Речник на литературните термини

РЕЧНИК НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕРМИНИ
п
но 0 живота може и да не е така. Красивият човек, красивата
реч, красивата външност не всякога са прекрасни. Една кол-
хозничка, която изпраща на хората всекидневно продукти,
няма външността на буржоазната дама, но в сравнение с нея
е прекрасна, защото делата й са израз на бисоко съзнание.
Пак във връзка с физическите качества на нещата изниква
въпросът за отношението между полезното и прекрасното.
Прекрасното никога не е безполезно, но то не трябва да се
снизява и нивелира с тесните и груби материални интереси.
Прекрасното е полезно в широк смисъл на думата — преди
всичко то окриля, вдъхновява, ражда волеви и творчески,
импулси. Във вътрешна обусловеност са също така прекрас
ното и нравственото. Това са две различни норми за оценка
на действителността — едната естетическа, а другата — етичес
ка. Те не се изключват, но не се и разтварят една в друга..
Своя пълен израз прекрасното намира в изкуството.
Няма човешка постъпка, която да не включва в себе си ес
тетически момент. Изкуството изобразява явленията и не
щата преди всичко от естетическата им страна — то е висша
форма на естетическо усвояване на действителността (усво
яване „по законите на красотата“ — Маркс). В изкуството
прекрасното се разкрива посредством единството на формата
н съдържанието. Фалшиво украсената действителност или
грубо прекопираните модели не са естетически.
В изкуството прекрасното може да се разкрие и
по обратен път — чрез безобразното. В „Мъртви дуипГ
на Н. В. Гогол няма пряко изразена красота, но зад грозни
те образи се долавя прекрасното сърце на великия писател-
патриот, копнеещо за съвършенство.
Прекрасното в социалистическото общество е самата
действителност — човекът-творец на комунистическото бъ
деще, революционерът преобразовател, борецът за мир.
Неговото пълно изображение е възможно единствено чрез,
метода на социалистическия реализъм, който разкрива дей
ствителността в революционното й развитие — в перспекти
вата й към осъществяващия се комунистически идеал. (Вж.
Естетически идеал, Възвишеното, Положителен герой).
ПРЕНОС В СТИХА Вж. Анжамбмон.
799

РЕЧНИК НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕРМИНИ
п
ПРЕНОСНО ЗНАЧЕНИЕ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕ
РАТУРА Значението на определена художествена представа
или художествен образ, добито от съзнателно придадените
му чужди белези, качества и движения и постигнато чрез
езиково комбиниране. Значение, което е пренесено от един
предмет на друг предмет, от едно действие на друго действие
и т.н. Преносното значение може да се свързва странично с
представата или с образа, като се отнася само за един от при
знаците: напр. „Небето е безумно синьо4* (Н. Лилиев). Поня
кога то обхваща художествена ситуация:’
И сянка припада край сянката в жажда —
преплитат се, чезнат под златни листа:
— мечта на мечтата се нежно обажда,
посреща мечтата позната мечта . . .
(/7. /С Яворов, Майска вечер)
Преносното значение може да се разпростира над
цялостното художествено произведение, както е при баснята,
гротеската, притчата, романа-притча и др.
Основните стилни фигури и средства на преносното
значение са тропите, одухотворяването и олицетворяването,
алегорията, символът, отделните средства на подтекста (не
домлъвката, загадката, двусмислието, скритият паралел и
др.); но преносният смисъл може да се постигне и посред
ством хиперболата, градацията, сравнението, перифразата и т.н.
Структурната същност на преносното значение сс
определя от диалектическото съотношение на условното и
безусловното. Напр.:
И все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в саойта вяра сам не вярвам аз.
(Д. Дебелянов, Елегия)
Тук условното е очевидно: нощта в прекия смисъл на
думата не може да пада страшно, прилепите не чертаят,
както и немощта не е живо същество, за да чака. Ако обаче
800

РЕЧНИК НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕРМИНИ
п
се опитаме да изравним условното с логическата достоверност
на реалността, смисловото значение и емоционалният облик
на стихотворението ще се променят съществено или изобщо
ще изчезнат. Това показва, че условното тук е средство,
за да се разкрият безусловното, абсолютното и реалното ду*
шевно преживяване на поета, или, с други думи, условното в
случая се е превърнало в безусловно.
Това свойство на преносното значение (превръщането
на условното в безусловно) се определя от задачата на худо
жествената литература да дава израз на духовното отноше
ние на човека към света — в него е налице един обективен мо
мент — творческото у човека, с чиято индивидуалност се
свързва условното. Оттук и двойната природа на художестве
ната литература — от една страна, тя е отражение на дей
ствителността, а, от друга — емоционално отношение и оцен
ка на поета спрямо същата действителност; в съотношението
между двете страни на художествената литература се крие ху
дожественото познание („поетическата истина“). Изводът е
ясен: преносното значение е възможно за изразяване и съще
временно път за достигане на художественото познание. То
ва може да се потвърди и със следния пример:
И днес йощ Балкана, щом буря захваща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
{И6. Вазов, Опълченците на Шипка)
Образът на Балкана е разкрит в преносно значение
(олицетворение), без да е откъснат от реалността. Конкретиза
цията на реалното обаче тук е на втори план — тя е средство;
главното е, че през преносните възможности на словото (чрез
олицетворения образ на Балкана) Вазов е успял да даде из
раз на убеждението, че славата на подвига ще остане да жи
вее във вековете; това убеждение не е рационален извод, а спон
танен изблик на цяла гама от преживявания (преклонение,
радост, възторг, национална гордост), изразени именно чрез
олицетворението. Както се вижда, преносното значение е
51

РЕЧНИК НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕРМИНИ
п
пътят към „поетическата“ истина, така както разсъдъчно-
лсгическото мислене е път към научната истина.
При възприемане на цялостен художествен образ
преносното значение се разширява —свойството на художест
вения сбраз да напомня за лица, преживявания и картини
е толкова силно, че често пъти то предизвиква богати асоциа
ции, надхвърлящи конкретния замисъл (съвременниците на
Вазов са виждали в рухналия бор от първото му стихотворе
ние „Борът“ рухването на турската империя).. В това се крие
и силата на художествената литература — да внушава об
рази, да буди размисли, да активизира емоционално,, да обла
городява волевите импулси, да изостря чувствителността и
да обогатява, нюансира и уточнява жизнено важни възприЯ’-
тия, като използува безкрайните възможности на преносно
то значение.
ПРЕПИСИ Произведения, преписани от оригинала- или от
авторския превод. Употребява се за ръкописи до въвеждане
то на книгопечатането в България.. За „ У ч и тел и о то евангелие“
от Константин Преславски се казва, че е запазено в няколко
преписа, а от Паисиевата история са открити над 40 преписа.
Характерното за него е, че с отдалечаването му по време от
оригинала в текста му се извършват езикови промени. Върху
полетата на някои преписи читатели и преписвани от по-ново
време правят бележки (вж. Приписка). Общо взето обаче, са
моволното отклонение от основния текст се е смятало за „грях“.
Днес думата се употребява в смисъл на препис от доку
мент (копие).
ПРЕТЕКСТА (fabula praetexta или praetcxta-tа> Вид рим
ска трагедия, п която артистите се появявали в мантии на
римски магистрати („претекста“ — т.ога с червени кантове).
Представяла се е по време на триумфални тържества или
при траурни церемонии. Освен няколкото откъса до наши
дни е запазена цяла само една претекста („Октавия“). от неиз^
пестен автор.
ПРЕЦИ03НА ЛИТЕРАТУРА (от лат. pretiosus — ценен,
скъп) Литература, която възниква през XVII в. в аристократи-
802

РЕЧНИК НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕРМИНИ
п
ческите салони (първоначално във Франция) и която се отли
чава със стилно-езиковата си изисканост и изкълченост. Оно
ва, което я доближава до литературата на Ренесанса, е липса
та на религиозна мистика, на мисли за задгробния живот, на
бягство от живота. Нейният тон е бодър, изпълнен със свет
лина и радост, човешкият лик и природата са естетически
идеализирани, героите се ръководят от стремежите си за зем
но щастие и т. н. Но тези й положителни черти са разкрити
през очите на аристокрацията и носят характерните за миро
гледа на тази класа ограниченост и непознаване на живота»
В прециозната литература преди всичко темите са
измислени. Оноре д’Юфре в романа си „Астрея“ например
разказва за група аристократи, напуснали салоните и замъ
ците си и отишли в планината, за да станат овчари. В същност
и овчарството, и красивата природа са декор на сантимен
тални и прочувствени любовни сцени между красивите овча
ри и овчарки. Още по-далеч от действителността е романът
на Мадлен дьо Скюдери „Аргамен или Великият Кир“, в кой
то някогашният вездесъщ персийски владетел е обрисуван ка
то пламенен любовник и където не може да става и дума за
каквато и да е историческа достоверност. Въпреки това в
съчиненията на значителните автори на прециозната литера
тура и днес се долавят характери и нрави на типове от епо
хата на абсолютизма, а на времето са прозирали и кон
кретни лица.
В прециозната поезия са били на мода мадригалът,
сонетът, експромптът, нежният романс. Езикът е бил изискан
до съвършенство и същевременно е бил очистен от всичко, кое
то е напомняло речта иа простолюдието. Това го е лишавало
не само от народностен оттенък, но и от каквато и да е индиви
дуалност. Любими стилни фигури и тропи са били метафора
та, перифразата, градацията, хиперболата, използувала се е
често идеализацията и др. За авторите на прециозната пое
зия, както и за читателите им думата „риза“ е била твърде
груба, поради което те я заменяли с израза „спътница на живи
те и мъртвите“, думата „зъб“ била перифразирана с израза „ме
бел на устата“ и др.
В по-голямата си част прециозната литература е
била не духовна нужда, а едно от развлеченията на а ри

РЕЧНИК H А ГЛ И T Е[Р А Т У P Н И Т Е ТЕРМИНИ
п
стокрацията, поради което Н. Боало я отхвърля, а Мо-
лиер я осмива.
ПРЙКАЗЕН СТИЛ Стил, присъщ на народните приказки.
Характеризира се с повествователност, обагрена емоционал
но, с идеализация, фантастика, старинност и легендарност
на случката, а в някои случаи — и с хумор.
Стилът на народната приказка се определя от пред
назначението й да развлича и поучава, от жанровата й осо
беност и от някои езикови качества, общи за народното твор
чество. За да се подчертае старинността и с това да се създаде
особено настроение, разказът се води в преизказно наклоне
ние, а за да се предаде отдалеченост по място, не се спомена
ват географски особености и се избягват собствените имена (ка
то изключение се срещат Главчо, Мара Пепеляшка, Хитър Пе
тър и др.). Сюжетните моменти са разположени градационно,
образите са подчертано идеализирани и хиперболизирани (за
да окажат по-голямо естетическо и нравствено въздействие)
и са изградени контрастно (доброто и злото). В приказките за
животни се използуват олицетворението и алегорията, а в
битово-хумористичните — добродушен хумор, на места доста
тънък (например в късите приказки за Хитър Петър). В при
казките разказвачът не прекъсва повествованието, не премъл
чава, не се връща към дообяснение. Аналогичните моменти се
предават с еднакви изрази — тавтологично („Вървели, вър
вели, вървели — стигнали до една гора“, а в началото на след
ващия фабулен момент: „Вървели, вървели, вървели — стиг
нали до една колиба“). Думите и мислите на действуващите
лица се изразяват винаги в пряка реч (народният разказвач
не познава косвената реч).
В личната приказка има някои изменения — собст
вените имена са по-чести, среща се косвеното преизказване,
конфликтът е по-ясно изразен, езикът е литературен, тавто-
логията се избягва, формата понякога е стихотворна или
дори диалогизирана (драматизация), а моралният извод е
осъвременен.
ПРЙКАЗКА Епически вид, в който се разказва случка, най-
често фантастична