Родителски срещи с родители на деца в предучилищна възраст от ромски произход

Родителски срещи с родители на деца
в предучилищна възраст от ромски произход

Родтелските срещи с майките и бащите на бъдещите първокласници бяха замислени в началото като психотренинг на родители, учители и помощник-учители с цел изграждане на оптимална комуникация между родителите и учителите на техните деца. Този замисъл не можа да бъде осъществен, като причините са и обективни, и субективни. Обективните причини тук няма да коментирам, по-важни от моя гледна точка са субективните, както и това как беше решен проблемът впоследствие.
На първата, организирана под формата на психотренинг, среща, присъстваха 10 родители и един помощник-учител. Определено може да се каже, че формата на психотренинга се оказа неподходяща за работа с групата на родителите. Тя изисква активно участие в разговори и дискусии, разкриване на себе си и на своите проблеми, свързани с децата (до известна степен, разбира се), взаимно доверие и сътрудничество между водещ, родители и учители. Психотренингът се провежда под формата на “игри”, като обаче всички участници са наясно, че игровата форма не предполага забавление, а е специфичен начин на взаимодействие и включва сериозна работа, извършваща се предимно във вътрешен план.
Започнах с обичайната игра за запознанство, в която всеки накратко представя себе си, но още в началото усетих липсата на интерес към другия и колкото повече напредваше времето, толкова повече се засилваше позицията “ние тук си губим времето”, изразена дори гласно (на ромски) от някои от присъстващите. Сериозно участие в тази игра, както и в следващата, свързана с основните проблеми на децата, които тръгват на училище, забелязах само у две от най-младите майки на бъдещи първокласници – приблизително на 22-24г. Останалите участници много бързо загубиха всякакъв интерес, казваха, че те с техните деца нямат никакви проблеми, че всичко е наред, придаваха израз на внимателно слушане на лицето си, а в действителност се “изключваха” от участие. Не усетих създаване на тази специфична атмосфера на доверие, която обикновено много бързо се изгражда в тренинг-групите, а по-скоро настроение на отхвърляне на всичко, в което в момента родителите участват.
Включването на помощник-учителя, който имаше за задача да покаже продукти от дейността на децата – рисунки, работни тетрадки и др. също не даде сериозен резултат – освен че родителите изразиха известна, според мен, доста слаба по степен, радост от успехите на собствените си деца. Останах с впечатление, че те не могат да оценят тази работа, че паказаното нищо не им говори за успехите или неуспехите на тяхното дете. Опитът ми да говоря за посещаването на училище и подготовката за училищни занятия като за сериозен труд, също беше посрещнат с недоверие и неразбиране.
Според мен дори самото подреждане в кръг за присъстващите родители имаше значението на нещо несериозно, незначително, това обичайно “изравняване” между всички, което в други групи действа освобождаващо, разкрепостяващо, дава възможност за един по-открит и откровен диалог, за по-смело изказване на своето мнение, тук като че ли даде обратен ефект – на несериозност, загуба на авторитета на водещия, на безсмислица, на затваряне в себе си и нежелание да се слуша и участва.
Дискусията, която се опитах да започна - за нуждата от взаимодействие с учителя и с останалите родители, за формирането на своего рода “родителски актив” (което беше и една от задачите на тази дейност) също срещна по-скоро мълчалив отпор, отколкото какъвто и да било положителен отклик, разбиране или желание за участие. На края на занятието определих следваща среща на другия ден и всички родители, без изключение, обещаха, че ще дойдат, дори беше обсъждан часа на събирането и беша определен по-ранен от предложения от мен.
Всички си тръгнаха, а едната от двете посочени по-горе като по-активни майки, изостана след другите и ми каза, че на другия ден останалите няма да дойдат, тя е сигурна в това. Не знаех дали да й вярвам или не, защото всички обсъждаха часа на срещата и казаха, че ще дойдат, надявах се че поне някои ще присъстват, уговорихме се дори да доведат и други родители. Но на следващия ден се убедих, че е била права – дойде само тя и двамата помощник-учители.
Всичко това наложи коренна промяна в стратегията на родителските срещи. Следващите срещи с родителите бяха изградени на принципа на фронталната работа, като аз, в ролята си на ръководител, и помощник-учителите бяхме застанали срещу тях в красната стая и в различни моменти вземахме думата, а родителите, седнали на чиновете, слушаха. Този тип дейност, според мен, имаше по-голаям успех и това личеше по поведението на родителите – вербално и невербално. Те слушаха с внемение, не се “изключваха”, както първия път, участваха с мимики, с кимане на главя, понякога разменяха реплики помежду си. Някои родители явно се опитваха, както и първия път, да омаловажават или отричан правомерността на казаното, помежду си, на ромски, но бързо бяха санкционирани от останалите, които показваха интерес към поднесената им информация.
Формата на работа беше лекционна, а съдържанието може да се обобщи в следните теми:
Какво означава да си ученик, специфични задължение на ученика в училище, изисквания към него от страна на училището и учителите. Тук особено задълбочено бяха разгледани следните въпроси:
- Необходимостта от редовно посещение на училищните занятия и вредните последици от непосещаването.
На родителите подробно бяха разяснени изискванията на учителя към детето в училище, спецификата на работата с цял клас ученици, в която няма много време за инидивидуални занимания и всяко дете трябва да се справя само, слушайки учителя; трудностите, които възникват пред детето, пропуснало своите занятия, свързани с неусвоения материал; необходимостта от “догонване” на останалите ученици; техните детски реакции на отхвърляне на незнаещия, на присмех и обиди; пониженото самочувствие на детето; конфликтите, които възникват между него и другите деца на тази основа; трудностите на учителя, който при цялото си желание и добронамереност не може да работи извънредно с изоставащото дете и т.н.
Родителите слушаха тези разяснения с интерес. Личеше си, че едва ли някой от тях се е замислял, когато не изпраща детето на училище, какви са последиците за него от това; едва ли някой до този момент се е поставял на мястото на самото дете и е разбирал смисъла на отговорността си като родител за редовното посещаване на училищните занятия. Родителите реагираха одобрително на поднесената им информация и от време на време я коментираха помежду си.
Ученето като сериозен интелектуален труд.
Родителите определено до този момент не бяха погледнали на ученето като на вид трудова дейност; те смятаха, че трудът може да бъде само физически, а не и интелектуален. Внимателно им беше разяснена спецификата на интелектуалния труд, умората, която го съпътства; колко важно е за детето родителите му да разбират това и да оценяват неговия труд. Тук беше разисквана темата за отношението на родителите към свободното време на детето и към участието му в семейния живот и задължения. Много родители-роми разчитат на помощта на поотрасналите си деца за отглеждане на по-малките, за помощ в домакинството. В това няма нищо лошо, то приучва детето да приема серозно своите задължения, да се грижи за по-малките и т.н., то е част от възпитанието на детето. Същата практика откриваме и в семейтвата от другите етнически групи. Но характерно за ромите е поставянето на тези задължения на първо място и пренебрегването на училищните. По този начин детето няма реалната възможност да се подготви за училище, на него не му остава време, то се изморява при изпалнението на домашните задължения; то възприема това поведение на своите родители като знак, че училището не е толкова важно.
Говорих много на родителите за промените, които са настъпили в обществената структура, за това, че вече навсякъде се държи на образователния ценз при намиране на работа, че хората вече почти на всяко работно място трябва не само да бъдат грамотни, но и да умеят да работят с компютри и че така те самите и техните деца изостават все повече и повече от обществено-икономическите изисквания и това се отрязява преди всичко на мателиалното им положение. Говорих за това, че техните деца не бива да живеят зле като тях, че трябва да имат по-добра перспектива в живота и това зависи изключително много от първи клас и от отношението на техните родители към училището. Тъй като в групите имаше и родители от другите етнически групи, те много силно подкрепяха тази теза.
Говорих пред родителите за това, че така те самите обричат децата си на дискриминация, а способностите на техните деца не са по-ниски, отколкото на другите. Тук накратко преразказах резултати от изследвания на деца-първокласници от трите основни етноса, от които личи, че всички деца, независимо от етническия си произход, започват училище с един равен интелектуалин старт, но след това постепенно се разслояват на успяващи и неуспяващи, като ромските масово подадат във втората група. (под “равен интелектуален старт” тук се разбира равен статистически, принадлежащи кам едно и също разпределение, а не “изравнен” по конкретни показатели).
В този пункт от лекцията активно се намесваха помощник-учителите, които говореха на родителите за успехите на техните деца, показваха техни рисунки и тетрадки, за това колко бързо напредват в учебния материал децата, които редовно посещават училище.
Необходимостта детето да бъде контролирано и подкрепяно във връзка с училищното обучение.
Тази част от лекцията беше насочена към това да се обясни на родителите нуждата на детето от комуникация във връзка с това, което става в училище. Всяко дете на тази възраст изпитва потребност да говори за преживяното, да споделя с близки и познати, но най-вече със своите родители преживяванията си в училище. Дори може да се каже, че ромските деца поради специфичната си емоционална нагласа, са по-активни от останалите в това споделяне. Разказах на родителите, че техните деца, които аз познавам от посещенията си в групите, а и те също ме познават, като ме срещнат на улицата, тичат кам мен, за да ми кажат какво се е случило в училище, да се похвалят. И щом правят това с един непознат и чужд човек, колко по-голяма е нуждата им да споделят преживяното с най-близките. Обясних на родителите, че на детето трябва да се отделя време и внимание при завръщенето му от училище, когато то най-много иска да разкаже да протичането на своя ден, или при завръщане на родителя от работа. Това време не е толкова много, че да не може да бъде отделено, а и то внася една нотка на разнообразие в живота на родителя, дава му възможност за кратко да загърби проблемите си, да си отпочеине самият той, да се усетят още по-силно привързаността на детето към родителя и на родителя към него.
Необходимостта от контрол.
Много родители-роми не осъществяват контрол над своите деца по отношение на училището. Причините са много. От едн