паметта на възрастния не е съществу, че всяка негова представа не е била съставка на съответнмо понятие и сама по себе си е престанала да съществува като самостоятелен психически продукт. Във всеки човек съществува, във вид на материал, не влязъл в употреба нов висш продукт. И колкото човек по-малко мисли, колкото по-малко се занимава със систематизирането и класификацията на своите знания, толкова при него е по-голям материала, който не е влязъл в употреба. Психическата дейност на възрастния винаги можем да различим с повече или по-малко отвлечен характер, вследствие на присътвието в неговата памет на значително количество понятия.
Съвсем друг е характера на психическия живот на детето. Способността на обобщава при него е много слаба. Предстваите при него не са материал за висши продукти, а сами по себе си са висши продукти; паметта му е пълна с тях. Естествено, че психическия живот на детето е по-образен и ярък в сравнение с този на възрастния.
В това време, който и да е разказ пробужда в паметта на възрастния ред образи, смесени с понятията на съвсем отвлечени продукти, в това време в душата на детето, в съответсвие с разказа, възникват ред ярки картини, чужди на всяка отвлеченост.
Даже отделните представи при децата са значително по-живи и подробно, от колкото при възрастнния. Възрастния есвикнал да обръща внимание на главното, на същественото; на първо място при запознаване с нов предмет тои поставя отнасянето на този предмет към определен клас. Детето се запознава с нов предмет съвсем безстрастно. Подробно го разглежда, запомня му главните черти. Не чувства потребност д аго съпоставя с други предмети. Ако си спомни, че и преди е виждал такъв предмет, то тогава би го сравнявал с него, ако не си спомни подобно нещо няма и да обурне внимание на сравнения. Детето няма да се впечатли, че не е в състояние да съотнесе този нов предмет към разряд от някои видени по-рано; то просто ще го разглежда и ще запомня всичко – важно и не значително. Вследствие на това предмета придобива в паметта на детето несравнимо пълна и жива форма, отколкото при класифициране на предмета. Картината и изображението на предмета е винаги несравнимо жива и ясна, отколкото неговото понятие.
Слушайки приказка, броейки приказните събития, детето си ги представя с различни подробности, което не се случва на възрастния. Естествено, че приказката му прави силно впечатление. Възпроизвеждането на образи е работа на паметта, а че тези образи са ярки и живи не е резултат на въображението, а на отсъствието на вусшите форми на познавателна дейност.
Третото обстоятелство, което трябва да споменем за обяснение на действието на приказките върху децата са фабулите на приказките, простотата на мотивите на действие. В приказките действията на героите и героините се определят от мотиви, които са много релефни и несложни – страстна злоба, мъст, любов, страх, феноменална глупост, хитрост, алчност и т.н. В приказката се изобразявае две-три от тези страсти, за които тънък психологически анализ няма. Самите страсти се изобразяват крайно ярко, рязко, без всякакви ограничения. Но и ако тази страст не хване ред на помощ идват вълшебствата, свръхестествените сили на вещиците, бабите Яги, дивите сиви вълци, кончета-гърбокончета и т.н.
Всички подобни мотиви за детето са ясни и разбираеми, такива чувства, дори и в малка степен на напрежение, то ги е изпитвали и ги знае. Затова приказката с всички нейни вълшебства за него е ясна като ден, то добре я разбира и затова се интересува от нея. Но дайте му по-сложно художествено произведение, дайте му роман, повест и то ще скучае, неговата фантазия още не е дорасла до там, че да разбере подобно произведение. Прекрасната повест ще се стори на детето много по-лоша, от най-нелепата приказка, подобно на това, как прекрасна картина от велик художник за него е много по-грозна, отколкото картинката на бонбон. Очевидно е, че и в тази трета причина, обуславящо силно действие на приказките върху децата, не можем да видим и следа от богато развитото въображение, даже съвсем напротив, забелязваме фантазия, която е крайно оскъдна, неразвита, която все още не е под силата на художественото в истинския смисъл на тази дума.
Причината за увлечението на децата по приказките не е богато развитото въображение, а слабостта на развитие на психичния живот въобще, неумението да различава възможното от невъзможното и слабостта на развитие на собствената фантазия, не можеща да обхване по-сложни произведения.
Друг ред факти, кото потвърждават значително развитата фантазия на децата това е одушевяването на всички обкъжаващи ги премдети – мебели, играчки, очовечаването на животни, превръщането на най-лошите гравюри и рисунки в живи и действителни същества.