Развитие на старогръцката лирика

Развитие на старогръцката лирика
Алкей и Сафо

Някои от запазилите се фрагменти от поезията на Алкей можем да определим като пейзажи – аналози на неговото душевно състояние:
Аз не разбирам вече
Откъдето духат ветровете.
Вълните се блъскат
От всички страни
и ние се носим
на черния кораб
сред тях-
от бурята страшна
ужасно измъчени.
Животът е сравнен с голям кораб, който плува по вълните на времето, разтърсван ту от силни бури, ту приятно носещ се по водата : “човешкият живот е като кораб..” “Подмятан от ревящите вълни,/ той няма вече сили да се бори / срещу дъжда и дивата стихия.” Лирическото сравнение, с което си служи Алкей, подобно на метафората, се изгражда върху преносното значение на образа. Макар да се твърди, че в старогръцката литература няма тропи, някои образци с пълно основание биха могли да се причислят към високия поетичен стил – като Алкеевото “Зимно настроение”, например: “Зевс праща снеговете / и от небето иде дълга зима: / реките се сковаха в лед. / Ти тая зима укроти. / И запали си огън / в огнището. “Алкей вдъхва вяра и сили у сънародниците си, за да се борят с враговете на отечеството: “Нека никой от нас да не бъде обзет / от страх подъл.. / Нека всеки сега се покаже / мъж изпитан – и да не посрамим / със безчестие / нашите славни деди, / спящи в пръстта.”
Древногръцката поетеса Сафо живее на границите между 7 и 6 в. пр. н. е. в град Митилена на остров Лесбос. Основава малко частно училище за девойки, което назовава “дом на слушателките на музите”. Сафо посвещава своите ученички в тайните на поезията, музиката и изкуството. Не напразно Платон я нарича “десета муза”. Това, че се е родила на остров Лесбос, улеснява съдбата и, защото за разлика от другите части на Елада, тук жената е желан член на обществото. Сафо е съвременница на Алкей, който е неин съгражданин, и също като него е изписвана върху вази – чест, която се оказвала само на боговете и на героите.
Периметърът на интересите на кръга, който ръководи поетесата в своето малко училище, определя и основната тематика на нейната поезия. Това са женските култове с техните празнества, сватбите, общуването между приятелки, любовта, съперничеството, ревността, раздялата и т.н. Политическият живот на Лесбос намира само случайни отзвуци в нейните стихове, и то във връзка с отражението му върху личната съдба на поетесата. Например, при един от политическите преврати тя дори е принудена да избяга в Сицилия.
Лириката на Сафо рядко излиза извън пределите на преживяванията, свързани с нейния затворен кръг, затовя тя се отличава с удивителната непосредственост и прямота. Сафо, както и Алкей, е близка до фолклорната песен, но влага своя лична позиция в традиционните форми. Основните теми, които засяга лесбоската поетеса в творбите си, са природата и любовта. Темата за любовта в нейните стихове и песни получават блестяща поетическа разработка. Творбите на Сафо са изключително искрени и колоритнии успяват да се запазят до наши дни, защото в тях са втъкани вечните проблеми на любовта – копнежа на двамата влюбени да са винаги заедно, вълнението и неизменното щастие при срещата с любимия, мъката от раздялата с обичания човек, опиянението на радостта и младостта. Стихотворението “Молба към Афродита” пък разкрива силата и мъчителния копнеж на любовта, която още не е намерила отзвук. Творбата е изградена във формата на химн с всичките му необходими призиви, епитети, възхваляващи богинята, и позоваване на обещаната някога от нея помощ. Друго стихотворение, предназначено за сватба, започва с прослава на “равния на боговете” младоженец и на сладкия глас и чаровния смях на младоженката. Поетесата обаче веднага преминава към своите лични чуства.
Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха – бледна – изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.

Езикът ми засъхва – нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нежен мрак,
бучение в ушите си усещам.

Студена пот челото оросява,
нозете ми се подкосяват, ставам
по-бледа от изсъхнала трева,
свет ми се вие, сякаш че умирам.
Изображението на чувствата у Сафо само в незначителна степен включва пряко моменти на психологически анализ. Тя избира косвения път към него, като рисува външните прояви на чувствата и най-вече обстановката, в която те се проявяват. Много често за фон и служи природата. За да изрази всички трепети и нюанси на любовното чуство например, Сафо създава красив фон, описвайки промените, ароматите, цветята, пролетта. Както и във фолклорната любовна песен, така и в нейните стихове преживяванията имат най-често скръбен характер и вероятно затова в зъзнанието на късната античност образът на поетесата трайно се свързва с представата за нещастна любов. Създаден бил митът, че Сафо е сложила край на живота си, като скочила от една скала, поради безнадежната си любов към студения красавец Фаон, един от любимците на Афродита. Тя размишлява за красотата и любовта, илюстрирайки мислите си с митологични примери и преживявания : “Най-хубавото на земята е онова, което обичаме.” Любовната лирика преобладава в творчеството и:
... подобно буря
разтърсва любовта душата ми:
тъй вятъра планински
събаря дъбове..

....

незнам какво да правя:
в мен живеят две души...

Най-ценното в тези стихове е, че Сафо пише само за лично изживяното. Всеки стих е изповед на интимно душевно състояние, искрено и вълнуващо поради непредсказуемостта на чувствата и на обекта, който ги поражда. Близостта на поетесата до природата придава на всички нейни душевни трепети усещането за нежност и възвишеност:
....Дъждът прохладен
шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
Полека сън дълбок се стича....

......

Звездите край блестящата луна
отново крият своят светъл образ,
когато тя изгрява пулнолика
и лее сребърен светлик
върху земята.
Сафо избира езика на дърветата или на птиците, за да бъде разбрана и приета по-добре. Тя постига поразително ярка образност и жизненост, които я отличават безпогрешно от други лирици на епохата.
Освен с любовната си лирика, Сафо е позната и със своите епиталамии, тоест сватбени песни, които обхващат различни моменти от гръцкия сватбен обред. В запазените фрагменти от нейната поезия намираме сбогуването на младоженката с моминството, състезание между хор от младежи и хор от девойки, песни и шеги пред брачната стая. Епиталамиите на Сафо са обагрени с многообразието и с неподправената свежест на сравненията от фолклорен тип : “Тъй както сладка ябълка, навръх дърво червена -/ забравиха ли я берачите? / О, не. Не са я те забравили, ала не могли / да я достигнат...” По ритмико-мелодичен тип поезията на Сафо е близка до тази на Алкей и също се отличава с голямо разнообразие. Така наречената “сафическа” строфа е само един от образците на тази богата поетика.
Сафо е първата жена поетеса в историята на античната литература. Един древногръцки поет написва в нейна чест думи на прослава, които стават пророчески : “Името само с праха на Сафо са в земята погребани – песните и са вдъхновени навек ще останат безсмъртни”.